Решение № 632 от 30.10.2024, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 632 гр. София, 30.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев при участието на секретаря Мария Г. Паскова като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело № 20241001000702 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 1.08.2024 г. на ищеца Застрахователна компания „Лев Инс“ АД против решението от 9.07.2024 г. по търг. дело № 1355/2023 г. на Софийския градски съд, VІ-18 състав, с което: е отхвърлен предявеният срещу ответника Застрахователно дружество „Евроинс“ АД иск за заплащане на сумата 167 666,60 лв., представляваща дължима от ответника 1/2 част от изплатено застрахователно обезщетение /в общ размер на 335 333,21 лв. / по ликвидационна преписка № 0000-1609-17-610360, във връзка с пътнотранспортно произшествие, настъпило на 2.09.2016 г. на автомагистрала 3, км 120,00, Република Германия, с участието на микробус марка „Фолксваген”, модел “LT 28”, с peг. № ********, с прикрепено към него ремарке марка „Воrо”, модел “BR 2”, с peг. № ********, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.07.2023 г. до окончателното й изплащане; ищецът е осъден да заплати на ответника съдебни разноски в размер на 360 лв.

В жалбата се твърди, че неправилно съдът е приел за приложимо българското право в отношенията между застрахователя на влекача и застрахователя на ремаркето, участвали в процесното ПТП. Поддържа се, че приложимо е германското право, което в хипотеза като настоящата предвижда поделяне на дължимото застрахователно обезщетение между двамата застрахователи. Твърди се, че тъй като ищецът заплатил цялото обезщетение на 1 правоимащите лица, то има право на претенция към ответника за половината от заплатената сума.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи предявения иск, както и да му присъди направените разноски по делото.

Въззиваемият ЗД „Евроинс” – ответник по иска – в писмения си отговор оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивната жалба доводи повтарят част от аргументите, които вече са били изтъкнати в отговора на исковата молба и в устните състезания, на които в обжалваното решение е даден отговор. Независимо от това следва да се добави и следното:

1. Фактите по делото са безспорни между страните и те са следните: 1) ищецът ЗК „Лев Инс“ АД е застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по застрахователна полица № BG/22/116001556907, със срок на валидност от 2.06.2016 г до 2.06.2017 г., сключен с Б. Г. А. за собствения й микробус марка „Фолксваген”, модел “LT 28”, с peг. № ********, с ремарке марка „Воrо”, модел “BR 2”, с per. № ********; 2) ответникът ЗД „Евроинс“ АД е застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по застрахователна полица № 53227677 за ремарке с peг. № ********, със срок на валидност от 26.08.2016 г. до 25.08.2017 г.; 3) на 2.09.2016 г. в Германия, на автомагистрала 3, км 120, е било реализирано верижно ПТП със седем МПС по вина на водача, управлявал същия лек автомобил с прикачено към него същото ремарке; 3) увредените от ПТП лица са били обезщетени от Германското бюро „Зелена карта“ чрез българското „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, по чието искане при ищеца е била образувана преписка по щета № 0000-1609-17- 610360, а ищецът е изплатил общо 171 453,15 евро, като плащането е извършено на българското „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“; 4) ищецът поканил ответника, като застраховател на отговорността на водача за ремаркето, да му възстанови половината от сумата по щетата на осн. чл. 411 КЗ в левова равностойност, което ответникът е отказал с писмо с вх. № 5420/18.05.2020 г. /л. 660 от делото на СГС/.

Спорните въпроси по делото са правни, като основният се концентрира до това кое е приложимото материално право в отношенията между двамата застрахователи, от което зависи дали в полза на ищеца съществува заявеното регресно вземане – българското или германското. По този въпрос въззивният съд намира следното:

2. Позицията по този въпрос на ищеца е вътрешнопротиворечива, тъй като макар да се застъпва приложимост на германското право, то посоченото от него правно основание на претенцията е – чл. 411 КЗ във вр. с чл. 45 и сл. от ЗЗД. Това е посочено както в исковата молба, така и във въззивната жалба, а също и в двете писмени защити, представени пред 2 двете инстанции. Очевидно е, че не е възможно да се прилагат разпоредби от български закони, а същевременно да е приложимо чуждо право – едното изключва другото. Отделен е въпросът, че разпоредбата на чл. 411 КЗ е принципно неотносима към казус като процесния, доколкото урежда регресно вземане на застрахователя по имуществена застраховка срещу причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“. Под „застраховател по имуществената застраховка“ се има предвид общото имуществено застраховане по чл. 399 КЗ /глава 39 от КЗ/, а не застраховане на гражданската отговорност по чл. 429 КЗ /глава 41 от КЗ/. Застрахован по застраховка за гражданска отговорност е именно причинителят на вредата или лице, което отговаря за същата, поради което този застраховател не може да е кредитор по регресно вземане по чл. 411 КЗ, а единствено негов длъжник. В полза на такъв застраховател може да се породи регресна претенция, но срещу неговия застрахован в хипотезите на чл. 433 КЗ, а не на чл. 411 КЗ, която разпоредба е напълно неотносима към отношенията между двама застрахователи на гражданска отговорност – какъвто е процесният казус.

