Определение № 688 от 07.11.2025, Окръжен съд - Сливен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 688 гр. Сливен, 07.11.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Мария Кр. Донева като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно частно гражданско дело № 20252200500407 по описа за 2025 година Производството е образувано по частна жалба против определение по чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение молба за изменение на постановено решение в частта за разноските и се движи по реда на 274 и сл. от ГПК, вр. чл. 248 от ГПК.

Частният жалбоподател заявява, че атакуваното определение е неправилно тъй като и нарушено правилото на чл. 78 ал. 2 от ГПК, че когато ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Развива подробна аргументация, че в случая е налице именно такава хипотеза и се позовава на съдебна практика. Навежда доводи, че в съдебната практика е застъпено виждането, че ответникът дава повод за завеждане на дело, а чрез поведението си обосновава и правния интерес от предявения отрицателен установителен иск за вземането поради изтекла погасителна давност, тогава когато той, като кредитор, е предприел действия по принудително изпълнение или е изразил готовност да ги предприеме. В процесния случай възлагането на разноските върху него е равносилно да бъде принуден да търпи вреди за действия и поведение, което не е предприел. По-нататък сочи, че в редица актове на ВКС е разгледана хипотезата, в която макар покрито с давност, вземането продължава да съществува като естествено и длъжникът продължава да дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му изпълнение - чл. 118 ЗЗД. В този смисъл отказът да се заличи едно неиздължено задължение, макар и покрито с давност, не е в противоречие с изискванията за поддържане на актуални данни в ЦРК, тъй като самото задължение не е погасено.

Частният жалбоподател изтъква, че в съдебната практика е 1 застъпено и становището , не „извънсъдебната покана/съобщение на кредитора до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски, ако е налице признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба“. Предвид становището на съда, че е даден повод за завеждане на делото, заявява че в приетата като писмено доказателство извънсъдебна кореспонденция не става ясно, че ответникът е отказал споразумение, нито че ищцата се е позовала на изтека давност, която не се прилага служебно. В процесния случай липсва направено извънсъдебно волеизявление от длъжника, с което да поиска от кредитора да зачете давността и по този начин да избегнат съдебния процес. Преди завеждане на иска, ищцовата страна не е заявявала, че счита вече, че не дължи въз основа на настъпила в нейна полза погасителна давност, на което да е получила негативен отговор.

С оглед изложеното частният жалбоподател моли да се отмени като неправилно атакуваното определение и да се допусне изменение на постановеното решение в частта за разноските като направените по делото разноски останат в тежест на ищцовата страна. Ако се потвърди определението иска да се укаже на ищеца да посочи банкова сметка за превеждане на присъдени суми.

В срока за отговор насрещната по частната жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва изцяло като неоснователна и заявява, че счита атакуваното определение за правилно. Сочи, че в случая с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото, тъй като ежемесечно до 15-то число на месеца е подавана информация до ЦКР съгласно чл. 10 от Наредба № 22/16.07.2009г.

Иска да се остави без уважение частната жалба и да се потвърди обжалваното определение на СлРС.

Настоящият въззивен състав намира частната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 275 ал. 2 от ГПК, подадена в преклузивния едноседмичен срок от процесуално легитимиран субект имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първостепенен съд.

Разгледана по същество същата е неоснователна.

С решението, чието изменение в частта за разноските е поискал ответникът по реда на чл. 248 от ГПК, съдът, с оглед уважаването на предявения установителен иск, е присъдил на ищцата направените по делото разноски, а по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА – на адвоката, осъществил 2 безплатно процесуалното й представителство – възнаграждение в размер на 400 лв., като е отбелязал, че решението е постановено при признание на иска.

С атакуваното определение е отказал да измени решението си, като е посочил, че е изложил аргументация по повод приложението на чл. 78 ал. 2 от ГПК в мотивите на акта си и я поддържа.

Въззивният съд намира атакуваното определение за правилно.

Настоящият въззивен състав напълно споделя подробно изложените съображения на първоинстанционния съд и също счита, че в случая следва да се приеме, че ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото, поради което, независимо от това, че е признал иска, разноските следва да се възложат в негова тежест. Правилно решаващият съд е отчел факта, че в основата на предявения иск е твърдението, че ответникът е бил поканен от ищцата извънсъдебно да постигнат споразумение за заплащане на друг дълг на ищцата, при което процесният да бъде заличен от ЦКР към БНБ, но ответникът е отказал с мотив, че ищцата трябва да заплати и процесното задължение по издадения изпълнителен лист от 29.10.2010 г. по ч. гр. д. № 49347/2010 г. по описа на СРС и е стигнал до вярното заключение, че отказът на ответника да уважи извънсъдебното възражение на ищцата за погасяване на процесните вземания по давност представлява повод за завеждане на делото.

Казаното не противоречи на приетото в Определение № 694 от 25.09.2023г. по ч.т.д № 1325/2023г. на ВКС, съгласно което, per argumentum a cntrario следва, че когато кредиторът се е снабдил с изпълнителен титул – както е в случая – и въз основа на него е образувано изпълнително производство /без значение е перемирането на същото/, са налице действия, застрашаващи имуществената сфера на длъжника и даващи му повод да предяви подходящ иск за защита.

