Решение № 4636 от 15.07.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4636 гр. София, 15.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

К. Мазгалов

Цветелина Ал. Костова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Въззивно гражданско дело № 20241100501969 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 16648/16.10.2023 г., постановено по гр.д. № 3130/2023 г. по описа на СРС, ГО, 51 състав, е отхвърлен предявения от К. А. Д., с ЕГН: ********** и адрес: град София, кв. „Драгалевци“, ул. **** срещу В. В. Л., с ЕГН: ********** и адрес: град Нови Искър, ул. **** установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване за установено по отношение на В. В. Л., че К. А. Д. е собственик на следния недвижим имот: УПИ II-2238, находящ се в град София, район Студентски, кв. 82, с площ от 669 кв. м., с адрес: гр. София, район Студентски, ж.к.

„Малинова долина“ със съседи: УПИ III-2239, УПИ I-1096, улица и УПИ III-1603, представляващ имот с идентификатор *** по КККР на град София, одобрени със Заповед РД-18- 38/10.07.2012 г. на изп. директор на АГКК, със съседи: имоти с кадастрални номера: ***, ***, улица –

*** и *** с площ от 669 кв. м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: незастроен имот за обществена сграда, комплекс, на основание давностно владение.

В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е подадена въззивна жалба срещу решението от ищеца К. А. Д., в която същият твърди се, че решението е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Излага доводи, че СРС неправилно е оставил без уважение искането на ищеца за постановяване на неприсъствено решение, тъй като ответникът по делото не е депозирал отговор на искова молба и не се е явил в проведеното открито съдебно заседание. Сочи, че ответникът е депозирал молба, с която е признал 1 иска – потвърдил е сключването на договора и предаването на владението на имота, както и състоялата се между двамата среща през 2022 г. Поддържа, че първоинстанционния съд неправилно е приел, че не било доказано, че въззивника е владял процесния имот с намерение за своене повече от 10 години. Началната дата на владението – 05.01.2011 г. била доказана, съгласно неоспорения предварителен договор и същата била изтекла към началото на 2022 г. Навежда твърдения, че нямало как да е показал спрямо ответника своето намерение за своене през годините, тъй като не го бил виждал, защото същият не е посещавал имота през този период. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за постановяване на неприсъствено решение. Алтернативно, моли въззивната инстанция да постанови решение, с което да бъде признато за установено спрямо В. В.

Л., че той – К. А. Д. е собственик на процесния имот, въз основа на непрекъснато, видно и спокойно давностно владение с намерение за своене, продължило повече от десет години.

Въззиваемата страна – В. В. Л. в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е депозирала отговор на въззивната жалба и не взема становище по същата в хода на въззивното производство.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предвид нормата на чл. 269 от ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

Настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По доводите за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:

Производството пред районния съд е образувано по искова молба от К. А. Д., с която е предявен срещу В. В. Л. установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК, вр. с чл. 79 от ЗС за установяване на право на собственост върху недвижим имот с идентификатор № *** с площ от 669 кв.м., находящ се в гр. София, район Студентски, квартал 82, по силата на изтекла придобивна давност в периода от 2011 г. до предявяване на исковата молба – 13.07.2022 г.

Ищецът твърди в исковата си молба, че на 05.01.2011 г. е сключил с ответника предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот с кадастрален идентификатор № *** с площ от 669 кв.м., находящ се в гр. София, район Студентски, квартал 82. Съгласно чл. 5.2. от договора, ответникът е предал на ищеца владението на датата на подписване на договора – 05.01.2011 г., но до изтичане на крайния срок за сключване на окончателен договор – 30.06.2011 г., не е осигурил необходимите документи за изповядване на сделката и преустановил контакт с ищеца.

Твърди, че от 05.01.2011 г. е установил владение върху имота с намерение за своене, което е било спокойно, явно, постоянно, непрекъснато и несъмнено и продължава до днешна дата. Въз основа на тези обстоятелства е поискал от СРС да се установи събствеността му, основана на изтекла в негова полза придобивна давност.

Ответникът в законоустановения срок не взема становище по иска. С молба от 29.09.2023 г. признава изцяло твърденията на ищеца, като не оспорва и приложените 2 доказателства.

Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционният съд правилно е установил фактическата страна на спора и споделя изложените в обжалваното решение фактически и доказателствени изводи, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към същите. В допълнение и с оглед наведените във въззивната жалба оплаквания, приема следното:

Не е спорно по делото, че ищецът е установил фактическа власт върху процесният недвижим имот на основание предварителен договор за покупко-продажба от 05.01.2011 г.

Не се спори и че имотът, предмет на искането за защита – поземлен имот с идентификатор *** по КККР на град София, одобрени със Заповед РД-1838/10.07.2012 г. на изп. директор на АГКК, със съседи: имоти с кадастрални номера:

***, ***, улица – *** и *** с площ от 669 кв. м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: незастроен имот за обществена сграда, комплекс, е имот с номер по преходен план 2238, квартал 82, парцел II-2238, съответен на имота, описан в предварителния договор за покупко – продажба от 05.01.2011 г.

Основният спорен момент е дали К. А. Д. е упражнявал непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено фактическа власт върху процесния недвижим имот с намерението за своене в продължение на десет години.

