Решение № 1248 от 17.10.2023, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 1248 гр. Велико Търново, 17.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, V СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ГАЛЯ ИЛИЕВА при участието на секретаря ПАВЛИНА ХР. ПАВЛОВА като разгледа докладваното от ГАЛЯ ИЛИЕВА Гражданско дело №

20224110103310 по описа за 2022 година

Производството е образувано по предявени при условията на обективно кумулативно съединяване искове за неизплатено трудово възнаграждение по чл.128 от КТ; иск по чл.262 вр. чл.150 от КТ; иск за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск с правно основание чл.224 ал.1 от КТ; иск по чл.245 ал.2 от КТ вр. чл. 86 ал.1 от ЗЗД.

В исковата молба се излагат твърдения, че на основание трудов договор от 31.08.2018г., сключен между страните по делото, ищецът е бил назначен на длъжност ******“, считано от 03.09.2018г., при основно месечно възнаграждение в размер на 510лв. и допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит-3%.

Сочи се, че с допълнително споразумение от 02.01.2019г. към трудовия договор страните се споразумели основното месечно трудово възнаграждение на ищеца да е в размер на 560лв.

С допълнително споразумение от 02.01.2020г. основното месечно трудово възнаграждение било увеличено на 610лв., а с допълнително споразумение от 04.01.2021г.-на 650лв. и допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит4,2%.

Излагат се твърдения, че считано от 01.04.2022г. основното трудово възнаграждение на ищеца е 710лв. Сочи се, че със заповед №29/2022г., считано от 12.09.2022г. трудовият договор е прекратен на основание чл.325 ал.1 т.1 от КТ, по взаимно съгласие на страните.

Ищецът излага твърдения, че считано от 03.09.2018г. до датата на прекратяване на трудовото правоотношение редовно се явявал на работа и изпълнявал трудовите си задължения, като за този период работодателят му бил заплатил единствено командировъчни пари по Наредбата за служебните командировки и специализации в 1 чужбина. Ищецът твърди, че за периода 03.09.2018г.-12.09.2022г. дължимото неизплатено трудово възнаграждение е в общ размер 32 881,86лв., посочено по размер за всеки от месеците в процесния период. На следващо място ищецът твърди, че през м.декември 2018г., м.март 2019г., м.декември 2019г и м.март2021г. в изпълнение на своите трудови задължения положил извънреден труд, който твърди, че не му е заплатен от работодателя.

Общият размер на тази искова претенция е 1 403,71лв., като в исковата молба е посочил, че е положил извънреден труд, както следва:м.12.2018г.-78 часа; м.03.2019г.-65 часа, м.12.2019г.- 23 часа и м.03.2021г.-27 часа. Ищецът заявява, че претендира и лихва за забава върху неплатеното трудово възнаграждение за всеки от месеците от процесния период, в общ размер 7338,45лв., считано от 30-то число на месеца, следващ този на полагане на труд, т.е. от 30.10.2018г. до датата на подаване на исковата молба. Ищецът заявява, че съгласно заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е следвало да му бъде изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск-37 дни в общ размер 1376,40лв, което твърди, че към датата на подаване на исковата молба не му е изплатено. С оглед изложено ищецът отправя искане съдът да уважи предявените искове като осъди ответното дружество да заплати на ищеца горепосочените суми, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателно изплащане на задължението. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл.131 от ГПК по делото е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът е оспорил исковата претенция. Прави възражение за погасяване по давност на част от исковите претенции, посочени в отговора, като се позовава на три годишен срок за предявяване на трудови спорове съгласно чл.358 ал.1 т.3 от КТ. Ответникът навежда възражение и за погасяване на исковите претенции поради плащането им, като твърди, че от момента, в който ищецът е започнал работа до прекратяване на трудовото правоотношение са му заплатени всички заплати и обезщетения, вкл. и обезщетението по чл.224 ал.1 от КТ.

Ответникът твърди, че за получените трудови възнаграждения ищецът не е подписал необходимите документи. Твърди, че за месеците 10.2019г, м.11.2019г., м.12.2019г. трудовото възнаграждение на ищеца е заплатено по банков път, а останалите суми му били заплащани на ръка, а впоследствие е следвало да подпише документи, което не направил.

Ответникът заявява, че ежемесечно са внасяни осигурителни вноски за ищеца за посочения период. Отправя искане за отхвърляне на исковите претенции. Претендира разноски.

С протоколно определение от 21.09.2023г., съдът, по искане на ищеца е допуснал изменение на предявените искове, както следва: искът с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ да се счита предявен за сумата 22 101,47 лв. брутно трудово възнаграждение; искът по чл.

262, вр. чл. 150 от КТ да се счита предявен за сумата 367,82 лв. брутен размер на извънреден труд и искът по чл. 245, ал. 2 от КТ, вр. чл. 86 от ЗЗД да се счита предявен за сумата 3477,07 лв., от които 3386,79 лв. - мораторна лихва, изчислена върху дължимо трудово възнаграждение и 90,28 лв. - мораторна лихва върху брутно възнаграждение за извънреден труд.

От събраните по делото доказателства, съдът прие за установено от фактическа 2 страна следното:

Не е спорно, че страните са били в трудово правоотношение въз основа на трудов договор ****по силата на който трудов договор ищецът е заемал длъжността „*****/, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 510 лв., като договорът бил сключен за неопределено време, със срок на изпитване шест месеца, при пълно- сумарно отчитане по график работно време, 8 часа.

С допълнително споразумение №15/02.01.2019г, считано от 01.01.2019г. е увеличено основното месечното трудово възнаграждение в размер на 560лв.

С допълнително споразумение №40/02.01.2020г, считано от 01.01.2020г. е увеличено основното месечното трудово възнаграждение в размер на 610лв.

