Определение № 2555 от 18.09.2023, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2555 гр. София, 18.09.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Бонка Дечева

Ваня Атанасова като разгледа докладваното от Дияна Ценева Касационно гражданско дело № 20228002103590 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

С въззивно решение № 92 от 03.06.2022 г. по в.гр.д. № 109/2022 г. на Окръжен съд - Разград е потвърдено решение № 642 от 09.12.2021 г. по гр.д.

№ 1114/2021 г. на Районен съд - Разград, с което са отхвърлени предявените от М. С. Х. и Х. С. Х. против В. Г. В. искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване по отношение на ответника, че на основание наследство и давностно владение ищците са собственици при равни права на 113/407 ид. части / алтернативно - на 124/419 ид. части/ от поземлен имот с идентификатор ....., целият с площ 407 кв.м, както и на два броя гаражи с пристройка към тях с обща застроена площ 111.76 кв.м, описани в Постановление № 18 от 02.02.2005 г. на Агенция за държавни вземания /АДВ/ за възлагане на недвижим имот като „сграда с идентификатор ..... с площ 106 кв.м, разположена в поземлен имот с идентификатор ...... по КККР на гр.

Разград“.

Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба, подадена от М.

С. Х. чрез нейния пълномощник адв. М. Т., и от Х. С. Х., подадена чрез неговия пълномощник адв. Д. Б..

Жалбоподателката М. Х. поддържа, че въззивното решение е 1 неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и е необосновано.

Като основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателката сочи чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Поставя следните въпроси, за които твърди да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и да са от значение за точното прилагане на закона:

1. При построяване на сграда в собствен имот /без учредено право на строеж/ и отнемане в полза на държавата на земята под сградата, има ли ограничителна норма, която да препятства правото на собственика на сградата да счита земята под нея за своя собствена и да има намерение за своене с цел придобиването й по давност.

2. Обективната невъзможност /поради наличие на построена сграда, за която няма изрично учредено право на строеж или определено вещно право на ползване/ за установяване на фактическа власт върху застроената с жилищната сграда част от земята, а само наказателно постановление, изключва ли правото на собственика на построената сграда да продължи да ползва застроената част от земята като своя собствена и да има намерение за своене с цел придобиването й по давност.

3. Нормата на чл. 64 ЗС, предвиждаща право на достъп до сградата, без да е изследван и очертан обемът на това право като площ и местоположение, чрез т. нар. от въззивния съд “проход“, изключва ли априори възможността собственикът на сградата да продължи да счита част от земята - градинка, за своя, и да продължи да я свои и владее като собственик.

Позовава се и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК.

Жалбоподателят Х. С. Х. поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като въззивният съд не е предприел установяване на основанието, на което е построена жилищната сграда в имота; не е посочил в кой момент и за какъв период давностното владение на Х. Х. и М. Х. е спирало или е било прекъснато; неправилно е приел, че двата гаража и пристройката към тях представляват една обща сграда.

В изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК е поставил следните въпроси, по които да се допусне касационно обжалване:

2

1. Възможно ли е да бъдат отнети от държавата всички идеални части на собственик на законна сграда, която остава в негова власт, при положение, че не е плод на престъпни деяния и не е наказан по НК с конфискуване в полза на държавата на цялото му имущество. 1.1 Липсата на официален документ, с който държавата да регламентира своето право и да очертае правото на собственика на жилищната сграда и на работилницата може ли да се преодолее или замести чрез тълкуване на волята на държавата от съда.

Допустимо ли е друг, извън наказващия орган, да посочва или извлича чрез тълкуване, пък било то и на законови основания, каква е била волята на наказващия орган или волята на собственика на постройката. Не е ли налице неспазване на законовите норми, изискващи удостоверяване на собственост и на ограничени вещни права в изискуемата се от закона официална писмена форма, и липсата на такава може ли да се приравни на безспорно уредени права между субектите. 1.2 Лишен ли е собственикът на постройката от правото да владее като свой собствен имота, в който е построена сградата му, и който имот е бил негов собствен и няма акт за собственост в полза на държавата. 1.3 Има ли законова забрана за трансформиране на правото на ползване на чужд недвижим имот във владение в хипотезата на липса на уредени с официален документ права на собственика на сградата и на собственика на земята.

2. Възможно ли е да бъде отнета с наказателно постановление в полза на държавата работилница, която е отделен и различен обект по статут от гаражи или пристройки, без да е описана в наказателното постановление.

3. Счита ли се за прекъсната придобивната давност за владелеца, установил трайна фактическа власт, след като вече притежава вписан нотариален акт, изтекла е 10-годишната придобивна давност в негова полза по всички правила за владение, с последващи действия от страна на собствениците с издаване на констативен нотариален акт за собственост, при това с невярно съдържание, вписан доста след изтичане на 10-годишния давностен спор. 3.1 Наличието на неоспорен титул за собственост/ договор и нотариален акт/ лишава ли носителите на правото на собственост от правото да владеят имота, за който имат документ за собственост. 3.2 Необсъждането на факта, че сме наследници на правото на собственост по нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по наследство от 14.07.2000 г. на 3 наследодателя ни К. И. Х., което включва и правото на владение, и срещу който факт няма правоизключващи и ли правопогасяващи и установени безспорно по съдебен ред права на трети лица, оборващи материалната доказателствена сила на титула за собственост, не съставлява ли грубо процесуално нарушение, не следва ли да бъде отчетено като годно основание на легитимирал се с документ собственик, който владее имота и противопоставя правата си на трети лица, и не следва ли да бъде ценено съвкупно с останалите събрани по делото доказателства за осъществяваната от праводателите ни фактическа власт върху имота. 3.3 Спирането и прекъсването на давността може ли са се посочват, без да се конкретизират периоди, кога следва са се счита, че е налице спиране и кога - прекъсване, и не следва ли да се сумира от съда времето. 3.4 Липсата на акт за собственост на държавата, както и липсата на писмен акт, който да очертава правата на праводателя ни и правата на държавата, с което е неизяснен придобивният способ на държавата, от който тя извежда качеството си на собственик на земята, не е ли нарушение на изискванията на материалноправните норми и не дерогира ли действието на противопоставими на държавата права спрямо праводадателите ни и нас. 3.5. Липсата на заведен установителен или осъдителен иск за собственост по отношение на земята от собствениците спрямо нас като владелци не е ли единствената хипотеза, при която съдът може да счита, че е иск за собственост може да прекъсне придобивната давност.

