Решение № 1878 от 02.12.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1878 гр. Плевен, 02.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вера Св. Найденова при участието на секретаря ЯНА Д. ПЕТРОВА като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело № 20254430104144 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от Х. П. М., ЕГН **********, от гр.***, чрез ЕАД „Д. М.", представлявано от адв.Д. М., с БУЛСТАТ ***********, против „ФЕРАТУМ България“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление гр.***, офис 20. Ищецът твърди, че с ответника сключил договор за предоставяне на потребителски кредит №1150504/19,04,2022 г., съгласно който му била предоставена заем сума в размер на 300,00 лева при посочен ГПР от 49,93%. Твърди се, че съгласно чл.5 от договора, кредитът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от „Мултитюд Банк“ в полза на Дружеството ответник. Твърди се, че при сключването на договора за потребителски кредит никъде не било посочено в съдържанието му какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция от свързано на кредитора дружество. След като усвоил сумата от 300,00 лева, ищецът установил, че освен заемната сума била начислена такса за обезпечение с поръчителство - услуга предоставяна от партньор на „Фератум България“ ЕООД, в размер на 126,64 лева. Навеждат се доводи за нищожност на клаузата на чл.5 от процесния Договор, тъй като дължимите вноски по договора за поръчителство не били посочени в договора за кредит, нито пък било посочено в ОУ, че сключването на договор за гаранция било задължително условие за предоставяне на кредит, каквото се оказало, че в действителност е.

Сочи се, че дължимите вноски по договора за поръчителство не били посочени в договора за кредит, нито пък било посочено в ОУ, че сключването на договор за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредит - в чл.5.3 от ОУ било посочено като възможност за повишаване 1 кредитоспособността и вероятността да бъде одобрен за кредит, а не като задължително условие за кандидатстването, каквото се явява всъщност.

Твърди се, че договорът не бил подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради което липсвало съгласие. Твърди се, че ищецът не бил подписвал договор за поръчителство, както и че такъв не му бил представян. Навеждат се доводи, че процесният договор бил нищожен на основание чл.10, ал.1 вр.чл.22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма, както и на евентуалния договор за допълнителна услуга.

Договорът бил недействителен по смисъла на чл.22 от ЗПK, тъй като противоречал на чл.11, ал.1 т.10 от ЗПK - не съдържал начина на изчисляване на ГПР и липсвала яснота как бил формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Посочен бил само ГПР в %, но не бил посочен начина на изчисляването му. На следващо място се навежда довод, че бил посочен грешен ГПР, като сумата по договора за предоставяне на поръчител не била включена като разход по договора, а това следвало да бъде направено. Сочи се, че целият договор за потребителски кредит следвало да бъде приет за недействителен, тъй като съдържащата се в него клауза за предоставяне на банкова гаранция не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора; начисляването на такса за допълнителна услуга - гарант, чийто размер не бил включен в самия договор и в посочения ГПР налагало на потребителя да приеме клауза, с която нямал възможност да се запознае преди сключването на договора; договорът бил във вреда на потребителя, като не отговарял на изискването за добросъвестност и водел до значително неравновесие между правата и поетите задължения на търговеца и потребителя, налагайки изключително висока такса за допълнителна услуга. Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на решение, с което да се прогласи недействителността на договор за предоставяне на потребителски кредит №1150504/19,04,2022 г. на основание чл.22 от ЗПК вр.чл.11, ал.1 т.10 от ЗПК, при условията на евентуалност – на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр.чл.22 вр.чл.11 и чл.19 от ЗПК. В с.з., за което е редовно призован, ищецът не се явява и не изпраща представител. В писмена молба, депозирана преди с.з. – на 11,11,2025 г., проц.представител на ищеца моли съда да уважи иска. Претендират се разноски, като се прилага списък по чл.80 от ГПК.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира писмен отговор, в който сочи, че оспорва исковата претенцията за прогласяване нищожността на клаузата на чл.5 от Договор №1150504/19,04,2022 г. като неоснователна.

Развива съображения за искове, каквито в настоящото дело не са предявявани.

Моли съда да отхвърли предявения иск, като претендира и присъждане на разноски. В с.з. проц.представител на ответното дружество не се явява; депозирана е молба преди с.з. – на 10,11,2025 г., в която молят съда да отхвърли исковете.

Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено следното:

2

Не се спори между страните и се установява от Договор №1150504/19,04,2022 г., че между ищеца като кредитополучател и „Фератум България“ ЕООД е сключен процесния договор, по силата на който на ищеца е предоставен паричен заем в размер от 300,00 лева, със срок на заема 03,06,2022 г., при посочен ГПР от 49,93%. Съгласно чл.5 от Договора, заемът се обезпечава с поръчителство от „Фератум Банк“ в полза на ответното дружество.

От представения Договор за гаранция /поръчителство/ от 20,04,2022 г., сключен между ищеца и Фератум банк се установява, че е сключен по повод договор за заем №1150504/19,04,2022 г., при такса за предоставянето на гаранцията в размер на 128,64 лева.

При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от правна страна:

Относно сключения между страните договор за потребителски кредит съдът намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В чл.9, ал.1 от ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на плащане. Съгласно чл.22 от ЗПК освен при неспазване на изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.7 – т.12 и т.20, и чл.12, ал.1, т.7 – т.9 /неприложим в настоящия случай, доколкото процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/. Съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за вземане, основано на неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, по което длъжникът има качеството на „потребител“, от което следва, че съдът е задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК.

Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от основните защити в политиките на Европейския съюз. В това отношение Законът за защита на потребителите Клаузите на общите условия са неравноправни, ако предвиждат обективна отговорност и санкциониране на потребителя без вина. За да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена индивидуално, е необходимо същата да бъде неравноправна. Общите уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни сами по себе си, извън основанията по чл. 143 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки: клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В разпоредбата на чл.143 от ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия, чрез които може да се установи неравноправният характер на съответните договорни клаузи: 1/клауза, сключена във вреда на 3 потребителя, т. е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/клауза, която не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл.143, от т.1 до т.19 от ЗЗП са посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на доставчика и потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на доставчика в зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля /т.3/ и налага на потребителя да изпълни свое задължение дори ако търговецът или доставчикът не изпълни своите задължения /т.14/. Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало между ищеца и ответника Фератум България ЕООД правоотношение по силата на сключен между тях договор за паричен заем от разстояние по реда на ЗПФУР, където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние.

Според чл.18, ал.2 от ЗПФУР за доказване на електронни изявления, отправени съгласно този закон, се прилага Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Комуникацията между страните е осъществена посредством електронната страница на кредитора, на която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит, предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи заем. Доколкото се касае за вид заем, който по своята характеристика е реален договор, за да е действително съглашението, трябва реално да е предадена съответната сума на заемателя. Фактът на реално предаване на заемната сума от заемодателя не се и оспорва от ищеца. Съобразно изрично уговореното в чл.5 от Договора за кредит се посочва, че заемът се обезпечава с поръчителство от „Фератум Банк“ в полза на кредитора. Предвид това съдът намира, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен, като такъв при изчисляването на ГПР по договора за потребителски кредит и общата дължима сума по същия. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита.

Действително, при кандидатстването за кредит при „Фератум България“ ЕООД потребителят може да избере освен обезпечение под формата на поръчителство и личен гарант, но при невъзможност да осигури такъв, алтернативата за него е или да не получи искания заем или да избере да сключи договор за гаранция с „Фератум Банк“. „Фератум Банк“ е посочен за 4 възможен поръчител от самия кредитор „Фератум България“ ЕООД, поради което ответното дружество е наясно с условията за предоставяне на поръчителство от „Фератум Банк“ и в частност с възмездния характер на договора за гаранция. Тоест насочвайки потребителя към въпросното дружество-поръчител, кредиторът изначално е запознат с разходите, които потребителят ще се задължи да направи във връзка с договора за кредит, поради което тези разходи освен, че са пряко свързани с договора за кредит, но също така са и известни на кредитора още при сключването му. По изложените съображения съдът приема, че разходите по обезпечението е трябвало да се вземат предвид при формирането на ГПР по кредита и да се включат в общата дължима сума. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния размер на крайната сума, която следва да плати по договора, защото същата се завишава с възнаграждението за поръчителство и реалните разходи по кредита, които ще направи. В тази връзка и без ползването на специални познания е видно, че посочения в договора годишен процента на разходите от 49,93% не съответства на действително приложимия между страните. Последното мотивира извода за нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което води до недействителност на самия договор за заем по силата на чл.22 от ЗПК. С оглед на горното искът се намира за основателен и като такъв следва да се уважи.