Решение № 95 от 12.03.2024, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 95 гр. Пловдив, 12.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско дело № 20235001000740 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение №307 от 21.09.2023 г.,постановено по т.д.№22/2022 г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора,е осъден Г. ф. – гр. С., ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. "Г. И." № * да заплати на Т. А.

П. с ЕГН **********,адрес:гр.С. З., ул. "И. Г." № ** сумата от 82 000 лв.,представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вредиболки и страдания,вследствие на ПТП,настъпило на 10.12.2020 г.,ведно със законната лихва върху сумата,считано от 30.11.2021 г. до окончателното изплащане,а иска за законна лихва за периода от 31.08.2021 г. до 29.11.2021 г. е отхвърлен като неоснователен.

Със същото решение Г. ф.-гр.С. е осъден да заплати в полза на държавата,по бюджета на съдебната власт,сумата от 3 280 лв. държавна такса,както и сумата от 400 лв. възнаграждение за вещи лица.

Настоящото въззивно производство е образувано по въззивна жалба на Г. ф.-гр.С.,с ЕИК **********, подадена чрез пълномощника му адв. С. М.,в която е заявено,че горното решение №307 от 21.09.2023 г. на Окръжен съдСтара Загора се обжалва в следните му части:в частта,с която е осъден Г. ф. да заплати на ищцата Т. А. П. обезщетение за претърпени от нея 1 неимуществени вреди за разликата над 60 000 лв. до присъдените й с решението 82 000 лв.,ведно със законната лихва върху тази сума,считано от 30.11.2021 г. до окончателното плащане,както и в частта,с която възражението за съпричиняване е оставено без уважение.

Жалбоподателят поддържа,че в обжалваните му части решението е неправилно поради нарушение на материалния закон,нарушение на процесуалния закон и необоснованост.Заявен е аргумента,че първоинстанционният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимна връзка.Според жалбоподателя,в обжалваната му част решението е постановено в противоречие с нормата на чл.52 ЗЗД и установените в задължителната съдебна практика правила за прилагане принципа на справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди.В този контекст жалбоподателят счита,че от мотивите на съдебното решение не може да се установи как съдът е формирал вътрешното си убеждение да определи точно такъв размер на обезщетението,както и че съдът не е приложил установените с ППВС №4/1968 г. и константната задължителна съдебна практика на ВКС общи и специални за конкретния случай критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Посочва в тази връзка,че съдът не е приложил критерия икономическа конюнктура в страната към датата на деликта,който според жалбоподателя е релевантен общ критерий,отразен в константната задължителна съдебна практика,както и че решението на ОС-С.

З. не е съобразено с датата,на която е настъпил деликта.Развива и аргумента,че в обжалваната му част решението е необосновано,тъй като съдът не е съобразил събраните по делото доказателства и оттам е достигнал до неправилни правни и фактически изводи.Заявява още,че при постановяване на решението си съдът е нарушил процесуалните правила,свързани с преценка на доказателствената съвкупност.

В жалбата се съдържат и твърдения,че в случая съдът не е изложил мотиви,от които да стане ясно защо приема за неоснователно заявеното от ответника възражение за съпричиняване.Според жалбоподателя,фактът,че ищцата е пресичала на пешеходна пътека не изключва задълженията й като пешеходец преди да предприеме пресичане да се съобрази с движението и скоростта на приближаващия я автомобил.В този аспект жалбоподателят заявява,че оспорва фактическите констатации на първоинстанционния съд относно факта,че не е налице съпричиняване,тоест,че не са налице действия на ищцата,с които тя да е допринесла за настъпване на вредоносния резултат.Поддържа и аргумента,че в обжалваната му част решението е постановено в противоречие с чл.51,ал.2 ЗЗД и задължителната съдебна практика по въпроса за съпричиняването на вредоносния резултат.Поподробни съображения в тази насока са изложени в жалбата.

В обобщение,въз основа на развитите в жалбата аргументи,жалбоподателят Г. ф.-гр.С. моли да бъде отменено решение №307 от 21.09.2023 г.,постановено по т.д.№22/2022 г. по описа на ОС-С. З.,в частта му,с която Г. ф. е осъден да заплати на ищцата Т. П. обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди за разликата над 60 000 лв. до 2 присъдените й с решението 82 000 лв.,ведно със законната лихва върху тази сума,считано от 30.11.2021 г. до окончателното плащане,както и в частта му,с която възражението за съпричиняване е оставено без уважение и при разрешаване на спора по същество от настоящата инстанция да се отхвърли предявения иск за разликата над 60 000 лв. до присъдените на ищцата 82 000 лв.,ведно със законната лихва върху тази сума,считано от 30.11.2021 г. до окончателното плащане. Евентуално,моли да се уважи възражението за съпричиняване и с приетия от съда процент на съпричиняване да бъде намалено определеното на ищцата обезщетение.Претендира разноски.

Въззиваемата Т. А. П. е подала в законния срок писмено отговор на въззивната жалба,чрез пълномощника си адв. Р. Й..В отговора е изложено становището,че жалбата е допустима,но по същество е неоснователна и въззиваемата я оспорва като такава.Конкретни аргументи за обосноваване на това становище са развити в отговора и въз основа на тях е поискано да бъде потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната му част и да се отхвърли изцяло жалбата на гаранционният фонд.Заявено е и твърдението,че въззиваемата продължава да търпи болки и страдания от средната телесна повреда,причинена й вследствие на процесното ПТП,като в тази връзка е представено с отговора заверено копие от амбулаторен лист №***********/******** г.Наред с това,въззиваемата е поискала да й се присъдят разноските по делото.

Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените в жалбата оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и доводите на страните,намира за установено следното:

Жалбата е процесуално допустима,тъй като отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК,подадена е от лице,имащо правен интерес да атакува първоинстанционното решение в обжалваната му част,а наред с това при подаването на жалбата е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на разглеждане и преценка по същество.

Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че обжалваното решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в изискуемата от ГПК писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите му.

Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението е процесуално допустимо в обжалваната му част и в тази връзка-че с тази,а и с останалата част от решението първоинстанционният съд се е произнесъл по иска, с който е сезиран по конкретното дело и който иск също е процесуално допустим.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното решение,въззивният съд 3 е ограничен от изложеното в жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в жалбата и събраните по делото доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:

По т.д.№22/2022 г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора е предявен от Т. А. П. с ЕГН ********** против Г. ф.-гр.С. осъдителен иск по чл.557,ал.1,т.1 във вр. с чл.432 от КЗ за заплащане на сумата от 82 000 лв.,представляваща обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди-болки и страдания от претърпяна средна телесна повреда,причинена й вследствие на ПТП,настъпило на датата 10.12.2020 г. в гр.С. З. и предизвикано от неизвестен извършител при управление на неидентифицирано МПС.Поискано е и присъждането на законната лихва върху исковата главница,считано от датата 31.08.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.

Обезщетението за неимуществени вреди се претендира в горния размер след допуснато от първоинстанционния съд увеличение на първоначално заявения размер на иска от 62000 лв.Бил е предявен и иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди,претърпени от ищцата вследствие на същото ПТП,но с влязло в сила определение на първоинстанционния съд,производството по този иск е прекратено.

Основните твърдения,на които е базирана исковата претенция,предмет на разглеждане с обжалваното решение,са следните:

Ищцата твърди,че на датата 10.12.2020 г. Около 17:15 часа в гр.С. З. на кръстовището на бул. “Г. С.” и ул. “Д-р Т. С.”,пресичайки пешеходна пътека на зелен светофар,е била блъсната от неизвестен автомобил,като шофьорът на автомобила избягал от местопроизшествието и й била оказана помощ от лица,които били в непосредствена близост.Твърди още,че вследствие на това произшествие е получила телесни травми,изразяващи се в разкъсване на ляв лакът и строшаване на глезенните стави на десния крак,като последната травма е наложила оперативна интервенция,извършена на датата 11.12.2020 г.,при която били поставени импланти и след това на ищцата била назначена рехабилитация и възстановяване,включващи престой в отделение по физиотерапия и рехабилитация-7 дни,последващо раздвижване за пробуждане на нервните окончания на засегнатия крак-още 7 дни и след товарехабилитация в град П.-още 7 дни.Наред с това ищцата твърди,че на датата 13.12.2021 г. й е била извършена втора операция,включваща отстраняване на имплантите,поставени й преди това.

Освен горното,ищцата твърди,че по повод на процесното ПТП е образувано досъдебно производство,което обаче било спряно от прокурора поради обстоятелството,че не може да бъде намерен извършителя,предизвикал произшествието.Ищцата,както твърди, заявила пред Г. ф. искане за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди,по което искане била заведена щета №21210182 от 31.08.2021 г.,но като краен резултат плащането на такова обезщетение й било отказано от Ф. с решение от 12.11.2021 г. по причини,описани и коментирани в исковата молба.Вследствие на този отказ ищцата поддържа,че за нея е налице правен 4 интерес от предявяването на процесния осъдителен иск срещу Г. ф.-С. за заплащане на претендираното обезщетение.

Ответникът Г. ф.,с подадения от него отговор на исковата молба,е оспорил изцяло исковата претенция по основание и размер,поддържайки в тази връзка възражение,че претендирания размер на обезщетението за неимуществени вреди е прекомерно завишен и възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата,обосновано с твърдението,че ищцата е пресичала пътното платно на необозначено за целта място и с това е нарушила разпоредбите на чл.113 и чл.114 от ЗДвП.

С обжалваното решение №307 от 21.09.2023 г. окръжният съд е счел предявения осъдителен иск по чл.557,ал.1,т.1 от КЗ за изцяло доказан по основание и размер,а заявеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата е приел за неоснователно и като краен резултат е уважил иска в пълния му предявен размер от 82 000 лв.,присъждайки върху тази сума и законната лихва,считано от датата 31.11.2023 г. до окончателното й изплащане.По отношение на акцесорната претенция за лихва за забава първоинстанционният съд е счел,че тя е неоснователна за част от посочения в исковата молба период,а именно за периода от 31.08.2021 г. до 29.11.2021 г.,като с решението си я е отхвърлил за този период,но в тази част същото решение не е обжалвано.

Имайки предвид обжалваната част от първоинстанционното решение и изложените в тази връзка оплаквания във въззивната жалба,апелативният съд счита,че с настоящото си решение дължи преценка само за справедливия размер на търсеното от ищцата обезщетение за неимуществени вреди и за основателността на заявеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата.Жалбоподателят Г. ф. не обжалва първоинстанционното решение в частта,с която осъдителния иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен до размера от 60 000 лв. и в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила.С оглед на това,че до определен размер на присъденото обезщетение решението не е обжалвано,въззивният съд счита за безспорно установен фактическия състав на предявения иск по чл.557,ал.1,т.1 от КЗ,а именно-причинено на ищцата на датата 10.12.2020 г. травматично увреждане от неидентифицирано МПС,което е напуснало местопроизшествието и не е било установено,а съответно на това-не е установено и да е застраховано,като в резултат на полученото телесно увреждане на ищцата са били причинени неимуществени вреди,за които Г. ф. на основание посочената разпоредба й дължи обезщетение.Както се посочи,пренесеният пред въззивната инстанция спор е за размера на дължимото обезщетение и за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата /настояща въззиваема/.В този контекст въззивният съд приема следното: