Решение № 258 от 06.07.2026, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 258 гр. Перник, 06.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ

Членове:

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. ЗАФИРОВА като разгледа докладваното от КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ Въззивно гражданско дело № 20261700500123 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. на ПРС № 35637/29.12.2025 г., подадена от И. М.

И. с ЕГН:********** и Л. М. И. с ЕГН:**********, двамата с постоянен адрес: *** чрез адвокат Г. Б. от АК-*** срещу решение № 1136/10.12.2025 г. по гр. дело № 4795/2024 г. на Районен съд – Перник, с което е постановено следното: - жалбоподателите са осъдени на основание чл. 109 ЗС да преустановят неоснователните действия, с които пречат на ищцата Т. К. Г. с ЕГН:**********, с постоянен адрес: ***, да упражнява правото си на собственост върху недвижимия си имот, изразяващи се в паркиране на личните им автомобили и други превозни средства върху улицата – тупик, по протежение на която се намират имотите на страните, с което се възпрепятства достъпът на ищцата до имота й, находящ се в ***; жалбоподателите са осъдени да заплатят солидарно на Т. К. Г., по иск с правно основание чл.

45 ЗЗД, сумата от 2 500 лева, предявен като частичен иск от общо 5 000 лева, за претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в дискомфорт, притеснение и стрес, поради възпрепятстването на достъпа до собствения им имот, посочен по-горе, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 13.08.2024 г., до окончателното изплащане на сумата; - жалбоподателят И. М. И. е осъден да заплати на Т. К.

Г., по иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, сумата от 500 лева, представляваща обезщетение за 1 претърпени неимуществени вреди, причинени от отправените към нея на 20.04.2024 г. заплахи „ще ви пребия с държальето“ и на 15.06.2024 г. думи: „***“, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 13.08.2024 г., до окончателното изплащане; отхвърлен е като неоснователен и недоказан предявения от И. М. И. срещу Т. К. Г. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата 5 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в унижение, срам и емоционален стрес от разпространени позорни обстоятелства и приписване на престъпления, които в първоначалната искова молба от 13.08.2024 г. по настоящото дело, както и чрез публикация от 23.07.2024 г. във „Фейсбук страницата“ на ***, от профил „Т. К.“; - на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателите са осъдени да заплатят на Т. К. Г. сумата от 2 400 лева, представляваща сторени по делото разноски за заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение.

Жалбоподателите считат решението за неправилно, поради нарушение па материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила, необоснованост и непълнота на изводите, поради което молят окръжния съд да го отмени и постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявените от Т. К. Г. искове, съответно да уважи предявения от И. М. И. иск по чл. 45 ЗЗД.

Претендират и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

По иска по чл. 109 ЗС (пречки за упражняване правото на собственост) излагат съображения, че не били доказани кумулативните предпоставки за уважаване на негаторния иск: право на собственост на ищцата; неоснователно действие/състояние от ответниците и пречки, по-големи от обикновените за ползване на имота, които да са реални и продължаващи към края на процеса. Необосновани били твърденията по исковата молба за „системно и непрекъснато“ запушване на улицата в продължение на 3 години, тъй като: автомобилите били придобити едва 12.2021 г. (И. И.) и 02.2022 г. (Л. И.); описани били само 7 случая за определен период, което не обосновавало „непрекъснатост / системност“; в повечето от описаните ситуации ставало дума за кратко спиране пред дома на ответниците (за отваряне / затваряне на врата, вкарване / изкарване на автомобил, товаро-разтоварване), а не за продължително неправомерно „паркиране“. Подчертават разликата при пътен знак В28 – „забранено паркирането“, но не и спирането. Посочват, че на улицата живеели още семейства с автомобили, които преминавали безпроблемно. Достъпът на специализирани автомобили (пелети, септична яма, СОТ/услуги) реално бил осъществяван и не било доказано да е бил блокиран.

По мотивите към обжалвания съдебен акт отбелязват, че съдът се позовал на „множество жалби/сигнали“ като доказателство за трайност и непрекъснатост, но голяма част от жалбите били с друг предмет (битови конфликти) и не доказвали „паркиране“; нямало представени резултати от проверките по жалбите; съдът отказал искането на ответниците да се приложат самите жалби и резултатите, но въпреки това се позовал на тях в решението. Акцентират върху постановление № 1173/12.09.2024 г. на РП–Перник, което според жалбоподателите съдът го цитирал избирателно, като пропускал частите, че при 2 проверки често не били установявани нарушения/пречки, а сигналите били по линия на междусъседска нетърпимост.

По иска на Т. К. Г. по чл. 45 ЗЗД излага доводи, че ищцата не била доказала елементите на деликта (противоправно деяние, вреди, причинна връзка), като: не било установено ответниците да са извършили противоправно поведение чрез спиране/паркиране, което да е довело до реално препятстване; не били доказани твърденията за агресия / обиди / закани, а решението се основавало преимуществено на показанията на съпруга на ищцата С. Г., който бил заинтересован и бил основният подател на сигналите; съдът неправилно изместил доказателствената тежест, като посочил, че ответниците не били оборили твърденията за обиди, вместо ищцата да ги докаже (посочват чл. 154 ГПК и ТР № 3/13.01.2023 г. ОСГТК относно доказването при непозволено увреждане).

По насрещния иск на И. М. И. срещу Т. К. Г. се навеждат доводи, че съдът неправилно приел, че подаването на жалби и искова молба било упражняване на право и не било деликт, освен при доказана злоупотреба; че в исковата молба и жалби били разгласени клеветнически твърдения и приписване на престъпление (кражба на пътен знак В28 и други квалификации), без доказателства, което излизало извън рамките на добросъвестното упражняване на право; че съдът отново действал противоречиво: отказал да се изискат жалбите и резултатите от проверките, но после твърдял, че злоупотреба не била доказана; че относно публикации / твърдения във „Фейсбук“, съдът необосновано е отказал да извлече извод за авторството им.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК Т. К. Г. чрез адвокат И. Т. от САК е подала отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли окръжния съд да я остави без уважение и потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски.

По иска по чл. 109 ЗС се излагат съображения, че било доказано системно и продължаващо неоснователно действие – паркиране / престой в нарушение на забраната, което реално пречело на достъпа и нормалното ползване на имота. По иска по чл. 45 ЗЗД се поддържа, че били налице елементите на деликта: противоправно поведение (нарушаване на забраната за паркиране/престой и обидни изрази); вредоносен резултат (стрес, неприятни преживявания); причинна връзка. Неимуществените вреди били „доказани“ чрез преките наблюдения на С. Г., като се твърди, че насрещната страна не била оборила тези твърдения.

За обидите се посочва, че свидетелят давал конкретика по дати и изрази, а насрещната страна не била довела свидетели „очевидци“, които да ги опровергаят. По насрещния иск (твърдяна злоупотреба с право чрез жалби/сигнали и публикации) се навеждат доводи, че подаването на жалби и сезиране на институции било конституционно гарантирано право (чл.

45 и чл. 56 от Конституцията) и по принцип не било противоправно; деликт би имало само при доказано умишлено противоправно поведение / злоупотреба, каквото не било установено; твърденията за публикации във Facebook се отричат като недоказани и се изтъква противоречие в тезите на насрещната страна относно това чий профил е автор.

В съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателите чрез адвокат Г. Б.

3 поддържат, че правните констатации на първоинстанционния съд са непълни, неточни, не кореспондират с доказателствата и водят до неправилни материалноправни изводи.

Според пълномощника защитата по чл. 109 ЗС следва да бъде съобразена с конкретното нарушение, а по делото не са събрани доказателства ответниците да са създали пречки за нормалното ползване на имота на ищцата. Изтъква, че именно приетата във въззивното производство експертиза показвала, че И. и Л. И. не са възпрепятствали достъпа на Т. Г. и семейството до имота. Подчертава, че исковата молба е подадена на 13.08.2024 г., а записите сочат само шест конкретни случая на неправилно паркирани или престояващи автомобили през м. май и м. юни 2024 г. Според защитата от записите не се установява нито един случай, при който достъпът на човек или автомобил да е бил поискан, но реално осуетен. Твърди се, че семейството на Г. преминава спокойно до имота, без видими затруднения.

Жалбоподателите сочат още, че на кадрите се виждат и други автомобили, които не били на И. и Л. И., а вероятно на други живущи на същата улица. Твърди се също, че в три от случаите автомобилът е бил паркиран в двора, като се е виждала само отворена дворна врата, вероятно от вятъра, а улицата е била свободна. Според адв. Б. по делото няма основание да се говори за системно и непрекъснато паркиране, а само за отделни случаи, описани в експертизата.

По иска по чл. 45 ЗЗД защитата на жалбоподателите поддържа, че не са събрани доказателства за основателността му. Адв. Б. критикува извода на районния съд, че ответникът И. И. не бил ангажирал доказателства за опровергаване на твърденията за отправени обиди, като посочва, че ответникът не е длъжен да доказва отрицателни факти.

Същевременно се поддържа, че насрещният иск на И. И. е бил неправилно отхвърлен, въпреки твърдените обиди и клевети в исковата молба. Поради това се претендира въззивният съд да отмени изцяло решението на районния съд, да отхвърли исковете по чл.

109 ЗС и чл. 45 ЗЗД и да уважи насрещния иск, както и да присъди разноски.

От своя страна, въззиваемата Т. К. Г. чрез адвокат И. Т. иска потвърждаване на първоинстанционното решение и отхвърляне на въззивната жалба. Според пълномощника предпоставките на чл. 109 ЗС са доказани още в първоинстанционното производство чрез свидетелски показания, а впоследствие и чрез видеозаписите, от които се установявало системно нарушаване на забраната за паркиране.

Защитата на въззиваемата поддържа, че действията на И. и Л. И. са довели до пречки за използването на имота на доверителката му. Посочва се, че поради случилото се Т. Г. не е могла в определени ситуации да осигури услуги по разтоварване на дърва, както и да осигури нормален достъп на свои близки и гости, включително лица със затруднено придвижване. Според адв. Т. страната постепенно е започнала да се примирява със събитията, но предявяването на исковете е било единствената възможност проблемът да бъде отстранен занапред. Поискана е възможност за писмени бележки и присъждане на разноски.

4

Лично въззиваемата Т. Г. заявява пред въззивния съд, че иска да бъде определено коя институция в гр. Перник е компетентна да осигури законово гарантиран транспортен достъп до собствения имот в ***. Тя твърди, че от 2021 г. до момента, въпреки многобройни блокирания на входа на имота , нито Община Перник, нито ОД МВР – Перник са осигурили транспортен достъп. Посочва още, че на 12.11.2025 г. ОД МВР – Перник и Община Перник премахнали пътен знак за забрана за паркиране, който според нея е осигурявал транспортен достъп до имота за нея, близките и гостите .

Окръжен съд – Перник, в настоящият си съдебен състав, след като се запозна с доводите на страните и доказателствата по делото, намира жалбата за процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирани страни, имащи правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество я намира за неоснователна поради следните съображения: