Решение № 4980 от 16.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4980 гр. ., 16.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

., 51 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИВО В. ВЪТЕВ при участието на секретаря СТАНИСЛАВА АЛ. РАЙЧЕВА като разгледа докладваното от ИВО В. ВЪТЕВ Гражданско дело № 20251110102142 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.

1 и пр. 2 ЗЗД, съединени с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът К. Г. С. твърди, че на 04.05.2024 г. е сключил Договор за потребителски кредит № . с ответното „.“ ООД за сумата от 950 лв. Поддържа, че съгласно погасителния план е следвало да върне сумата от 1 235 лв. на една вноска, включваща главница, лихва и неустойка за непредоставяне на обезпечение. Сочи, че в чл. 17 и чл. 27 от договора е предвидена споменатата неустойка в размер на 0,9% от усвоената сума за всеки ден, в който не е представено обезпечение (банкова гаранция или поръчителство). Излага, че на 20.05.2024 г. майка му е превела на ответното дружество сумата от 1 102 лв. за предсрочно погасяване на задълженията по договора по-горе. Излага доводи за нищожност на договора, тъй като Годишният процент на разходите (ГПР) от 42,58% надвишава пет пъти законната лихва, което е в нарушение на чл. 19, ал.

4 от ЗПК. Посочва, че в договора липсва методика за формиране на ГПР и че неустойката по чл. 27 представлява по съществото си „скрит разход“, който не е включен в ГПР, с което се заобикаля законът. Навежда довод за нищожност на клаузата за неустойка, поради противоречие с добрите нрави и чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като не изпълнява обезпечителна функция, а води до 1 неоснователно обогатяване на кредитора. С тези твърдения и доводи иска от съда да прогласи нищожността на Договор за потребителски кредит № ./04.05.2024 г., поради противоречие с разпоредбите на закона, а алтернативно - като накърняващ добрите нрави, а при условията на евентуалност да прогласи нищожността на клаузата в чл. 27 от Договор за потребителски кредит № ./04.05.2024 г., предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 256,50 лв., като противоречаща на закона, алтернативно - като накърняваща добрите нрави, както и да осъди ответника на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД да върне сумата от 152 лв. (понастоящем 77,72 евро), платена от ищеца на ответника без основание по нищожен договор за потребителски кредит № ./04.05.2024 г.

Ответникът „.“ ООД твърди, че договорът с ищеца е сключен от разстояние, чрез сайта на дружеството, като потребителят е дал изрично съгласие. Поддържа, че преди сключването е предоставен Стандартен европейски формуляр (СЕФ) и Общи условия (ОУ). Сочи, че ищецът е сключил общо шест идентични договора през 2024 г. Признава получаването на твърдяното от ищеца плащане в размер на 1 102 лв. По същество оспорва исковете като неоснователни, с доводи, че договорът отговаря на всички изисквания на ЗПК и ЗПФУР, както и че ГПР е изчислен правилно и е под законовия лимит. Посочва, че по закон, неустойката, не се включва в ГПР (съгласно Директива 2008/48/ЕО) и е валидно договорена като санкция за неизпълнение на задължението за обезпечение. Намира поведението на ищеца, изразяващо се в сключване на 6 договора, за недобросъвестно и целящо неоснователно обогатяване.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 154 ГПК по отрицателните установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор с посоченото в исковата молба съдържание, което противоречи на императивни правни разпоредби, заобикаля последните или накърнява добрите нрави.

По осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже факта на плащане на процесната сума на ответника, а в тежест на ответника – че е налице основание за получаването, съответно задържане на полученото.

С доклада си по делото, с оглед конкретните твърдения на страните, на 2 основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства:

На 04.05.2024 г. ищецът е сключил с ответника Договор за потребителски кредит № . за сумата от 950 лв., която, съгласно погасителния план, е следвало да бъде върната с една вноска в размер на 1 235 лв., включваща главница (950 лв.), лихва (28,50 лв.) и неустойка за непредоставяне на обезпечение (256,50 лв.).

Ищецът е получил договорената сума от 950 лв.

В чл. 17 от договора е било предвидено задължение на ищеца да представи обезпечение (поръчителство или банкова гаранция, отговарящи на изисквания в Общите условия на ответника) в тридневен срок от сключване на договора;

В чл. 27 от договора е предвидена неустойка, реализираща се срещу ищеца, при неизпълнение на задължението му да представи някое от горните обезпечения, която е била предвидена в размер на 0,9% от усвоената сума за всеки ден, в който не е представено обезпечение.

Горната неустойка е била предвидена за заплащане заедно с погасителната вноска и е била начислена на ищеца и включена в погасителния план към договора.

На 20.05.2024 г. ответникът е получил сумата от 1 102 лв. за предсрочно погасяване на задълженията на ищеца по договора по-горе.

