Решение № 747 от 09.10.2024, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 747 гр. ***, 09.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ***, III-И СЪСТАВ, в публично заседание на девети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петина Кр. Николова при участието на секретаря Мариана Любч. Митева като разгледа докладваното от Петина Кр. Николова Гражданско дело № 20243630100801 по описа за 2024 година

Предявени са два евентуално съединени иска: 1/ иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19 от ЗПК и по чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД – за нищожност на договор за потребителски кредит, поради липса на ГПР (невключване в ГПР на определени разходи и липса на посочване кои разходи влизат в състава на ГПР), както и поради накърняване на добрите нрави; 2/ при условията на евентуалност – иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, във вр. с чл. 10, ал.

1 от ЗПК – за нищожност на клауза от договора за предоставяне на поръчителство, поради противоречие със законовото изискване за размер на шрифта на всички елементи от договора за кредит.

Делото е образувано по искова молба, подадена от В. К. К. с ЕГН ********** от гр.

*** срещу „***” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, р-н ***, ул.

„***” № 52-54, п.к. 1421, представлявано от изп. директори В.Г., Н.С., А.Д. и Л.Т.. В исковата молба се твърди, че ищецът е сключил с ответника договор за потребителски кредит № 720031253284 от 08.08.2023 г. Освен размера на получената сума в размер на 500 лв., в главницата била включена и сумата от 600,16 лв. по застраховка живот, сключена във връзка с договора за кредит. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен по няколко основания.

Ищецът счита, че сумата по платената застрахователна премия следвало да бъде включена не към главницата, а като разход при изчисляване на ГПР, тъй като била задължително условие за сключване на договора за кредит. При включване на застраховката в ГПР, той надвишавал законово ограничения размер от 50 %. Освен това липсвало посочване кои разходи са включени при изчисляване на ГПР. Твърди се още, че договорната лихва била прекомерна и накърнявала добрите нрави. При условията на евентуалност ищецът иска съдът да признае за нищожна само клаузата за заплащане на застрахователна премия, тъй 1 като спрямо нея не е спазено изискването за размер на шрифта на всички елементи от договора. Моли съда да присъди и адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА.

В съдебно заседание ищецът или неговият процесуален не се явяват. Поискали са разглеждане на делото в тяхно отсъствие и са изложили аргументи, че поддържат изложеното в исковата молба. Моли съда да присъди и възнаграждение за адвокатска защита при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение платено от ответната страна.

С отговора си ответника „***” ЕАД оспорва исковете по същество. Твърди, че размерът на застрахователната премия е платен от кредитодателя и сключването на тази застраховка е изцяло и само по желание на кредитополучателя. По тази причина счита, че е неоснователно възражението, че при изчисляване на ГПР е следвало да се включи и застрахователната премия. Твърди още, че няма законово изискване всички елементи, които се включват при изчисляване на ГПР да бъдат изброени. Твърди се, че все пак договорът съдържа всички тези елементи в отделни клаузи. Изложени са аргументи, че тъй като сключването на застраховка не е задължителен елемент за сключването на договора за кредит, то застрахователният договор и документите към него не са част от елементите на договора за кредит и спрямо него не важи изискването за размер на шрифта. По посочените причини моли съда да отхвърли изцяло исковете.

В съдебно заседание представител на ответника не се явява.

Съдът, като съобрази твърденията на страните и представените по делото доказателства, установи следното от фактическа страна:

От събраните по делото доказателства се установява, че на 08.08.2023 г. В. К. К. и „***” ЕАД сключили договор за потребителски кредит № 720031253284. С договора страните уговорили, че „***” ЕАД, предоставя на В. К. К. сумата от 500 лв. в заем. Освен това банката предоставили на ищеца и сумата в размер на 600,16 лв., с които той заплатил застрахователната премия по сключена във връзка с договора за кредит застраховка „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“. Така общо предоставената от кредитодателя сума възлизала на 1100,16 лв.

Видно от съдържанието на цитирания договор, страните договорили, че предоставената като кредит сума ще бъде върната на кредитора в срок от 44 месеца, ведно с възнаградителна лихва в размер на 41,11 %. Възнаградителната лихва възлизала в размер на 1045,45 лв. за целия период на договора, а общо дължимата сума по кредита възлизала в размер на 2145,61 лв. Годишният процент на разходите бил изчислен в договора на 49,70 %.

В чл. 7.1 от договора било посочено, че размера на кредита е 500 лв., общият размер на застрахователната премия е 600,16 лв., а общият размер на кредита бил пресметнат на 1100,16 лв. В чл. 7.2 „Условия за усвояване на кредита“ било посочено, че при потребителски кредит за общо ползване – средствата по кредита се превеждат от Кредитора в срок до 3 работни дни, считано от датата на сключване на договора по сметка на потребителя в „***” ЕАД и че сумата за дължимата застрахователна премия се превежда от 2 кредитора директно на застрахователя, когато потребителят е избрал да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от кредитора. Видно от съдържанието на чл. 7.1., както и от погасителния план, изложен в чл. 11.2 от договора, сумата за платената застрахователна премия била включена към дължимата от потребителя главница, върху нея била начислена възнаградителна лихва. По делото няма спор, че тази сума не била включена при изчисляване на ГПР (спорът е само за това дали трябва от правна гледна точка да бъде включена в ГПР или не).

