Решение № 350 от 18.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 350 гр. София, 18.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Яна Борисова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20221100511067 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по 2 бр. въззивни жалби на ответниците.

Ответникът Д. Д. В., чрез адв. Б., а ответникът А. Х. К., чрез адв. Д., обжалват решение № 8272/19.07.2022г., постановено по гр.д. № 63636/2021г. по описа на СРС, 120-и състав, с което по предявения от ищеца „Ф.“ ЕООД иск по чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 538 ТЗ, вр. чл. 240 ЗЗД, съдът е признал за установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата 90 лева, представляваща вземане по запис на заповед от 06.11.2019г., издаден за обезпечаване на договор за потребителски кредит № 1000656/06.11.2019г., съставляващо главница по договора, ведно със законната лихва от 20.07.2021г. до изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 43280/2021г. по описа на СРС, 120-и състав.

Жалбоподателят Д. Д. В., чрез адв. Б., излага доводи за неправилно приложение на материалния закон, довело до неправилност на обжалвания съдебен акт. По делото безспорно било установено, че процесният запис на заповед, издаден на 06.11.2019г. обезпечавал вземанията на кредитора по сключения с ответника В. договор за потребителски кредит № 6001408/06.11.2019г. Поддържа, че по делото останало недоказано обстоятелството, че заемната сума била предадена на ответника В..

Отделно договорът за потребителски кредит бил нищожен в частта относно 1 договорените лихви – 38% ГЛП и 47.67% ГПР, поради противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, нееквивалентност на насрещните престации – позовава се на съдебна практика, която не била отречена от законодателните промени с нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Договорът изцяло бил нищожен поради клаузите за договорната лихва, както и поради неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, предвид на което на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължи единствено чистата стойност на паричния заем. Същата обаче не можела да бъде присъдена в разглеждания казус на извъндоговорно основание, тъй като това би довело до подмяна на основанието на иска. Позовава се на съдебна практика. Позовава се и на нарушения по чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 6, т. 9а, чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11, т. 12, т. 20, т. 23 и т. 24 ЗПК, като твърди изначална недействителност на договора. С оглед изложените доводи, подробно развити във въззивната жалба, заявява искане за отмяна на обжалваното решение и вместо това - постановяване на друго, с което искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК бъде изцяло отхвърлен от съда. Претендира разноски за двете инстанции и за заповедното производство.

Жалбоподателят А. Х. К., чрез адв. Д., излага доводи за неправилно приложение на материалния закон, довело до неправилност на обжалвания съдебен акт. По делото безспорно било установено, че процесният запис на заповед, издаден на 06.11.2019г. обезпечавал вземанията на кредитора по сключения с ответника К. договор за потребителски кредит № 6001408/06.11.2019г. Поддържа, че по делото останало недоказано обстоятелството, че заемната сума била предадена на ответника К..

Отделно договорът за потребителски кредит бил нищожен в частта относно договорените лихви – 38% ГЛП и 47.67% ГПР, поради противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, нееквивалентност на насрещните престации – позовава се на съдебна практика, която не била отречена от законодателните промени с нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Договорът изцяло бил нищожен поради клаузите за договорната лихва, както и поради неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, предвид на което на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължи единствено чистата стойност на паричния заем. Същата обаче не можела да бъде присъдена в разглеждания казус на извъндоговорно основание, тъй като това би довело до подмяна на основанието на иска. Позовава се на съдебна практика. Позовава се и на нарушения по чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 6, т. 9а, чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11, т. 12, т. 20, т. 23 и т. 24 ЗПК, като твърди изначална недействителност на договора. С оглед изложените доводи, подробно развити във въззивната жалба, заявява искане за отмяна на обжалваното решение и вместо това - постановяване на друго, с което искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК бъде изцяло отхвърлен от съда. Претендира разноски за двете инстанции и за заповедното производство.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна - ищецът „Ф.“ ЕООД депозира писмен отговор на въззивните жалби, с който ги оспорва като неоснователни.

2

Всички клаузи в договора били ясно и несложно формулирани, така че да могат да бъдат възприети от средно образован потребител, паричните задължения били посочени с конкретен размер в лева, всички стойности били фиксирани в договора и оставали непроменени до края на срока му при точно изпълнение на задълженията по същия, договорът съдържал всички законовоизискуеми реквизити – излага подробни съображения. Нямало допълнителни такси и услуги, които да бъдат включени в ГПР.

