Решение № 3103 от 01.07.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3103 гр. София, 01.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 11-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и четвърта годИ. в следния състав:

Председател: ДЕЛЯН ЛЮБ. ДИЛКОВ при участието на секретаря АНЕЛИЯ ИВ. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ДЕЛЯН ЛЮБ. ДИЛКОВ Административно наказателно дело № 20241110208230 по описа за 2024 годИ.

Производството е по реда на чл. 59-63 ЗАНН

Образувано е по жалба на ************** против Наказателно постановление № 43/11.04.2024 г., издадено от **************, с което, на основание чл. 135, ал. 1, т. 1, пр. 1 от Закона за управление на отпадъците (ЗУО), на жалбоподателя била наложена имуществена санкция, в размер на 2 000 лева, за неизпълнено задължение към държавата по чл. 44, ал. 1 ЗУО вр. чл. 10, ал. 1 от Наредба № 1/04.06.2014 г. на МОСВ.

НП е обжалвано от санкционираното лице в срока по чл. 59, ал. 2 ЗАНН. В жалбата си оспорва наказателното постановление. Навеждат се доводи за обективна несъставомерност; за процесуални нарушения (непрецизно описание; непосочена дата на извършване; неправилно определено място; непрецизна квалификация; непредявен протокол за проверка; необсъдена маловажност). Моли за се отмяна на атакуваното наказателно постановление.

В съдебно заседание жалбоподателят, редовно уведомен, се представлява. Поддържа жалбата, като допълва с доводи за недоказаност. Претендира деловодни разноски.

Административнонаказващият орган оспорва жалбата, като излага конкретни съображения за законосъобразност на АУАН и НП. Предлага наказателното постановление да бъде потвърдено.

Не претендира разноски.

Съдът, като съобрази изложените от страните доводи и възражения и служебно провери законосъобразността и правилността на обжалваното наказателно постановление, с оглед изискванията на чл. 314 НПК вр. чл. 84 ЗАНН, намира за установено от фактическа страна следното:

Дружеството-жалбоподател притежава регистрационен документ за третиране на отпадъци № 12-РД-2211-00/01.11.2021 г., издаден от *************, с който се разрешава извършването на дейности с код R12 и R13 на отпадъци от текстил с кодове 04 02 22, 15 01 01, 19 1

12 08, 20 01 10, 20 01 11 и 20 01 39.

Към м.10.2023 г. дружеството стопанисвало площадка за дейности с отпадъци, находяща се в гр. София, р-н ********************, етаж от лигистична база с идентификатор *********** с площ 800 кв.м.

На 29.11.2023 г. била извършена проверка от екип на РИОСВ – София на мястото на площадката. В хода на проверката била извършена и справка в Национална информационна система за отпадъци (****), при която било констатирано, че за м.10.2023 г. липсват записи за приети, третирани и предадени отпадъци.

Гореописаната фактическа обстановка се установява след анализ на събраните по делото доказателства и доказателствени средства за тяхното установяване: АУАН; НП; възражение; известие за доставяне; кореспонденция; констативен протокол; заповед за компетентност.

За всички посочени по-горе в настоящото изложение обстоятелства доказателствената съвкупност е еднопосочна и, при отсъствие на противоречащи си доказателства, per argumentum a contrario от разпоредбата на чл. 305, ал. 3 НПК, подробен доказателствен анализ се явява ненужен.

На практика, актосъставителят единствено е констатирал липса на процесните записи (нещо, което не се оспорва от самия жалбоподател), в който смисъл и съдът продължава да застъпва принципна позиция, че това гласно доказателство не би допринесло съществено за изясняване на предмета на спора.

Касателно релевантната фактология, в жалбата се твърди наличие на техническа неизправност на ****, довела до фактическа невъзможност за водене на записи, във връзка с което се твърди, че контролният орган нееднократно е бил надлежно сезиран. Доколкото, обаче, всяка страна следва д докаже обстоятелствата, от които черпи възраженията си, а жалбоподателят не представя нито разпечатки неуспешно свързване, нито копия от сигнали, то и тезата му не би могла да бъде споделена.

