Решение № 1780 от 14.12.2023, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1780 гр. Русе, 14.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Ив. Балджиева при участието на секретаря Галя М. Георгиева като разгледа докладваното от Елена Ив. Балджиева Гражданско дело № 20224520106318 по описа за 2022 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 262, чл. 221, ал.1, чл. 224, ал.1 и чл. 86 ЗЗД.

Постъпила е искова молба от Т. П. Ц. против „Кондор Бус“ ЕООД, в която се твърди, че между страните е съществувало трудово правоотношение за периода от 10.06.2022г. до 30.09.2022г. за длъжността „продавач-консултант“ с място на работа в гр. Русе, търговски обект – магазин за турски стоки, находящ се зад бл. „Енергетик“, с продължителност на работния процес 5 дни в седмицата, 8 часа на ден, при 8 часа законоустановено работно време и уговорено основно трудово възнаграждение в размер на 710.00лв.

Твърди се, че ищцата е работила на смени съгласно предварително изготвен график с продължителност от по 12 часа в дните от понеделник до събота, и 8 часа в неделя. Работното време на ищцата съвпадало с работното време на търговския обект, в който полагала труд. Твърди, че е отработила определен брой часове по време на трудовото си правоотношение, а съгласно чл. 262, ал. 1 от Кодекса на труда положеният от нея извънреден труд следвало да се заплаща със съответното увеличение в зависимост от това дали е в работен ден, в почивен или на официален празник. Твърди, че е полагала извънреден труд, който не бил заплатен от работодателя. Поради това за нея възникнало правото да прекрати трудовото правоотношение на основание уведомление без предизвестие съгласно чл. 327, ал.1 т.2 КТ. Именно поради неплатените възнаграждения за извънреден труд, които в случая имали постоянен характер, ищцата прекратила трудовото си правоотношение, считано 1 от 30.09.2022г. и поканила работодателят да заплати дължимото обезщетение по чл.

221, ал. 1 КТ. Работодателят приел изявлението на ищцата и издал заповед №10/30.09.2022г. в която посочил, че трудовото правоотношение е прекратено на посоченото от ищцата основание, както и че е дължимо обезщетение за 5 дни неизползван платен годишен отпуск в размер на 154,35лв., която сума също не била заплатена.

Моли се да бъде постановено съдебно решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 402,90лв., представляваща сбор на чистата сума за получаване на: дължимо допълнително възнаграждение за труд през почивни дни в размер на 365,46лв. и труд по време на официален празник - 06.09.2022г. в размер на 37,44лв., положени през време на действие на трудовото правоотношение, ведно със законната лихва върху посочената сума считано от 12.12.2022г. до окончателното й изплащане; сумата от 1900.00лв., представляваща дължимо обезщетение в нетен размер по чл.221, ал.1 КТ, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане; сумата от 22,00лв., представляващи законната лихва върху претендираното обезщетение по чл. 221, ал.1 КТ от 01.11.2022г. до предявяване на иска – 12.12.2022г.; сумата от 154,35лв., представляваща обезщетение по чл.224, ал.1 КТ за 5 дни неизползван платен годишен отпуск и сумата от 1.80лв., представляваща законна лихва върху претендираната главница по чл. 224, ал.1 КТ. Моли се да бъдат присъдени в полза на представляващият адвокат разноски по реда на чл.38, ал.2 ЗА.

В срока по чл.131 ГПК ответникът изразява становище за допустимост, но за неоснователност на предявените искове, които оспорва по основание и размер. Твърди, че дори и да съществува задължение на работодателя да заплати положен от ищцата извънреден труд, то незаплащането на същото не е основание за прекратяване на трудовото правоотношение на посоченото основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, тъй като това възнаграждение няма постоянен характер. Работодателят издал заповед, с която констатирал прекратяване на трудовото правоотношение, тъй като същото било едностранно прекратено от ищцата с изпратеното от волеизявление, независимо, че на са били налице предпоставките за това – дължимото трудово възнаграждение за месец август 2022г. било изплатено своевременно. Оспорва се ищцата да е полагала извънреден труд, за който да се дължи заплащане на възнаграждение. Също така се счита, че незаплащането на извънреден труд за месец септември 2022г. не е настъпило към момента на прекратяване на трудовото правоотношение. Задълженията за незаплатени възнаграждения за месец септември настъпвало едва на 25.10.2022г.

