Решение № 1614 от 08.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1614 гр. Пловдив, 08.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330113315 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от Т. Е. Н., ЕГН: **********, чрез пълномощник ЕАД „Д. М.“, против „Стик - Кредит” АД, ЕИК: 202557159, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ***, сключен между страните и в условията на евентуалност установителен иск с правно основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.

11, чл. 19 ЗПК, вр. с чл.143, ал.1 от ЗЗП за прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 27 от Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №***, сключен между страните.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ***, по който на ищеца била предоставена сумата от 1400 лева, при фиксиран лихвен процент от 28,80 % и ГПР –32,92 %, с общ размер на дължимата сума от 1974 лева. Като обезпечение по чл. 17 от договора се предвиждал поръчител или банкова гаранция, като в противен случай се дължала неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума или общо сумата от 2085.51 лева, като така общата сума, която следвало да се върне била 4059.51 лева. Ищецът погасил предсрочно изцяло задължението си по договора. Сочи се, че договорът за кредит бил нищожен на няколко основания: първо – не била спазена предвидената от закона форма. Второ – ГПР бил посочен само като процент, но не ставало ясно как е формиран и кои точно компоненти са посочени в него. Отделно от това, ГПР бил и неправилно посочен, защото не включвал неустойката. Не била извършена предварителна 1 оценка на кредитоспособността на потребителя. Неустойката излизала извън присъщите й по закон функции, защото накърнявала добрите нрави и водела до неоснователно обогатяване на кредитора. От непредставянето на обезпечение за кредитора не настъпвали никакви вреди, като клаузата за неустойка не била и индивидуално уговорена, а част от еднотипни договори, върху съдържанието на които потребителят не можел да влияе. С невключването на неустойката в ГПР се заобикаляло изискването на чл. 19 ал.

4 от ЗПК, а грешното посочване на размера на ГПР представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП.

Размерът на възнаградителната бил изключително висок и противоречащ на добрите нрави. Предявяват се искове за прогласяване на нищожността на процесния договор, а в условията на евентуалност на отделни клаузи от договора. Претендират се и разноските в процеса.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който исковете се оспорват. Не се оспорва, че между страните е сключен соченият договор за кредит, по който ответникът, като заемодател е предоставил на ищеца – като заемател, сумата от 1400 лева. Договорът за потребителски кредит бил сключен от разстояние, при спазване на изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Заемната сума по договора била веднага предоставена на ищеца по посочена от него банкова сметка. Комуникацията между страните при сключване на договора се провеждала електронно или чрез смс, като ищецът кандидатствал за отпускане на заема и предоставял на кредитора свой телефон и имейл. В случая ищецът попълнил електронна заявка, като създал свой личен профил и въвел данните си, а с натискане на бутона „подпис“ изразил своето недвусмислено волеизявление за съгласие за сключване на договора. След одобряване на заявката му на електронната поща на лицето били изпратени проект на договор и погасителен план, СЕФ, ОУ, като по този начин му била предоставена необходимата преддоговорна информация, като клиентът бил запознат предварително с всички условия и се съгласил с тях. Твърди се, че неустойка не била начислявана и не била събирана, но въпреки това клаузата за нея била напълно валидна. Неустойката била свободно договорена между страните, тя служела като обезпечение на кредита и се дължала единствено за периода, за който такова не било представено. Тя не излизала извън присъщите си функции и стимулирала длъжника да изпълни точно задълженията си, за да не носи отговорност.

Относно размерът й се посочва, че нямало въведено законово ограничение, като дори и да се приемело, че размерът й е прекомерен, той следвало да бъде намален, а не цялата клауза да се обявява за недействителна. Ищецът знаел предварително условието за обезпечението и ако не можел да го осигури, той би следвало да не сключва договор, като в противен случай действал недобросъвестно по смисъла на чл. 12 от ЗЗД. Моли за отхвърляне на исковете, също претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

2

С Определение № 13829 от 06.11.2024 год., съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ***, по който е предоставена парична сума в размер от 1400 лева.

Видно от съдържанието на приобщения по делото Договор за потребителски кредит № *** /л.8-12/ между страните е сключен цитираният договор за кредит, по който на ищеца като кредитополучател, е отпусната заемната сума от 1400 лева от ответното дружество, като кредитодател, която сума е изцяло усвоена, при уговорен годишен лихвен процент от 28,80 % и посочен годишен процент на разходите – 32,92 % и общо дължима сума от 1974.00 лева. В договора е уговорена и клауза за неустойка – чл. 27, от разпоредбата на която се установява, че за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, ищецът – кредитополучател дължи неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума, за всеки дено през който не е предоставено договореното обезпечение. За длъжника е предвидено задължение – чл. 17, ал. 1 Договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство, като поръчителят, съгласно чл. чл.

20, ал.1 и ал.2 от Общите условия /л.41-49/ следва до отговаря на конкретно посочени в общите условия изисквания – да е физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, живеещ в България, назначен на постоянен трудов договор от поне шест месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка в размер на 0.9% от усвоената сума, като начислената неустойка се заплащала периодично заедно с вноските на погасителния план.

Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за недействителна, като се споделя изложеното от ищцовата страна в тази насока и се намират за неоснователни възраженията на ответника в обратния смисъл.

Уговорената в чл. 27 от договора за кредит. неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни след сключването на договора и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договорът. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителна лихва, се подкрепя и от начина на 3 изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно със всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетинелно и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са задължителните указанията в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.

Видно от заключението на вещото лице по допусната съдебно счетоводна експертиза /л.79-83/, което съдът кредитира изцяло като обосновано, се установява, че в ГРП по договора се включва единствено възнаградителната лихва, а при включването и на вземането за неустойка ГПР би бил 254.42 %.

Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, както е следвало да стори и кредиторът, ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК и ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. На основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. В тази насока и при съобразяване с изложеното, клаузата за неустойка в чл. 27, ал.1 от процесния договор за кредит е нищожна и като нарушаваща изискванията на чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК. От своя страна, установеното нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК / доколкото разхода за неустойка е следвало да бъде включен в ГПР по кредита/ представлява и основание за недействителност на договора на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК. /в този смисъл и Решение на СЕС С-714/22 год. от 21.03.2024 год./.

С оглед гореизложеното, то следва предявения главен иск да бъде уважен, като основателен. Предвид уважаването на главния иск не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на предявения в условията на евентуалност иск, поради което съдът не дължи произнасяне по него.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищецът. Последният е направил разноски в размер на 162.40 лева държавна такса, 200 лева за депозит за вещо лице, както и 1800 лева за адвокатско възнаграждение.

Досежно заплатения адвокатски хонорар, от ответника е направено възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, като при произнасяне по него следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати 4 съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги Следва да се отбележи, че в конкретния случай, уговореното между ищеца и процесуалния му представител възнаграждение е в значителна степен дори над минималните прагове определи с Наредба № 1 от 09.07.2024 год. С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид материалния интерес от 4059.51 лева, фактическа и правна сложност на делото, факта, че в хода на съдебното дирене е изслушано единствено вещо лице, съдът счита, че възнаграждението на ЕАД Д. М. следва да се определи в размер на 600 лева или 720 лева с ДДС / ЕАД Д. М. е регистрирано по ЗДДС/.