Въз основа на гореустановената фактическа обстановка настоящият състав прави следните правни изводи:

По допустимостта на жалбата

Същата е процесуално допустима, доколкото е подадена от надлежно легитимирана страна – наказаното юридическо лице, в преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 ЗАНН, както и срещу подлежащо на обжалване НП. С оглед на това жалбата е породила присъщия й суспензивен (спира изпълнението на НП) и деволутивен (сезиращ съда) ефект.

По приложението на процесуалния закон

При разглеждане на дела по оспорени наказателни постановления районният съд е вИ.ги инстанция по същество – чл. 63, ал. 1 ЗАНН. Това означава, че съдът следва да провери законосъобразността на постановлението, т. е. дали правилно са приложени процесуалният и материалният закони, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя – аргумент от чл.

2

314, ал. 1 НПК вр. чл. 84 ЗАНН. В изпълнение на това си правомощие, съдът служебно (чл. 13, чл.

107, ал. 2 и чл. 313-314 НПК вр. чл. 84 от ЗАНН) констатира, че АУАН и НП са издадени от компетентни органи; в предвидената от закона писмена форма и съдържание – чл. 42 и чл. 57 ЗАНН, както и при спазване на предвидения за това процесуален ред.

Налице е и редовна процедура по връчването на АУАН на жалбоподателя. НП също е връчено надлежно на санкционираното лице, но и по правило това обстоятелство има отношение единствено към началото на преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, но не и към законосъобразността на неговото издаване, което хронологически предхожда връчването му.

Възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения са неоснователни. В атакуваното НП са налице изрични твърдения за началната дата на съставомерната забава – 16.11.2023 г. (работен, присъствен ден, явяващ се първи от забавата - създава се едно трайно противоправно състояние и трае, докато бъде преустановено – Р 4826/2015 АССГ, VIII кас. с-в; Р 6081/2013 АССГ, XIII кас. с-в; Р 3805/2010 АССГ, VIII кас. с-в; Р 407/2011 АССГ, IX кас. с-в; Р 3934/2010 АССГ, VI кас. с-в).

Едновременно с това, съдът намира възражението за неправилно определено място за неоснователно. На първо място, действително, площадката а дейности с отпадъци се намира в р-н Кремиковци, а седалишето на дружеството – в гр. Бухово. Доколкото и двете населени места попадат в съдебния район на Софийски районен съд, а основната роля на едно такова посочване е да определи местната подсъдност, подобно отклонение, в принципен план, не би съставлявало процесуално нарушение, от категорията на съществените. То, обаче, не е налице. Уместно е да се отбележи, че независимо от мястото, на което дружеството организира търговската си дейност (седалище и адрес на управление), касае се за специфична и строго регламентирана дейност, която не може да бъде извършвана на произволно избрано място, а само на това, визирано в регистрационния документ. В този смисъл и отчетната дейност се дължи именно там, където се реализира подконтролната дейност, а възражението за техническа организация (необходимост от електронен подпис) е непротивопоставимо както на мобилния характер на същия (независимо – дали облачен или хардуерен), така и на нивото на техническия прогрес (вече значителен период от време освен до настолни, човечеството има достъп и до преносими компютърни конфигурации).

Касателно описанието на неизпълненото задължение, всяка форма на водене на отчетност, различна от законово предвидената, е приравнена на липса на надлежна отчетност, в който смисъл и съдът не намира основания да подложи възприетата от наказващия орган формулировка на обстойна процесуална критика.

Касателно необсъждането на приложимостта на чл. 28 ЗАНН, настоящият съдебен състав застъпва принципна позиция, че цитираната хипотеза съставлява изключение от правилото и наказващият орган и съдът императивно дължат мотиви по този въпрос, само когато прилагат това изключение или отговарят на конкретно направено възражение (каквото в случая не е било правено).

По приложението на материалния закон

НП е законосъобразно и от материалноправна гледна точка. В хода на съдебното следствие се установи по несъмнен начин, че дружеството-жалбоподател, в качеството си на лице, чиято дейност е в свързана с третиране на отпадъци, не е водило отчетност за м 10.2023 г.