Уговорената с чл. 3 от договора лихва имала възнаградителен характер, не била компенсаторна, предвид на което сочената от въззивниците съдебна практика се явявала неотносима. Размерът на уговорената възнаградителна лихва от 38% годишно бил обвързан от краткия срок на договора, разходите на финансовата институция и поетия риск. Сочи съдебна практика. Твърди още, че издаденият запис на заповед не правел кредита обезпечен, а можел единствено да осигури на кредитора по-бърз ред за пристъпване към идентификация на имуществото на длъжниците и то след настъпването на неговия падеж. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваната част. Претендира разноски.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение настоящият съдебен състав намира следното:

Със сезиралата съда искова молба ищецът „Ф.“ ЕООД, предвид подадени в срок възражения по чл. 414 ГПК от ответниците Д. Д. В. и А. Х. К. по ч.гр.д. № 42380/2021г. по описа на СРС, 120-и състав, моли съда да признае за установено, че същите му дължат солидарно по запис на заповед, издаден на 06.11.2019г. от Д. Д. В., авалиран от А. Х. К., с падеж 30.10.2020г., сумата 90 лева, ведно със законната лихва, считано от 20.07.2021г. до окончателното погасяване. Излага, че ефектът бил действителен и удостоверявал вземането на ищеца по едностранната сделка. Същият обезпечавал вземания на ищеца по договор за потребителски кредит № 6001408/06.11.2019г., с кредитополучател ответникът В. и солидарен длъжник – ответникът К.. Претендираната по делото сума от 90 лева представлявала непогасена главница по същия договор. Моли за присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответниците Д. Д. В. и А. Х. К. депозират писмени отговори на исковата молба, с които оспорват иска. Признават сключването на договор за потребителски кредит № 6001408/06.11.2019г., с кредитополучател ответникът В. и солидарен длъжник – ответникът К., вземанията по който били обезпечени с издадения на 06.11.2019г. от ответника В. запис на заповед, авалиран от 3 ответника К.. Излагат оспорвания, че ищецът не изпълнил задължението си да предаде заемната сума, предвид на което договорът не обвързал страните. Излагат съображенията за недействителност на заемния договор, поради нарушения на императивните норми от ЗПК и ЗЗП, поддържани и с въззивните жалби.

Страните по делото не са формирали спор и от представените по делото и неоспорени писмени доказателства – договор за потребителски кредит № 6001408/06.11.2019г. и запис на заповед от същата дата съдът приема за установено, че ищецът „Ф.“ ЕООД, като кредитор, ответникът Д. Д. В., като кредитополучател и ответникът А. Х. К., като солидарен длъжник при условията на чл. 121 и сл. ЗЗД, сключили договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът поел задължение да предостави на кредитополучателя Д. Д. В. кредит в размер на сумата 1 500 лева, предназначен за задоволяване на текущи потребителски нужди. С нормите на чл. 22 и чл. 23 от договора солидарният длъжник – ответникът К., при условията на чл.

121 и сл. ЗЗД, се задължил да отговаря солидарно за задълженията на ответника В. по договора – за погасяване на задълженията по кредита, вкл. евентуално наложени договорни санкции и др. произтичащи от договора задължения.

Съобразно текста на чл. 2, раздел I от договора страните се съгласили средствата по кредита да бъдат предоставени на кредитополучателя В. в брой или по разкрита на нейно име сметка. В случая по делото е представена разписка № 6001408/06.11.2019г., неоспорена от ответниците, от съдържанието на която се установява, че на 06.11.2019г. ответникът В. получила в брой сумата 1 500 лева, представляваща главница по договора за потребителски кредит, за което положила подпис за предадената й, съответно получена заемна сума. Ето защо възраженията във въззивните жалби, че същият този факт останал недоказан по делото са напълно неоснователни.

От съдържанието на представения по делото писмен договор за потребителски кредит № 6001408/06.11.2019г. се установява, че страните се съгласили погасяването на кредита да стане на 12 месечни вноски съгласно погасителен план – Приложение № 1, неразделна част от договора. Страните уговорили падежи на вноските, начиная от 06.11.2019г. до 30.10.2020г., годишен лихвен процент (ГЛП) – 38% и годишен процент на разходите (ГПР) – 47.67%. Конкретно в договора било посочено цялото задължение към кредитора в абсолютна стойност, а именно 1 826.40 лева (чл. 7, раздел I). Страните изрично уговорили, че такси по кредита не се дължат.

В съдържанието на представения по делото договор, неоспорен от страните, били инкорпорирани ОУ на ищеца – раздел II, поради което съдът приема, че договорът за заем от 08.08.2017г. бил сключен от страните по същия при ОУ.

Предвид нормата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на 4 потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК изисква договорът за потребителски кредит да бъде сключен в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Законодателят е предвидил относно договора за потребителски кредит и задължителното съдържание по чл. 11 ЗПК.

С отговорите си на исковата молба ответниците възразяват за недействителност на договора за потребителски кредит № 6001408/06.11.2019г. при твърдение, че била нарушена разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Възражението, че не било спазено изискването за шрифт не по-малък от 12 се поддържа и пред настоящата съдебна инстанция. Видно от представения по делото документ, същото възражение се явява неоснователно.

Неоснователно се явява и възражението на въззивниците, основано на нормата на чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК, тъй като несъмнено от съдържанието на чл. 1.4 и чл. 9, раздел I от договора се установява, че същият бил сключен за една година, като за дата на последното плащане се сочи 30.10.2020г.