Независимо от това се оспорва ищцата да е полагала извънреден труд. Твърди се, че е направено извънсъдебно възражение за прихващане със задължението на работодателя да заплати обезщетение за неизползван отпуск със задължението на ищцата да заплати вреди на работодателя поради това, че не са били налице предпоставки за прекратяване на трудовото правоотношение на посоченото от нея основание, в размер на срока на 2 предизвестието каквото изявление било отправено до нея. Оспорва се и претенцията по чл. 86 ЗЗД поради неоснователност на главните искове.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, приема за установена следната фактическа обстановка:

По делото няма спор, а и се установява от представените писмени доказателства, че страните по делото са били обвързани в трудово правоотношение, възникнало на 10.06.2022г. и прекратено на основание чл. 327, ал.1 т.2 КТ, след писмено уведомление от страна на ищцата, считано от 30.09.2022г. В уведомлението си ищцата е посочила като основание за прекратяване на трудовото си правоотношение – „неплащане на трудовото ми възнаграждение за месец август в срока, посочен в трудовия договор“.

С трудовия договор между страните е уговорено работно време от 8 часа на ден, 5 дни в седмицата, платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни и срок на предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение от 3 месеца. Основното трудово възнаграждение на ищцата е в размер на 710лв., платимо до 25-то число за предходния месец.

Ответникът е представил заповед №2 от 06.06.2022г., с която е въвел сумирано отчитане на работното време, считано от 07.06.2022г., с период от един месец, в края на който да се извършва преценка за положен извънреден труд, който да се заплаща на работниците в обектите му с увеличение съгласно чл. 262, ал.1 т.4 КТ.

С РКО от 23.09.2022г. е изплатено трудовото възнаграждение ищцата за месец август 2022г.

Свидетелката Б. М. М. установява, че е работила в съседния магазин, находящ се до този в който е работила ищцата. Поради това си пиели кафето всеки ден на пейка пред магазина на ищцата. Имала непосредствени впечатления от работата в магазина за турски стоки, знаела че работи от понеделник до неделя по 12 часа, в неделя не била сигурна дали също е 12 часа. Работело се и на официални празници. Ищцата работела без прекъсване, нямала почивки в рамките на работното време.

Свидетелят Е. Ю., установява, че е син на управителката на ответното дружество и упълномощен от нея да подпомага дейността на дружеството. В тази връзка участвал в организацията и в самата работа на въпросния магазин, в който работела ищцата.

Свидетелят участвал при изготвянето на графиците на работниците. Работело се два дни и два дни се почивало. Работните дни били по 12 часа, а само в неделя 8 часа, тъй като такова било работното време на магазина. Уточнява, че ищцата не е работела редовна смяна, на 12 часа като продавач-консултант. По време на работа нямали регламентирана почивка, търговският обект не затварял, но се разбрали „като няма хора в магазина да се редуват да почиват“.

По делото е изготвена съдебно-икономическа експертиза, по която е дадено 3 заключение за времето през което ищцата е полагала труд и е изчислена чистата сума за получаване на претендираното с исковата молба възнаграждение за извънреден труд през почивни дни в периода от 10.06.2022г. – 29.09.2022г. за отработени 156 часа в общ размер на 366.52 лева. И в деня на официалния празник 06.09.2022г. за отработени 12 часа в размер на 37.56 лева.

Вещото лице е изчислило и размера на евентуално дължимото на ищцата обезщетение по чл. 221, ал.1 КТ в размер на 1750.33лв. в нетен размер, а обезщетението по чл. 224, ал.1 КТ в размер на 138,92лв. в нетен размер, съответно изчислени са и дължимите обезщетение за забава върху посочените суми за период от прекратяване на трудовото правоотношение до предявяване на исковата претенция.

Ищцата е изменила размера на претендираните първоначално с исковата молба суми по отделните искове съобразно заключението на вещото лице.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Първият спорен по делото въпрос е кой от възможните начини изчисляване на положените часове труд от ищцата следва да бъде възприет. Действително не се установява по делото работодателят да е връчил (да е запознал) работниците си със заповедта си от 06.06.2022г., с която е въвел сумирано отчитане на работното време.

Същевременно няма спор по делото, а и се установява еднозначно от всички събрани доказателства начина по който се е работило в магазина на ответното дружество – по графици, два работни дни следвани от два дни почивка, без прекъсване включително и на официални празници. Очевидно е, че е налице разлика с уговореното работно време и неговото изчисляване в трудовия договор, където не е съобразено с естеството на работата. Поради това напълно логично е да се приеме, че след като почивните дни за работниците не съвпадат с официалните почивни дни (събота, неделя и празниците) и броя на отработените от тях часове не съвпадат по седмици, то единствения справедлив начин (от гледна точка и на двете страни по трудовото правоотношение) за възмездяване на положения труд е при сумираното му изчисляване. Очевидно такава е била волята на работодателя и работниците са били запознати с нея и са приели да работят по този начин, който не съответства на уговореното в трудовия им договор.

Поради това липсата на запознаването им със заповедта на работодателя от 06.06.2022г. не е формална пречка за възприемане, че в търговския обект на ответното дружество е било въведено сумирано изчисляване на работното време, още повече, че за работодателят няма и изрично регламентирано задължение да предяви на работниците си заповедта си в този смисъл. Предвид изложеното претенцията за заплащане на допълнително възнаграждение за труд през почивни дни в нетен размер на 366,52лв. следва да се отхвърли изцяло като неоснователна. В конкретния казус е налице извънреден труд, но не в почивни дни, тъй като такъв не би могъл да има при 4 сумирано изчисляване на работното време, или работа на смени. Искът за заплащане на извънреден труд през официален празничен ден следва да бъде изцяло уважен за сумата в нетен размер от 37,56лв. (за 12 часа), каквото е и становището на ответника изразено в писмената му защита.

На следващо място спорен по делото е въпросът относно това дали с били налице предпоставките за прекратяване на трудовото правоотношение от страна на ищцата на основание чл. 327, ал.1 т. 2 КТ. При даване отговор на този въпрос, съдът съобразява основанието посочено в представеното от нея пред работодателя уведомление, а не изложеното в исковата молба. Поради това само неплащането на трудовото възнаграждение за месец август би могло да представлява основание по чл.

327, ал.1 т.2 КТ за законосъобразно едностранно прекратяване на трудовото правоотношение. Безспорно дължимото трудово възнаграждение на ищцата за месец август е било заплатено в срока - до 25.09.2022г. Единствено съгласно заключението на вещото лице би могло да се приеме, че неплатено за месец август е възнаграждение на ищцата за положен от нея извънреден труд от 15 часа в нетен размер 38,74лв, но в уведомлението си до работодателя е посочила единствено, че не е заплатено „трудовото ми възнаграждение за месец август“, което очевидно не отговаря на истината и поради което няма искова претенция за неговото заплащане. Неплащането на горепосоченото възнаграждение за извънреден труд не би могло да бъде основание за прекратяване на трудовото правоотношение на посоченото от ищцата основание, не само поради това, че няма постоянен характер по смисъла на чл. 6 и чл. 15 от НСОРЗ (в който смисъл е и посочената практика от процесуалния представител на ответника), а и поради незначителния си размер, установен едва в настоящото производство.