С допълнително споразумение №35/04.01.2021г, считано от 01.01.2021г. е увеличено основното месечното трудово възнаграждение в размер на 650лв.

Със заповед ****** е прекратено трудовото правоотношение с ищеца Г. К. К., по взаимно съгласие, считано от 12.09.2022г. В заповедта е посочено на лицето да се изплати обезщетение за 37 дни неизползван платен годишен отпуск. Заповедта е връчена на работника на 15.09.2022г.

По делото е допусната съдебно-счетоводна експертиза, от заключението на която се установява, че за периода м.януари 2020г.-м.септември 2022г. размерът на брутното трудово възнаграждение на ищеца възлиза на сумата 22101,47лв., а в нетен размер-17162,12лв.

Вещото лице е посочило, че ищецът е положил извънреден труд през месец декември 2019г. и м.март 2021г., както следва: за м.декември 2019г. ищецът е положил извънреден труд в размер на 23 часа, като е начислено възнаграждение в брутен размер на стойност 220,74лв.; през месец март 2021г ищецът е положил извънреден труд в размер на 27 часа и е начислено възнаграждение в брутен размер на стойност 147,08лв. Вещото лице е установило, че при ответното дружество е заведена книга по чл.149 от КТ, в която е отчетен положения от ищеца извънреден труд за посочените два месеца. В заключението вещото лице е изчислило, че мораторната лихва върху неизплатеното дължимо трудовото възнаграждение за периода м.януари 2020г.-м септември 2022г възлиза на 3386,79лв. в брутен размер, а мораторната лихва върху брутното възнаграждение за положен извънреден труд възлиза на 90,28лв. В заключението е посочено, че размерът на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за 2020г, 2021г и 2022г.- общо 37 дни е на стойност 1376,40лв. в брутен размер.

Вещото лице е заявило, че от страна на работодателят за периода м.януари 2020г.м.септември 2022г са начислени трудовите възнаграждения на ищеца и са съставени разчетно-платежни ведомости, но не са представени документи, удостоверяващи плащането на начислените трудови възнаграждения за посочения период. За месец септември 2022г от страна на работодателя е декларирано пред НАП обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл.224 от КТ в размер на 1376,40лв. Вещото лице е установило, че от страна на работодателя пред НАП са декларирани всички начислени трудови възнаграждения на ищеца за периода м.09.2018г.-м.09.2022г.

Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

По иска по чл.128 от КТ

Предявеният иск с правно основание чл.128 от КТ е допустим, а разгледан по същество същи е основателен.

Безспорно по делото се установи, че през периода, за който се претендират трудови възнаграждения ищецът е работил по трудово правоотношение в ответното дружество „**** на длъжност *****“.

Между страните в настоящото производство не се спори, че ищецът е изпълнявал трудовите си задължения през процесния период. Ответникът не наведе възражения за неизпълнение на трудови задължения от страна на ищеца.

Съгласно чл.242 от КТ положеният труд по трудово правоотношение е възмезден и работодателят дължи на работника възнаграждение за престирания труд. От събраните по 3 делото доказателства се установи, че за периода м. януари 2020г.- м. септември 2022г. ищецът не е получил полагащите му се трудови възнаграждения за всеки от месеците в периода.

Размерът на уговореното месечно трудово възнаграждение се установи от представения трудов договор и от заключението на вещото лице по изслушаната съдебносчетоводна експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено и от което е видно, че размерът на незаплатеното на ищеца трудово възнаграждение за процесния период м.януари 2020г.-м.септември 2022г възлиза на 22 101,47лв. в брутен размер, в който размер е исковата претенция след изменението на иска.

С оглед разпределената доказателствена тежест, в тежест на работодателя е да докаже, че е извършил плащане на дължимите на ищеца трудови възнаграждения, предмет на настоящото производство. В отговора на исковата молба ответникът наведе възражения, че трудовите възнаграждения са заплатени на ищеца, но сумите са му дадени „на ръка“, без да е оформен писмен документ. Съдът счита, че ответникът не доказа с допустими доказателствени средства твърденията си за плащане на трудовите възнаграждения на работника. Съгласно чл.270 ал.3 от КТ трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя - на негови близки. По писмено искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка.

Съдът намира, че цитираната норма на КТ има императивен характер и в този смисъл, при положение, че трудовия договор е със задължителна писмена форма, то всички изменения по него, както и погасяване на задължението на работодателя за заплащане на възнаграждение за положения от работника труд следва да бъдат в писмена форма. От заключението на допусната по делото експертиза е видно, че вещото лице не е констатирало наличие на документи, удостоверяващи плащането на трудовите възнаграждения за процесния период. Твърденията на ответната страна за погасяване на задълженията за осигурителни вноски сами по себе си не доказват плащане на трудовите възнаграждения, доколкото това е задължение към работника, а вноските към бюджета за данъци и осигуровки са публично-правни задължения. До приключване на устните състезания в първа инстанция не бяха представени доказателства за извършено плащане на дължимите суми за трудови възнаграждения на ищеца за претендирания период.

С оглед гореизложеното, съдът счита, че е налице неизпълнение на основното задължение от страна на работодателя по трудовото правоотношение, съгл. чл.128 от КТ - да заплаща на ищеца – работник в установените срокове и в пълен размер уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Поради това следва да бъде ангажирана неговата отговорност за заплащане на дължимите трудови възнаграждения за процесния период. С оглед изложеното съдът намира,че предявеният иск за неизплатени трудови възнаграждения за периода м.януари 2020г.-м.септември 2022г се явява основателен и доказан в пълния претендиран размер след изменението на исковата претенция, а именно в брутен размер 22 101,47лв.