Определение № 3092 от 19.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3092 гр. София, 19.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Гълъбина Генчева Касационно гражданско дело № 20238002104672 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 619 от 25.05.2023 г. по в. гр. д. № 554/2023 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 4059 от 19.12.2022 г. по гр. д. № 15596/2021 г. на Варненския районен съд, с което е прието за установено по отношение на П. Г. А., че Н. Б. Н. е собственик на 5/38 идеални части от поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], общ.А., област В., одобрени със заповед № РД-18-18/06.03.2015 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес [населено място], [улица], с площ от 459 кв.м., придобит на основание договор за дарение, сключен с Б. Х. К., съгласно нотариален акт № 171/25.03.2019 г. на СВ-В., и П. Г. А. е осъдена да предаде на Н. Б. Н. владението върху притежаваните от него 5/38 идеални части от описания недвижим имот, на основание чл.

108 ЗС.

Въззивният съд е приел от фактическа страна следното:

По легитимацията на ищеца Н. Н.:

С нотариален акт за дарение на недвижим имот № 13/1983 г. на нотариус при РС-Варна, Б.

Н. Б. е дарил на внука си С. Х. Й. незастроено дворно място /процесният имот/, находящо се в [населено място] близнак, представляващо УПИ [№] в кв. 48. На последния е издадено разрешение за строеж от 25.07.1983 г. за изграждането на вила в имота. С нотариален акт № 48/1986 г. С. Й. е продал на сестра си Б. Х. Й. 1/2 идеална част от имота, получен от него по дарение от дядо му през 1983 г. С нотариален акт за дарение № 69/25.03.2019 г. Б. Х. К. е дарила на М. С. Н. 14/19 идеални части от собствената си 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор [№], заедно с 1/2 идеална част от построената в него сграда с идентификатор [№], а на Н. Б. Н. – 5/19 идеални части от собствената си 1/2 идеална част от поземления имот. С договор за дарение обективиран в нотариален акт № 6/2022 г., М. С. Н.

1 е дарила на М. Н. Б. 9/19 идеални части от собствените си 14/19 идеални части от 1/2 идеална част от процесния имот с идентификатор [№], заедно с 1/2 идеална част от построената в същото дворно място жилищна сграда с идентификатор [№] по Кадастралната карта. Със същия нотариален акт М. Н. е дарила на Н. Б. Н. 5/19 идеални части от собствените си 14/19 идеални части от 1/2 идеална част от процесния имот с идентификатор [№].

По легитимацията на ответницата П. А.:

П. А. е придобила от С. Й. по силата на замяна, обективирана в нотариален акт № 175/2018 г., и покупко-продажба, обективирана в нотариален акт № 176/2018 г., общо 1/2 идеална част от процесното дворно място в [населено място], ведно с 1/2 идеална част от построената в имота жилищна сграда.

По отношение на останалата 1/2 идеална част от дворното място, установена като съсобствена между страните по делото, ответницата П. А. твърди, че е придобила собствеността на оригинерно придобивно основание вследствие на изтекла в нейна полза придобивна давност в периода от 2005 г. до настоящия момент, като към собственото си владение е присъединила владението на праводателя си С. Й., считано от 1983 г.

При така установеното от фактическа страна въззивният съд е приел, че ищецът Н. Н. е придобил по дарение с нотариален акт № 171/2019 г. от Б. К. 5/38 идеални части от дворното място в [населено място] с идентификатор [№] по кадастралната карта на [населено място], [община]. Направил е извод, че ищецът Н. Н. е активно материалноправно легитимиран по предявения иск за собственост на процесните 5/38 идеални части от дворното място.

Прието е за недоказано възражението на ответницата за придобиване по давност на процесните 5/38 идеални части, за които претендира ищецът. Твърденията на ответницата, че е осъществявала трайно и непрекъснато фактическа власт по отношение на процесния имот, считано от 2005 г., са недоказани както по отношение на заявения начален период на владението, така и по отношение на неговото съдържание. Не е установено в периода от 2005 г. до 2014 г. ответницата да е осъществявала трайно фактическа власт по отношение на собствената на Б. К. 1/2 идеална част от дворното място, а не спорадични посещения във връзка със съжителството й със С. Й.. Свидетелката М. Н. – дъщеря на С. Й., посочва, че П. и баща й заживели на семейни начала през 2009 г. в [населено място], а няколко години покъсно се преместили да живеят в имота в [населено място], като ползвали втория етаж от къщата. Свидетелката Б., съседка, сочи, че започнала да вижда П. и С. заедно в имота в [населено място] през 2014 г. след като починала М. Б.. Именно от 2014 г. датира и адресната регистрация на П. А. и С. Й. в [населено място]. Въззивният съд е кредитирал показанията на двете свидетелки като изходящи от лица с преки лични впечатления както от връзката между ответницата и С. Й., така и за времето, в което двамата са се установили трайно в имота в [населено място]. Показанията се подкрепят косвено и от останалите събрани по делото доказателства, което ги прави достоверни, преценени по реда на чл. 172 от ГПК. Въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетелите К. Н. и Ж. Г. за това, че ответницата трайно е заживяла в [населено място] през 2004-2005 г., както и че в имота са живели само тя и С. Й., тъй като същите противоречат както на показанията на другата 2 група свидетели, които поради семейната си връзка и непосредствено съседските отношения са кредитирани като по-достоверни, така и на останалите ангажирани доказателства, които установяват по безспорен начин, че поне до лятото на 2006 г. в имота на първия жилищен етаж и дворното място е живяла Б. К. и семейството й / от 2003 г. до лятото на 2006 г. дъщеря й Ц. е посещавала училище в [населено място], а до м. 10.2005 г. Б. е работила в ресторант на К.. След 2006 г. Б. К. е започнала да живее в [населено място], но периодично е посещавала имота си в [населено място] до 2018 г., в какъвто смисъл са показанията на свидетелите Н. и Б.. Установено е по делото, че през 2009 г. Б. К. е предоставила имота си за ползване на своята племенница М. Н., която започнала ремонтни дейности – смяна на дограма, поставяне на гипсокартон в помещение, ремонт на кухня. Достъпът на М. в имота не бил ограничаван по никакъв начин нито от баща й С., нито от ответницата П., която към този момент все още не живеела постоянно в имота, а го посещавала през почивните дни.