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:

По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19 от ЗПК и по чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД:

Ищецът твърди, че сключения с ответника договор за потребителски кредит № 720031253284 от 08.08.2023 г. е нищожен, поради липса на ГПР (невключване в ГПР на определени разходи и липса на посочване кои разходи влизат в състава на ГПР), както и поради накърняване на добрите нрави при уговарянето на възнаградителната лихва.

Съдът счита на първо място, че вземанията по процесния договор за кредит се основават на договор, сключен с потребител, тъй като длъжникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1, във вр. т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите. По тази причина по отношение на процесния договор е приложим действащият Закон за потребителския кредит, разпоредбите на чл. 143 – 148 от ЗЗП, уреждащи неравноправните клаузи, както и Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК, съдът е длъжен да направи служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи или такива противоречащи на закона или добрите нрави.

Основното възражение на ищеца е, че незаконосъобразно дължимата от него застрахователна премия е включена като част от главницата и върху нея е начислявана лихва, а не е включена при изчисляване на ГПР.

За отговор на този въпрос е необходимо да се изследва съдържанието на понятията „обща сума, дължима от потребителя“, „общ размер на кредита“ и „общи разходи по кредита за потребителя“. И трите понятия имат своята легална дефиниция в § 1 от ДР към ЗПК, които съвпадат с дефинициите на тези понятия, дадени в чл. 3 от Директива 2008/48/ЕО – ако има някакви разлики, които не са в интерес на потребителя, съдът следва да приложи определенията според Директивата вместо националното законодателство.

Понятието „обща сума, дължима от потребителя“ според § 1, т. 2 от ДР към ЗПК и чл. 3, б.

„з“ от Директива 2008/48/ЕО представлява сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Понятието „общ размер на кредита“ означава горната граница (максималният размер, респ. лимит) или общата сума, предоставена по договора за кредит. Понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ включва всички разходи, 3 включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.

От определенията на тези три понятия става ясно, че няма начин в общия размер на кредита да се включват суми, които представляват и разход по кредита. Същевременно сумите за дължими застраховки трябва да бъдат включени в общия размер на разходите, когато те са били известни на кредитора при сключването на договора за кредит и са условия за сключване на договора при тези условия.

В конкретния случай сключването на договор за застраховка не е задължителна предпоставка за сключване на договора – изрично в договора е посочено, че тя е по избор на потребителя. Съдът обаче счита, че тя е условие за сключване на договора при тези условия, доколкото тя е включена в параметрите на договора и е предоставена като сума от кредитора и подлежи на възстановяване от потребителя. Предвид това тази застраховка е следвало да бъде включена в общите разходи по кредита и следователно при изчисляване на годишния процент на разходите. От това следва, че сумата за застраховката не може да бъде включвана към общия размер на кредита. По този начин се заобикаля закона относно включените в ГПР разходи и от там за законовите ограничения за неговия размер. В този смисъл е решение С377/14 на СЕС, където съдът е посочил, че общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включват тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. В този смисъл е решение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр.д. № 578/2022 г. на III г.о., ГК на ВКС;

Решение № 125 от 6.06.2024 г. на ВтАС по в. гр. д. № 127/2024 г.; Решение № 4415 от 22.07.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 8907/2023 г. и др.

В кръга на извършената проверка съдът установи, че е допуснато нарушение на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 1 от ЗПК, като размерът на ГПР е некоректно посочен в договора за кредит. Съдът счита, че при изчисляване на ГПР ответникът е следвало да включи и стойността на дължимото от длъжника възнаграждение по избраната и предоставяна от кредитора застраховка, респ. застрахователна програма.

Освен това незаконосъобразно договорната лихва е начислявана и върху разход по кредита. Предвид гореизложеното, съдът намира, че на основание чл. 22, предл. второ от ЗПК договорът е изцяло недействителен. По съществото си такъв договор противоречи на закона и е нищожен. По посочените съображения предявеният иск се явява изцяло основателен и следва да бъде уважен.

Предвид изводите на съда за основателност на основния иск, не се налага разглеждане на евентуално предявения такъв.

4

За разноските:

Предвид изводите на съда за основателност на иска, съдът следва да се произнесе и по направените искания за разноски.

Досежно адвокатското възнаграждение, следва да се посочи, че ищецът е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА – оказване на безплатна правна помощ на материално затруднени лица. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение. По въпроса как следва да се определи това възнаграждение, съдът намира следното: с решение от 25.01.2024 г. по C‑438/22 на Съда на Европейския съд е прието, че Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения противоречи на член 101, параграф 1 от ДФЕС за неограничаване на свободата на конкуренцията и на основание чл.