3

Разпоредбата на чл. 44, ал. 1 ЗУО („Лицата, чиято дейност е свързана с образуване, събиране, транспортиране и/или третиране на производствени и/или опасни отпадъци, както и лицата, притежаващи разрешение, комплексно разрешително или регистрационен документ по чл.

35 и извършващи дейности по събиране и транспортиране и/или третиране на битови и/или строителни отпадъци, са длъжни да водят отчетни книги, заверени от компетентния орган за издаване на разрешението или регистрационния документ, а лицата, притежаващи комплексно разрешително - от директора на РИОСВ, на чиято територия се извършва дейността. Търговците и брокерите на отпадъци са длъжни да водят отчетни книги, заверени от директора на РИОСВ, на чиято територия е седалището им, а за чуждестранните лица - от директора на РИОСВ - София“) има бланкетен характер, съответно – препращането към чл. 10, ал. 1 от Наредба № 1/04.06.2014 г. на МОСВ, касателно сроковете („Отчетните книги по чл. 7 се попълват за всеки календарен месец до 15 дни след изтичането му, като всеки запис се отразява по дата“) с повече от уместно (в този смисъл Р 482/2013 АССГ, IX кас. с-в; Р 174/2011 АССГ, IV кас. с-в; Р 2471/2013 АССГ, XII кас. с-в;

Р 2675/2010 АССГ, X кас. с-в; Р 3948/2015 АССГ, XV кас. с-в; Р 1296/2013 АССГ, XIII кас. с-в; Р 4159/2015 АССГ, VII кас. с-в и др.).

Нарушението на просто извършване, като за неговата съставомерност законодателят не е поставил изискване за настъпване на определени съставомерни имуществени или неимуществени вреди. Касае се за отговорност на юридическо лице, която е обективна и безвиновна, поради което и аргументи за субективна страна биха били неуместни.

Отново от обективна страна, във връзка с конкретно възражение на жалбоподателя, законодателят изрично е предвидил, посредством разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от Наредба № 1/04.06.2014 г. на МОСВ, че и при липса на извършвана дейност, отчетността не губи задължителния си характер (макар в конкретния случай жалбоподателят да черпи позитиви – твърдения за липса на извършвана дейност, въз основа на собственото си незкаоносъобразно поведение – липса на водена очетност). В този смисъл, съдът приема, че дори да бъде установено, подобно обстоятелство е непротивопоставимо на обвинителната теза.

Съдът приема, че неизпълненото задължение на жалбоподателя към държавата не представлява маловажен случай, по смисъла на чл. 28 ЗАНН – такъв, при който извършеното административно нарушение, с оглед на липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи отговорността обстоятелства, представлява по-ниска степен на обществена опасност, в сравнение с обикновените случаи на административно нарушение от съответния вид (субсидиарното приложение на Наказателния кодекс касае само посочените в чл. 11 ЗАНН въпроси, поради което дефинитивната норма на чл. 93, т. 9 НК следва да бъде приложена в административнонаказателното производство по analogia legis, с оглед наличието на празнота в ЗАНН; вж. и ТР № 1/12.12.2007 г. по т. н. д. № 1/2007 г., ОСНК на ВКС). По тази причИ. наказаното лице не следва да бъде освободено от административнонаказателна отговорност. Това преди всичко е така, тъй като, с оглед на доктрИ.лната класификация на правонарушенията, в зависимост от изискването за настъпване на определени общественоопасни последици за съставомерността на деянието, процесното такова следва да се отнесе към т. нар. „нарушения на просто извършване” или „формални нарушения”. Същото се явява довършено със самия факт на неизпълнение на предвидените в наредбата задължения на физическите и юридическите лица, без законът да поставя изискване за настъпване на определен противоправен резултат. По този начин законодателят е въздигнал в нарушение само застрашаването на обществените отношения, предмет на закрила, без да е необходимо от това да са настъпили вреди (имуществени или неимуществени).