Решение № 2171 от 05.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2171 гр. Пловдив, 05.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330114249 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД.

Ищецът Г. Е. С., ЕГН: **********, от *****, чрез пълномощник адв. Н. М., е предявил против „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК: 202255877, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Сребърна” № 16, ет. 8, представлявано от изпълнителния директор С. А., иск за признаване на установено, че сключеният между страните договор за потребителски кредит № ****г. е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 и чл. 19 ал. 4 от ЗПК.

При условията на евентуалност, се предявява иск за нищожност на клаузата на чл. 4 от приложение № 5 към договора за кредит.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ****г., по който ищецът получил сумата от 2 000 лева, на 9 вноски, при ГПР- 60 % и ГЛП- 32, 88 %. Отделно, се дължала и такса за разглеждане и оценка на заявката в размер на 149, 94 лева, а в приложение № 5 към договора се предвиждала неустойка при непредставяне на удостоверение от ЦРД към Камарата на ЧСИ за липса на образувани изпълнителни дела, което следвало да се представя всеки месец за срока за договора. Твърди се, че съдът и служебно бил длъжен да провери действителността на договора, дори и при ненаведени от страните основания, ако се касаело за нарушения на добрите нрави, при неравноправни клаузи във вреда на потребителя и при нарушаване на императивни правни норми. Счита, че договорът за кредит бил недействителен, защото в 1 него не бил посочен точният размер на ГПР. Същият излизал извън границите на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, защото в разходите не била включена сумата за неустойката, която допълнително оскъпявала кредита. Същевременно, общият размер на неустойката за срока на договора бил 1 350 лева, която съпоставена към главницата, водела до извода, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции и е прекомерна. При недействителност на кредита следвало да се дължи връщане само на чистата получена сума. Моли да се признае за установено нищожността на договора или евентуално- на клаузата за неустойка. Претендират се и разноските по делото. В съдебно заседание страната не се явява и не представлява, но пълномощникът й взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който искът се оспорва като неоснователен. Между страните бил сключен договор от разстояние, кто ищецът усвоил сумата от 1 000 лева. Той попълнил заявка за кандидатстване със своите данни, потвърдил, че е запознат с общите условия, после активирал линка, където въвел изпратения му с sms ПИН код и потвърдил искането си. Лицето било одобрено за кредит, като му бил изпратен договор, който той приел, чрез активиране на бутона „приеми“, с което изразил недвусмислено волеизявление за съгласие за сключването му. Договорът бил действителен и не противоречал на специалния ЗПК. ГПР бил изчислен съгласно формулата по закона, а и ищецът бил предварително запознат със сумата, която ще дължи като разходи. Неустойката не представлявала разход по кредита, за да се включва в ГПР, като самият ГПР не можел да заблуждава потребителя. Неустойката се предвиждала при неизпълнение на задълженията по кредита и затова нямало как тя да се включва в ГПР, защото това били разходи под условие. Ищецът бил получил преддоговорна информация, бил уведомен за размера на неустойката предварително и могъл да прецени дали да сключи договора. Неустойката отговаряла на законовите си функции, клаузата била ясно и точно формулирана, нямало заблуждаване с нея и тя била индивидуално договорена. Потребителят се бил съгласил с условията по договора, имал възможност и да се откаже от него в срок от 14 дни. Била направена и предварителна оценка на кредитоспособността на лицето. Моли за отхвърляне на иска. Също претендира разноски. В с.з. страната не се представлява, но също представя писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните са били сключени договор за потребителски кредит № **** г., анекс № ***** г. към договора, приложения № 1, № 4 и № 5 към анекса, като условията на кредита са: отпусната сума- 2 000 лева, застраховка- 198, 70 лева, краен срок на погасяване19.12.2025 г., на 9 месечни вноски, при ГЛП- 32, 88 % и ГПР- 60 % и общ размер на плащанията- 2 660, 67 лева.

С приложение № 4 към договора за кредит е предвидена такса в размер на 149, 94 лева, която е за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредита, както и за оценка на кредитоспособността и финансовите възможности на клиента.

С приложение № 5 към договора за кредит е предвидено учредяването на 2 обезпечение (поръчителство или банкова гаранция), като в случай на непредставянето му се дължи и неустойка в размер на 150 лева за всяко неизпълнение на задължение за представяне на месечно удостоверение за липса на изпълнителни дела.

Като писмени доказателства са представени договора за паричен заем, анекса и приложенията към него, общите условия на кредита и стандартният европейски формуляр.

Представено е писмо от „ОББ“ АД, удостоверяващо извършен в полза на ищеца банков превод на заемната сума по договора от 1 000 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума, видно и от банковия превод на същата, постъпила по негова сметка. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.

9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Анекса и приложенията представляват неразделна част от договора за кредит, поради което и за клаузите в тях също важат императивните изисквания на ЗПК, на които те трябва да отговарят.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба главното основание за недействителност на договора за потребителски кредит касае изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В договора не е записана общата дължима сума, а такава е посочена в приложение № 1 към договора. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на 2 660, 67 лева, както е посочено в чл. 1 т. 8 от приложение № 1 към договора и следва да включва главницата и лихвата, то тя не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4 от приложение № 5 към договора, предвиждаща неустойка. Задължението за обезпечаване на главното задължение 3 има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното.

Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която от самото начало е разсрочена и включена в месечните погасителни вноски, без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение, което за целия срок на договора (9 месеца по 150 лева на месец) възлиза в размер на 1 350 лева, или това е над половината от стойността на отпуснатия кредит. Така и ГПР от 60 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойка, като с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.

Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, над половината от стойността на кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави.

4

Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни. Оттук и искът се явява основателен, като следва да се признае за установено, че договорът, съдържащ нищожна клауза за неустойка, е недействителен, поради противоречие със специалния закон.