Поради това частната жалба се явява неоснователна и не следва да се уважава, а атакуваното определение следва да бъде потвърдено.

Ръководен от гореизложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

3

ПОТВЪРЖДАВА определение по чл. 248 от ГПК № 3802 от 09.10.2025г. по гр.д. № 3777/2025г. на СлРС като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

Определението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4

----- следващ документ -----

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 688 гр. Сливен, 07.11.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Мария Кр. Донева като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно частно гражданско дело № 20252200500407 по описа за 2025 година Производството е образувано по частна жалба против определение по чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение молба за изменение на постановено решение в частта за разноските и се движи по реда на 274 и сл. от ГПК, вр. чл. 248 от ГПК.

Частният жалбоподател заявява, че атакуваното определение е неправилно тъй като и нарушено правилото на чл. 78 ал. 2 от ГПК, че когато ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Развива подробна аргументация, че в случая е налице именно такава хипотеза и се позовава на съдебна практика. Навежда доводи, че в съдебната практика е застъпено виждането, че ответникът дава повод за завеждане на дело, а чрез поведението си обосновава и правния интерес от предявения отрицателен установителен иск за вземането поради изтекла погасителна давност, тогава когато той, като кредитор, е предприел действия по принудително изпълнение или е изразил готовност да ги предприеме. В процесния случай възлагането на разноските върху него е равносилно да бъде принуден да търпи вреди за действия и поведение, което не е предприел. По-нататък сочи, че в редица актове на ВКС е разгледана хипотезата, в която макар покрито с давност, вземането продължава да съществува като естествено и длъжникът продължава да дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му изпълнение - чл. 118 ЗЗД. В този смисъл отказът да се заличи едно неиздължено задължение, макар и покрито с давност, не е в противоречие с изискванията за поддържане на актуални данни в ЦРК, тъй като самото задължение не е погасено.

Частният жалбоподател изтъква, че в съдебната практика е 1 застъпено и становището , не „извънсъдебната покана/съобщение на кредитора до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски, ако е налице признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба“. Предвид становището на съда, че е даден повод за завеждане на делото, заявява че в приетата като писмено доказателство извънсъдебна кореспонденция не става ясно, че ответникът е отказал споразумение, нито че ищцата се е позовала на изтека давност, която не се прилага служебно. В процесния случай липсва направено извънсъдебно волеизявление от длъжника, с което да поиска от кредитора да зачете давността и по този начин да избегнат съдебния процес. Преди завеждане на иска, ищцовата страна не е заявявала, че счита вече, че не дължи въз основа на настъпила в нейна полза погасителна давност, на което да е получила негативен отговор.

С оглед изложеното частният жалбоподател моли да се отмени като неправилно атакуваното определение и да се допусне изменение на постановеното решение в частта за разноските като направените по делото разноски останат в тежест на ищцовата страна. Ако се потвърди определението иска да се укаже на ищеца да посочи банкова сметка за превеждане на присъдени суми.

В срока за отговор насрещната по частната жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва изцяло като неоснователна и заявява, че счита атакуваното определение за правилно. Сочи, че в случая с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото, тъй като ежемесечно до 15-то число на месеца е подавана информация до ЦКР съгласно чл. 10 от Наредба № 22/16.07.2009г.

Иска да се остави без уважение частната жалба и да се потвърди обжалваното определение на СлРС.

Настоящият въззивен състав намира частната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 275 ал. 2 от ГПК, подадена в преклузивния едноседмичен срок от процесуално легитимиран субект имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първостепенен съд.

Разгледана по същество същата е неоснователна.

С решението, чието изменение в частта за разноските е поискал ответникът по реда на чл. 248 от ГПК, съдът, с оглед уважаването на предявения установителен иск, е присъдил на ищцата направените по делото разноски, а по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА – на адвоката, осъществил 2 безплатно процесуалното й представителство – възнаграждение в размер на 400 лв., като е отбелязал, че решението е постановено при признание на иска.

С атакуваното определение е отказал да измени решението си, като е посочил, че е изложил аргументация по повод приложението на чл. 78 ал. 2 от ГПК в мотивите на акта си и я поддържа.

Въззивният съд намира атакуваното определение за правилно.

Настоящият въззивен състав напълно споделя подробно изложените съображения на първоинстанционния съд и също счита, че в случая следва да се приеме, че ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото, поради което, независимо от това, че е признал иска, разноските следва да се възложат в негова тежест. Правилно решаващият съд е отчел факта, че в основата на предявения иск е твърдението, че ответникът е бил поканен от ищцата извънсъдебно да постигнат споразумение за заплащане на друг дълг на ищцата, при което процесният да бъде заличен от ЦКР към БНБ, но ответникът е отказал с мотив, че ищцата трябва да заплати и процесното задължение по издадения изпълнителен лист от 29.10.2010 г. по ч. гр. д. № 49347/2010 г. по описа на СРС и е стигнал до вярното заключение, че отказът на ответника да уважи извънсъдебното възражение на ищцата за погасяване на процесните вземания по давност представлява повод за завеждане на делото.