Неустойката в размер на 256,50 лв. не е била включена сред заложените стойности за изчисление на ГПР по кредита. Включването на последните сред горните стойности би довело до размер на ГПР, надвишаващ пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Наличието на твърдяното от ищеца облигационно правоотношение между страните, възникнало по силата на процесния договор за потребителски кредит, предпоставя съдът да се произнесе по релевираните с исковата молба възражения за недействителност на горния договор.

Последният несъмнено има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената легална дефиниция в чл. 9 ЗПК, като заемополучателят по него има качеството на „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и на чл. 9, ал. 3 ЗПК, поради което съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП. Съдът следи служебно за нищожността на договорните клаузи, предмет на договора, когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това 3 противоречие произтича пряко от твърденията и доказателствата по делото (арг. ТР № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК). Освен това, съдът следи служебно и за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител (арг. чл.

7, ал. 3, изр. 1 ГПК).

В процесния договор за потребителски кредит № ./04.05.2024 г. ищецът е следвало да предостави едно от двете предвидени алтернативни обезпечения: поръчителство от трето физическо лице или банкова гаранция.

При първия вид обезпечение, поръчителят е следвало да бъде дееспособно физическо лице на възраст над 21 години, с българско гражданство и постоянен адрес в България, да работи по безсрочен трудов договор, да е социално и здравно осигуряван през последните 12 месеца и да има минимален месечен брутен доход от 1500 лв. Ответникът е включил и допълнителни изисквания към поръчителя - липса на вписани просрочия в Централния кредитен регистър и изискването лицето да не е поръчител по друг съществуващ кредит. На последно място договорът за поръчителство е трябвало да се сключи лично в офис на кредитора.

В случай, че ищецът избира да представи като обезпечение по договора банкова гаранция, то последната е следвало да бъде безусловна и неотменима, издадена от лицензирана банка, извършваща дейност в Република България, да покрива всички задължения по договора за кредит, включително главница, лихви, такси и неустойки, като срокът на валидност на банковата гаранция е следвало да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска по кредита.

Обезпечението е следвало да бъде предоставено в тридневен срок от сключването на договора (чл. 17, ал. 1 от договора). При неизпълнение на това задължение договорът предвижда начислената неустойка в размер на 0.9% от усвоената сума за всеки ден забава (чл. 27, ал. 1 от договора) без предварително определен таван на неустойката в случай на продължителен период на непредставяне на обезпечението.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите (ГПР) по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. Макар в договора да е посочен ГПР по кредита в размер на 42,58% и общата стойност на дължимите от потребителя плащания в размер на 978,50 лева, не става ясно какви разходи са включени в тези две стойности, респ. дали в тях е включена като разход начислената на потребителя неустойка в размер на 256,50 лева. Установява се единствено, че неустойката е отразена в погасителния план като падежно 4 вземане заедно с дължимите по договора главница и лихва. Посочването в договора на размера на ГПР единствено като процент поставя потребителя в невъзможност да направи информиран избор за сключване на договора при яснота относно условията му, респ. да осъществи сравняване с предлаганите други сходни продукти (кредити) на пазара. Лишаването на потребителя от тази възможност е приравнено от законодателя по арг. от чл. 22 ЗПК на недействителност на целия договор поради неспазване на изискването на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в случая е без значение дали ГПР би надхвърлил установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК праг от петкратния размер на законната лихва.

След като не става ясно дали кредиторът е включил неустойката в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника.

Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето с нормата на чл. 22 ЗПК. По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че сключеният между кредитора „.“ ООД и потребителя К. Г. С. договор за потребителски кредит предоставен от разстояние с № ./04.05.2024 г. е нищожен, поради противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

В допълнение съдът отбелязва и, че начислената на потребителя неустойка представлява част от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗПК, изброяването в който не е изчерпателно, поради което следва да бъде включена при изчисляването на ГПР като индикатор за общото оскъпяване на кредита (арг. от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК). По делото е обявено за безспорно между страните обстоятелство, че неустойката не е била включена сред заложените стойности за изчисление на ГПР по кредита, както и че включването на последните сред горните стойности би довело до размер на ГПР, надвишаващ пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Изложеното предпоставя за съда извод, че действителният размер на ГПР, при изчисляването на който следва да се вземе предвид и неустойката, е по-висок от обявения размер в договора за кредит и противоречи на закона чл. 19, ал. 4 ЗПК, според който годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Щом договорът за кредит е нищожен в неговата цялост поради противоречие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предявеният отрицателен установителен иск се явява основателен и следва да бъде уважен, 5 като е безпредметно бъдат разглеждани останалите релевирани от ищеца основания за нищожността на договора, нито подлежи на разглеждане евентуалният иск по отношение оспорената клауза за неустойка.