Въззивният съд е приел, че личните впечатления на свидетелката Г. от гостуванията на П. А. в [населено място] са придобити след 2009 г., доколкото в показанията си същата е посочила, че първият етаж на къщата е бил негоден за живеене, а това очевидно се е дължало на започнатия и недовършен ремонт на етажа от М. Н. през тази година – избита мивка, разделяне на помещения с гипсокартон, смяна на дограма и др.

Приет е за недоказан и субективният елемент на давностното владение на П. А. – че е считала имота за свой и е демонстрирала това пред трети лица, в това число и пред съсобственика Б. К. за периода от 2005 г. до 2019 г., доколкото до м. 03. 2019 г. ищецът Н. все още не е имал права по отношение на дворното място. Впечатленията на разпитаните свидетели са, че ответницата е заживяла в [населено място] поради връзката си със С. Й. – собственик на половината от жилищната сграда и дворното място и това е било основанието на съвместното им ползване на неговата собственост. Съсобствениците С. Й. и Б. К. разпределили доброволно ползването на етажите в жилищната сграда, като всеки от тях извършвал в качеството си на съсобственик дейности по обслужващото дворно място.

Според показанията на свидетелката Б., Б. засаждала дръвчета в двора, направила пътеки и шахта – обстоятелства, които са установени /по отношение на дръвчетата/ и от показанията на св. Г.. По делото не е установено до 2018 г. С. Й. и П. А. да са ограничавали ползването на собствената на Б. К. 1/2 идеална част от дворното място и да са й противопоставяли собствени права, придобити на основание давностно владение. Позоваването на С. Й. на изтекла в негова полза придобивна давност по отношение на частта на Б. К. от сградата и двора за периода от 1994 г. до 22.01.2020 г. е съдебно отречено с решението по гр. д. № 788/2020 г. по описа на ВРС. Въззивният съд е приел, че макар ответницата П. А. да не е била страна по това дело, същата се явява обвързана от него досежно позоваването й на присъединяване на владението на праводателя й С. Й., доколкото е отречено последният да е осъществявал давностно владение на несобствената му 1/2 идеална част от дворното място, което ответницата да е продължила за себе си.

Прието е, че лично основание за ползването /владението/ на 1/2 идеална част от жилищната сграда и 1/2 идеална част от двора от страна на П. А. /а не като съжителстващо със собственика лице/ се е появило едва през 2018 г., когато С. Й. се е разпоредил в нейна полза 3 с цялата си собственост в [населено място]. Към този момент Б. К. все още е била съсобственик на имота с квота от 1/2 идеална част. Едва след извършената от нея в полза на Н. Н. през 2019 г. разпоредителна сделка с процесните 5/38 идеални части от дворното място са налице данни и доказателства за прояви от страна на ответницата А. на намерението й да свои придобитите от ищеца Н. Н. идеални части от имота, изразяващи се в недопускането му до имота – факт, възприет както от свидетелите, така и от самия ищец.

Именно ограничаването на ищеца от достъп до съсобственото дворно място е обуславящо правния му интерес от предявения иск за собственост. Едва от 2019 г. е започнало от страна на ответницата владение на цялото дворно място с намерение за своене на несобствената 1/2 идеална част от него, включваща и процесните 5/38 идеални части на ищеца. Започналата да тече в полза на П. А. придобивна давност е спряна с предявяване на настоящия иск от ищеца през м. 10. 2021 г., поради което същата не е изтекла и не е породила желаните правни последици. Ответницата не е собственик на процесните 5/38 идеални части от дворно място, техен собственик е ищецът и затова предявеният от него иск по чл.108 ЗС е основателен.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от П. Г. А..

В изложение към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли съдът да докладва възраженията от въззивната жалба, да формира мотиви по всички тях, да обсъди всяко едно възражение поотделно и да заяви защо ги приема за основателни или не, съответно да прецени всички факти;

2. Следва ли съдът да укаже на страните кои факти да установят и за кои не са ангажирали доказателства, или служебно да предприеме действия по събирането им или да съдейства на страните за установяването на относимите такива и да уважи заявените за събиране доказателства с отговора или въззивната жалба;

3. Длъжен ли е съдът да даде поисканата защита с исковата молба, или е свободен в преценката си;

4. Може ли съдът да приеме наличието на изтекла в полза на ответницата 10-годишна придобивна давност в рамките на заявения период 2005г. - 2022 г.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК, решение № 133 от 23.10.2019 г. по гр. д. № 3565/2018 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 158 от 28.06.2016 г. по гр. д. № 3316/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 104 от 09.10.2019 г. по гр. д. № 625/2019 г. на ВКС, ІІ г.о.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Ответникът Н. Б. Н. е депозирал отговор, в който излага становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск за собственост, което подлежи на касационно обжалване независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, г.1 ГПК.