По тези въпроси жалбоподателят твърди, че не е налице съдебна практика, поради което произнасянето на касационната инстанция ще бъде от значение за точното прилагане на закона, а по отношение на последния въпрос - че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Позовава се и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Жалбоподателите в настоящото производство са сезирали съда с установителен иск за собственост, предявен против В. Г. В., с искане да бъде установено, че на основание наследство и давностно владение са собственици на 113/407 ид. части от ПИ с идентификатор ....., целият с площ 407 кв.м, и на 4 два броя гаражи и пристройка към тях с обща застроена площ 111.76 кв.м, построени в този имот.

Въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК, е приел за установено от фактическа страна, че с договор от 06.08. 1987 г. П. И. П. е закупил от ОНС - Разград по реда на Наредбата за държавните имоти дворно място с площ 256 кв.м с построената в него жилищна сграда с площ 53.07 кв.м и подобрения.

С влязло в сила Наказателно постановление № 077 от 25.01.1993 г. на зам. Кмета на Община Разград за нарушение на чл. 169, т.7 и т.11 ЗТСУ/ отм./, на основание чл. 47 ЗААН в полза на държавата са отнети заедно с мястото двата гаража и пристройката към тях, намиращи се в имот пл.№ ..... в кв. 62 по РЗП на гр. Разград, изградени от П. И. П. Наказателното постановление е било обжалвано пред Районен съд - Разград, който с решение № 124 от 30.04.1993 г. потвърдил същото.

Петър Илиев Петров е починал на 04.09.1999 г. Единствен негов наследник по закон е сестра му К. И. Х. - майка на жалбоподателите М. С. Х. и Х. С. Х.. С нотариален акт № ....., т.ІІ, дело № 816/2000 г. К. Х. е била призната за собственик по наследство на 256 ид. части от имот пл.№ 1603 в кв. 62 по плана на гр. Разград, целият с площ 416 кв.м, заедно с построената в него масивна жилищна сграда със застроена площ 53.07 кв.м. К. Х. е починала през 2005 г. Жалбоподателите са нейни наследници по закон.

С Протокол за въвод от 01.11.2001 г. владението върху отнетия в полза на държавата имот е предадено от Областния управител на Агенция за държавни вземания, РД-Варна, ТП Разград.

С постановление № 18 от 02.02.2005 г. на Директора на РД - Варна на Ивелин Руменов Адриянов е възложен недвижим имот, представляващ 2 бр. гаражи и пристройка към тях с обща застроена площ 111.76 кв.м, заедно с дворно място от 256 кв.м, представляващо съответна идеална част от съсобствено дворно място с площ 416 кв.м, съставляващо имот пл.№ .... в кв.

62 по плана на гр. Разград. С протокол от 09.03.2005 г. купувачът И. А. е въведен във владение на закупения от него имот.

С договор за продажба, сключен с нотариален акт № ..... от нотариален акт от 31.08.2018 г. И. А. и П. А. прехвърлили на В. Г. В. правото на 5 собственост върху 256/407 ид. части от ПИ с идентификатор ....., заедно с построената в него сграда с идентификатор ...... със застроена площ 106 кв.м.

Въз основа на събраните по делото писмени доказателства и показанията на разпитаните по делото свидетели въззивният съд е приел, че по наследство ищците М. Х. и Х. Х. са придобили правото на собственост върху жилищната сграда с идентификатор ...... със застроена площ 75 кв.м. Не са придобило по наследство правото на собственост върху закупените от П.

П. 256 кв.м ид. части от дворното място, тъй като с влязлото в сила наказателно постановление от 1993 г. същото е било отнето в полза на държавата. Посочил е, че като суперфициарни собственици на жилищната сграда са ползвали дворното място на основание разпоредбата на чл. 64 ЗС, която дава право на собственика на сградата да ползва земята, доколкото това е необхоД. за използване на постройката спорен нейното предназначение.

Приел е, че оформянето на зелени площи, засаждането на цветя, овошки и декоративна растителност, както и изграждането на алпинеум са действия, свързани с нормалното ползване на постройката според нейното предназначение, но не обективират промяна на намерението на суперфициаря да владее земята за себе си. По отношение на двата гаража и пристройката към тях е приел, че не са събрани доказателства за упражнявана от ищците фактическа власт. В обобщение е направил извод, че ищците не са придобили на основание наследство и придобивна давност право на собственост върху идеалните части от дворното място и върху построените в него два гаража и пристройка, описани като сграда с идентификатор ***.