Решение № 157 от 02.05.2024, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 157 гр. Карлово, 02.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Асима К. Вангелова-Петрова при участието на секретаря Снежанка В. Данчева като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело № 20245320100088 по описа за 2024 година

Производството е по иск с правно основание чл.26 от ЗЗД във вр. с чл.

21, ал. 1, чл. 22, във вр. с чл. 11, ал.1, т.9-11 от ЗПК.

Ищецът – Е. М. Б. твърди, че в качеството й на кредитополучател сключила с „***************, в качеството на кредитодател - Договор за потребителски кредит № *************** от 20.06.2023г. По силата на съглашението получила в заем сумата от 1000 лева, като погасяването се извършвало на 24 анюитентни месечни вноски при фиксиран лихвен процент в размер на 41% и годишен процент на разходите в размер на 49.65%.

Съгласно чл.10 от договора, в случай на непредставяне на обезпечение, кредитополучателя дължал и неустойка по договора. Договорът бил потребителски по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит (ЗПК).

Намира, че същият е недействителен на специалните основания предвидени в чл.22 от ЗПК.

Договорът бил недействителен на основание по чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. Договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Съдебната практика установила, че нищожна поради нарушение на добрите нрави е възнаградителна лихва, 1 надвишаваща трикратния размер на законната при необезпечени кредити и двукратния при обезпечени. В конкретния случай лихвата надвишавала, както двукратния, така и трикратния размер на законната. Щом като била нищожна е несъществуваща. А след като е несъществуваща, не е спазено правилото на нормата, в договора за потребителски кредит да е посочен размер на възнаградителната лихва и начинът на нейното прилагане.

В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, в договора не е посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсва каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 от ДР ЗПК, определя, че тя представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита. Последните били регламентирани в §1, т.1 от ДР ЗПК и по своето същество представляват годишен процент на разходите (ГПР) (чл.19, ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включва възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.) свързани с кредита. По изложените съображения, определената в договора неустойка представлявала „скрито“ оскъпяване на кредита. Ако беше добавена неустойката към общата сума за плащане посочена в договора, потребителят щеше да установи, че ГПР ще надвиши 50%. С това се допуска нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК и клаузата за ГПР е нищожна. Това водело до нищожност на договора на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1. т.10 от ЗПК.

Твърди, че неустойката, предвидена в договора е нищожна, тъй като била уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. Нищожността се извлича от следните обстоятелства:

Обезпечение на паричните си задължения, чрез даване на банкова гаранция или гаранция издадена от небанкова финансова институция, в еднодневен срок. В противен случай дължи неустойка. Неустойката е прекомерна. Няма предвидени по договора никакви правила, по които да се определи, кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката.

Всички преки или косвени разходи възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора били покрити от ГПР (чл.19, ал.1 и §1, т.1 ДР ЗПК). Затова неустойката е начислена за покриване именно на тези разходи. По изложените съображения, клаузата за неустойка е недействителна, но и на допълнителното основание по чл.21. ал.1 ЗПК, тъй 2 като с нея се създават задължения, които по своето същество се покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл.19, ал.4 ЗПК - ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка противоречи и на материалния закон - чл.71 от ЗЗД. Съгласно коментираната разпоредба, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последният може да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. С неустойката обаче в конкретния случай, се иска нещо друго - натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон. Клаузата за неустойка противоречи и на императивната разпоредба на чл.33 от ЗПК, която предвижда, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.

Това е единствената санкция предвидена в ЗПК при неизпълнение на договорните задължения, а е процесната неустойка се заобикаля тази разпоредба и затова тя е нищожна (чл.21, ал.1 ЗПК). Клаузата за възнаградителна лихва и клаузата за заплащане на неустойка са нищожни на две групи основания - поради цялостна недействителност на договора и поради самостоятелното им противоречие на добрите нрави, материалния закон и нищожност поради заобикаляне на закона.

Ето защо, предявява два отрицателно установителни иска - първия за установяване нищожността на възнаградителната лихва и втория за нищожност на клаузата за заплащане на възнаграждение за неустойка.

Нищожността и на двете клауза произтича, както от цялата недействителност на договора, така и поради нищожност на клаузата за ГПР и поради противоречие на клаузата за възнаградителна лихва с добрите нрави. Тъй като нито в договора, нито в погасителния план е ясен размера на възнаградителната лихва и възнаграждението посочено, като неустойка, което не било фиксирано като точна сума по договора посочва цена на исковете по 100 лева за всеки.

МОЛИ съда, да постанови решение, с което да признае за установено в отношенията между страните, че клаузата за заплащане на възнаградителна лихва и клаузата за заплащане на неустойка по договора за заем № *************** от 20.06.2023г. са нищожни. Претендира направените по делото разноски, като на основание чл.127, ал.4 от ГПК посочва банкова 3 сметка за плащане в „***************.