Ищецът твърди, че е придобил процесния имот по давност. По силата на чл.79, ал. 1 от ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години.

Придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост или ограничено вещно право чрез фактическото упражняване съдържанието на това право след изтичане на определен в закона период от време. Тоест, фактическият състав на придобивната давност включва два елемента: владение и изтичане на определен срок, като за зачитане на материалноправните последици на давността, следва да е налице позоваване на давността пред орган, сезиран за защита на субективно право. Ето защо осъществяването от страна на ищеца на фактическия състав на придобивната давност е способ за изгубване на правото на собственост от страна на ответника по смисъла на чл. 99 от ЗС.

По силата на чл.68, ал.1 за придобиване на вещ по давност е необходимо да бъде установено владение върху вещта, което представлява упражняване на фактическа власт с намерение за своене. При преценката дали е установено владение, следва да се вземат предвид характеристиките на владението, които са изрично посочени в чл.2 от Закона за давността (отм.), а правната доктрина и съдебната практика ги е възприела за приложими и при действието ЗС, а именно: то следва да е постоянно и непрекъснато (да няма случаен характер, а да е израз на воля, трайно да се държи вещта по начин препятстващ евентуалното владение на други лица за период по-дълъг от шест месеца съгласно чл. 81 от ЗС), да е спокойно (да не е установено с насилие или по скрит начин), да е явно (да се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за това) и да е несъмнено (да няма съмнение, че владелецът държи вещта, както и за това, че я държи за себе си). С чл.69 ЗС е установена оборимата презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.

По делото не са представени писмени, гласни или други доказателства за установяване на твърдението на ищеца за упражнявана от него фактическа власт върху 3 имота в периода от 2011 г. до предявяване на исковата молба – 13.07.2022 г. Дори и да се приеме, че уговорката в предварителния договор, предвиждаща задължение на ответника да предаде владението на ищеца, представлява индиция относно установяване на владение в момент – към сключване на предварителния договор през 2011 г., липсват представени доказателства то да е упражнявано през процесния период – до 2022 г. постоянно и непрекъснато (да няма случаен характер, а да е израз на воля, трайно да се държи вещта по начин препятстващ евентуалното владение на други лица за период по-дълъг от шест месеца съгласно чл .81 от ЗС) – т.е. ищецът да е извършвал фактически действия по отношение на вещта, които да могат да се квалифицират от съда като владение по смисъла на чл. 68 от ЗС.

Изявлението на ответника, обективирано в молба от 13.07.2022 г., с което признава изцяло исканията на ищеца и не оспорва представените доказателства и твърдения на ищеца, не би могло да се разглежда като признание на иска с типичните за него правни последици, поради безспорно възприетото в практиката на ВКС становище, че институтът на признание на иска намира ограничено приложение по отношение на исковете за собственост. Например в Решение № 20/2014 г. по гр. д. № 5289/2013 г., I Г.О. на ВКС се приема, че по искове с предмет вещни права съдът не следва да постановява решение при признание на иска без да е извършено съдебно дирене, в което ищецът да докаже фактите, на които основава вещното си право.

Когато ищецът твърди, че е придобил имот по силата на изтекла придобивна давност, той следва да установи в самото исково производство - чрез свидетелски показания, извлечения от данъчни книги или по друг подходящ начин, че е упражнявал владение за себе си през давностния период. Следователно, дори и направеното изявление да представлява признание на иска, същото не би могло да доведе до постановяване на съдебно решение при признание на иска, тъй като за съда съществува задължение да проведе съдебното дирене и да се убеди в твърдените от ищеца права върху процесния имот.

От подадената от ответника молба на 13.07.2022 г. не може да се направи извод и за упражняване на фактическа власт от ищеца в твърдения период. Макар и да съдържа имплицитното признание на неизгоден за ответника факт, това признание следва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото. Съдебната практика приема, че признанието на неизгоден за страната факт е доказателствено средство, което не освобождава противната страна от тежестта на доказване, освен ако този факт е обявен за ненуждаещ се от доказване. Признанието се преценява от съда с оглед всички обстоятелства по делото и съдът може да приеме, че съответният факт се е осъществил само ако е това признание е установено чрез пълно доказване. (в този смисъл решение № 56 от 14.05.2021 г. по гр. д. № 3408/2020 г., Г. К., І Г. О. на ВКС и решение № 182 от 13.12.2018 г. по гр. д. № 657/2018 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС).

Съдебната практика приема още, че „ако ищецът не успее да докаже правото си на собственост, искът ще подлежи на отхвърляне, дори ответникът да заяви, че признава иска, т.е., че имотът принадлежи на ищеца. Искът за собственост има за цел съдебното установяване на собствеността на ищеца, а това, по изложените вече съображения и такива за правна сигурност, не може да стане с признание на иска. Затова и направено от ответника признание, че ищецът е собственик, не обосновава основателност на иска, а следва да бъде преценено от съда съгласно чл. 175 ГПК – с оглед на всички обстоятелства по делото“ (така решение № 20 от 07.04. 2014 г. по гр. д. № 5289/2013 г. на I-ГО на ВКС).