Неточна е и дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на претенцията – по чл. 499, ал. 7 КЗ във вр. с чл. 127, ал. 2 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 499, ал. 7 КЗ урежда възникването на солидарна отговорност пред увреденото лице на множество застрахователи по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите или Гаранционния фонд, в хипотезата, когато самото застрахователно събитие е причинено от множество виновни причинители. При възникването на подобна солидарна отговорност и при плащане само от един от солидарните застрахователи, то той би имал право на регресен иск спрямо останалите солидарни застрахователи по общия ред на чл. 127, ал. 2 ЗЗД за тяхната припадаща част от обезщетението. Разпоредбата на чл. 499, ал. 7 КЗ обаче е принципно неотносима към хипотезата на един единствен причинител на събитието /водача на автомобила, към който е било прикачено ремаркето/ – какъвто е процесният случай, при който поради липса на множество причинители е невъзможно възникването на солидарност на това основание между застрахователите.

Всъщност, ако се приеме за приложимо българското право, то искът следва да се квалифицира по чл. 59, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 479 КЗ – доколкото именно последната разпоредба урежда застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за ремарке.

Ако на основание на тази разпоредба е следвало този застраховател да плати застрахователното обезщетение /изцяло или частично/, но е платил друг застраховател, то би било налице неоснователно обогатяване на първия за сметка на втория, т.е. претенцията би била кондикционна.

Тезата на ищеца обаче е друга. Въпреки неправилното позоваване на чл. 411 КЗ, той всъщност основава претенцията си на разпоредба от германски закон, макар неточно да е посочил, че това е § 59, ал. 2 от Застрахователния кодекс на Германия, какъвто закон не съществува. Очевидно се има предвид Закона за застрахователния договор на Германия – Gesetz über den Versicherungsvertrag (Versicherungsvertragsgesetz)[1], като действащият такъв е в сила от 1.01.2008 г., от когато е отменен стария закон от 1908 г. със същото наименование. Впрочем, цитираното от ищеца решение от 27.10.2010 г. по дело № 279/08 на Федералния върховен съд на Германия се отнася именно до казус по стария закон, действал до 31.12.2007 г., а не до сегашния закон. По тази причина неточно е позоваването на номерацията на относимата разпоредба, която не е § 59, ал. 2 /относима към застрахователните посредници и консултанти/, а е § 78 от действащия закон, уреждащ отговорността при многократно застраховане на един и същи интерес /неин аналог е чл. 392 от българския КЗ/. Действащата към датата на процесното застрахователно събитие от 2.09.2016 г. редакция на § 78 е гласяла следното:

„Отговорност при многократно застраховане

(1) Ако един интерес е застрахован срещу един и същ риск при няколко застрахователи и 3 ако застрахователните суми общо надхвърлят застрахователната стойност или размера на обезщетението за вредите, което би трябвало да се изплати от всеки застраховател без наличието на другата застраховка /многократно застраховане/, застрахователите отговарят като солидарни длъжници по такъв начин, че всеки застраховател трябва да плати дължимата от него сума по договора, но правоимащият по застраховката не може да претендира повече от стойността на вредата.

(2) В отношенията между тях застрахователите са задължени според съотношението на сумите, които трябва да платят на правоимащия по съответния договор. Ако към една от застраховките е приложимо чуждестранно право, застрахователят, спрямо когото е приложимо това право, може да предяви претенция за възстановяване към другите застрахователи, само ако по приложимото към него право той би имал задължение за възстановяване.

(3) Ако застрахованият е уговорил многократно застраховане с намерение да получи неправомерна имуществена облага, всеки договор, сключен с това намерение, е нищожен; застрахователят има право на премията до момента, да който е узнал да обстоятелствата, водещи до нищожност.“.

Впоследствие се правят две допълнения в § 78, както следва: 1) в сила от 11.07.2020 г. се създава нова ал. 3 /а досегашната ал. 3 става ал. 4/ със следното съдържание: „(3) При застраховка

„Гражданска отговорност“ за ремаркета застрахователите при многократно застраховане са задължени помежду си съобразно правилата на § 19, ал. 4 от Закона за движението по пътищата.“; 2) в сила от 17.04.2024 г. същата ал. 3 се допълва с второ изречение относно застраховката „Гражданска отговорност“ за ремаркета. И двете изменения не са приложими към процесното застрахователно събитие от 2.09.2016 г., тъй като не им е придадена обратна сила.

В крайна сметка и според действащата към 2016 г. редакция на § 78 от същия закон следва да се приеме, че ако едно застрахователно събитие е в обхвата на няколко застраховки „Гражданска отговорност“ с различни застрахователи, е налице многократно застраховане, при което спрямо увреденото лице застрахователите отговарят солидарно и до размера на застрахователната сума по всеки договор, а в отношенията между застрахователите отговорността се разделя според съотношението на застрахователните суми по всеки от застрахователните договори. Това правило е приложимо и в хипотезата на събитие, причинено при управлението на МПС и теглено от него ремарке, ако за двете има сключени застраховки „Гражданска отговорност“ с различни застрахователи, доколкото към 2016 г. е липсвало специално правило в германския закон за подобна хипотеза. Подобно разрешение е вследствие и на функционалната свързаност на покритието по подобни застраховки „ГО“ с деликтната отговорност на застрахованите лица, а според германското право е възможно възникване на отговорност и на държателя на ремарке в определени хипотези, вкл. и солидарна отговорност с водача на влекача /§ 7, § 17 и § 18 от Закона за движението по пътищата в редакцията към 2016 г. – Strassenverkehrsgesetz/.