Ответното дружество оспорва наличието на твърдения договор за кредит. Твърди, че такъв не е представен към исковата молба. Счита предявения иск за неоснователен и недоказан. Договорите, които „*************** сключва не са в нарушение на цитираните в исковата молба разпоредби, поради следните съображения:

Посочените от ищеца клаузи не биха били нищожни, доколкото са спазени изискванията на закона за размера на годишният процент на разходите. Размерът на ГПР, при договорите, които „*************** сключва, се изчислява съгласно чл. 19 ал. 2 от ЗПК, а именно: по формула, съгласно Приложение №1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Процесният договор за кредит се твърди, че е сключен след изменението на чл.19 от ЗПК (обн.ДВ, бр. 35 от 2014г., в сила от 23.07.2014г.), поради което по отношение на същия би било приложимо изискването алинея четвърта на същата разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република Б.. В случая, твърденият размер на ГПР от 49.65%, както твърденият ГЛП от 41.00% не надвишава пет пъти размера на законната лихва, следователно посочената клауза не е нищожна поради противоречие със закона - чл.19, ал.5 от ЗПК. След като сборът на договорната лихва и другите разходи не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР кредиторът не е целял да се обогати неоснователно за сметка на кредитополучателя.

Относно твърдението на ищеца, че уговорената неустойка е нищожна, твърди, че същата е за неизпълнение на конкретно договорно задължение, а именно - осигуряване на достатъчно обезпечение на задължението да върне главницата и договорната лихва. Ето защо и с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 3. т. 1 от ЗПК тя не се включва в ГПР по кредита и нейният размер не води до увеличаване на ГПР над максимално допустимия праг по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК да обуслови нищожността на тази уговорка за неустойка. Намира за неоснователно и възражението за нищожност на процесния договор на основание чл.22 от ЗПК, поради неспазване изискването на чл. 11, ал.1, т.10 от същия закон, с оглед липсата 4 на ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите.

В договорите, които „*************** сключва е посочен какъв е размерът на годишният процент на разходите по кредита, като последният се формира от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК компоненти.

Неустойката не е включена в ГПР, доколкото на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК - при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаша при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Намира за неоснователно и възражението за нищожност на клаузата, предвиждаща заплащане на договорна лихва Договорната лихва е възнаграждението (печалбата) на кредитодателя за това, че е предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е определил максимален размер на последния. Съгласно разпоредбата на чл.20а от ЗЗД, договорите имат силата на закон, за тези които са ги сключили. По своята същност договорната лихва представлява възнаграждение, което се дължи за ползването на парична сума определено време. Съгласно чл. 9 от ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и добрите нрави, както и няма пречка да уговорят размера на възнаградителната лихва.

Още повече, че към настоящия момент не е приета повелителна норма на закона, която да ограничава размера на възнаградителните лихви по договорите и да посочва максимално допустимата им стойност. Договорите, които „*************** сключва по своята същност представляват необезпечени заеми, високорискови, отпуснати от небанкова финансова институция, а практиката е тези кредити да се отпускат по-бързо, в невисок размер срещу заплащане на по-високи възнаградителни лихви. Рискът в тези случаи следва да бъде отчетен и доколкото законът изрично не ограничава свободата на договарянето, а единствено поставя изискването да бъде постигнато в рамките на добрите нрави, то в случай че страните са постигнали съгласие, съобразно добрите нрави, същото следва да бъде прогласено и потвърдено и от съда. Счита, че няма нарушение и противоречие с повелителната норма на закона и определената лихва не е 5 прекомерно висока, още повече че размерът й се посочва в погасителния план към Договора за потребителски кредит, с който кредитополучателите се е запознават и съгласяват. Твърди, че съгласно разпоредбата на чл. 26 ЗЗД, нищожността на отделни части не влече нищожност на договора в цялост.

Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Претендира за направените по делото разноски, включително юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лева, за всеки предявен иск. Относно претендираните от насрещната страна разноски прави възражение за прекомерност на претендпрания адвокатски хонорар от другата страна. Доколкото същият се претендира на основан чл.

38 от ЗА, същият се присъжда в размер, определен от съда, а не по представен от страната списък на разноски.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, прие за установено от фактическа страна следното:

На 20.06.2023г. между „***************, в качеството на кредитор, и Е. М. Б., в качеството на кредитополучател, е сключен Договор за потребителски кредит № *************** (представен в копие по делото и неподписан от страните по него), по силата на който кредиторът отпуска на кредитополучателя потребителски кредит за текущо потребление в размер на 1000лв., а кредитополучателят се задължава да го върне в срок от 24 месеца чрез 24 анюитетни месечни вноски, съгласно погасителния план, Приложение 1 към договора, който обаче не е представен като доказателство по делото.