Решение № 1108 от 11.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1108 гр. Пловдив, 11.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20245330107284 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от С. Ю. С., ЕГН **********, с адрес ******, против Б. Х. А., ЕГН **********, с адрес: ******, с която са предявени главен осъдителен иск с правно основание чл. 240 във вр. с чл. 79 от ЗЗД, а при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД, като се иска да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата в размер на 6000лв., представляваща сума, дадена в заем на основание сключен между страните устен договор на 30.04.2019г., а в условията на евентуалност като получена без правно основание, ведно със законната лихва върху посочената сума от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане.

Ищецът сочи, че между него и ответника са възникнали заемни правоотношения въз онова на устен договор от дата 30.04.2019г., въз основа на който ищецът превел сумата от 6000лв. по сметка на ответника с основание „превод по сметка“. Сочи, че с ответника работили заедно и поддържали приятелски отношения. През 2011г. ищецът се запознал с дъщерята на ответника, като тяхната връзка прераснала в интимна такава. От 2013г. Б. А. и семейството му започнали да искат пари от ищеца, като сумата, която била предоставена на дъщеря му, ищецът определя в общ размер на около 220 000лв. Сумите били превеждани по банков път с основание „Захранване на сметка“ или чрез приятели на ищеца, като всеки път ответникът и семейството му поемали ангажимент за връщането им, но това не се случвало. След като отношенията на ищеца с дъщерята на ответника не се развили в положителна 1 посока, той започнал да осъзнава, че е станал жертва на измама и манипулация. Тъй като ответникът и семейството му отказали да му върнат парите, ищецът подал жалба до Районна прокуратура – Варна, Териториално поделение – Провадия срещу семейство А., като производството по пр.преписка № ******/2023 г. било прекратено. Ищецът твърди, че превел заетата сума в размер на 6000 лв. на ответника, като е очаквал същата да му бъде върната. Страните не уговорили срок за връщане на процесната сума, поради което моли исковата молба да се приеме за покана за плащане на дълга.

Уточнява, че многократно бил канил в устни разговори ответната страна да му върне заетите суми.

В условията на евентуалност твърди да е налице изначална липса на основание за преминаване на блага от неговото имущество в имуществото на ответника.

С оглед изложеното моли съда да уважи предявените искове.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който изразява становище за допустимост на предявените искове, но счита, че същите са неоснователни. Излага, че с ищеца били колеги и приятели от 2010г. През цялото им дългогодишно приятелство взаимно са си помагали финансово, когато са имали нужда. Сочи, че направените преводи били с цел единствено да си помагат безвъзмездно, тъй като ищецът имал връзка с дъщеря му и планирали да изградят бъдеще заедно. Относно процесната сума от 6000лв. – смята, че не е дадена като заем, както твърди ищецът, а като дарение. Ответникът посочва, че ищецът бил огорчен след прекратяване на връзката с дъщеря му, вследствие на което завел дело срещу нея, а сега и срещу него. Смята, че ищецът бил изпаднал във финансово затруднение и затова искал връщане на дарената сума в размер на 6000лв. С оглед описаното твърди, че между страните не е възникнало заемно правоотношение, ответникът поддържа, че не дължи връщане на претендираната сума.

В условията на евентуалност твърди, че сумата не е получена от него без основание, тъй като с постоянното предоставяне на суми между страните, те са изпълнявали свой нравствен дълг един спрямо друг, имайки предвид характера на взаимоотношенията им.

Моли за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По главния иск:

В доказателствена тежест на ищеца бе да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на твърдяното заемно правоотношение между страните, предаването на заетата сума от 6000 лв. по договора за заем от дата 30.04.2019 г. и получаването на сумата от ответника.

От събраните по делото доказателства обаче не се установява наличието 2 на описаното в исковата молба заемно правоотношение. Действително, договорът за заем е реален договор, като в случая по делото е налице извлечение от банкова сметка на С. С. за периода 31.01.2016 г. – 02.05.2023 г., видно от което ищецът е превел по банков път сумата от 6000 лв. по сметка на ответника А. на дата 30.04.2019 г. с основание „Превод по сметка“. Соченото обстоятелство не се оспорва от Б. А.. Но по делото не се доказа да съществува предварителна уговорка между страните за връщане на преведената сума, което е част от същественото съдържание на заемът – арг. чл. 240, ал. 1 ЗЗД. За установяване на това спорно обстоятелство бе разпитан свидетелят Л.Й.. В своите показания същият говори преимуществено за отношенията между С.

С. и дъщерята на ответника А. – Ж.А, в това число и за извършвани в полза Ж.А банкови преводи от страна на С., а и от страна на самия свидетеля Й. по поръчение на С., за периода от 2018 г. до 2021-2022 г. Свидетелят не дава информация за превод в полза на Б. А.. Поради това и съдът намира, че единствено с показанията на Л.Й., дадени в хода на делото, не може да се установи в условията на пълно и главно доказване основанието на извършения процесен превод.

С оглед на гореизложеното при доказателствена тежест за ищеца, не се доказа по основание главната искова претенция, поради което и същата ще се отхвърли.

Обстоятелството, че С. С. е сезирал прокуратурата с твърдения за това, че е бил измамен от Ж.А, по която жалба е налице отказ да се образува досъдебно производство, не променят горния извод, доколкото съдържанието на тези писмени доказателства (жалба до РП-Провадия и постановление на прокурора) се основава единствено на твърденията на ищеца, които са аналогични на изложените и в настоящата искова молба. Съществуването на визираното от С. заемно правоотношение обаче не се установи в хода на исковото производство.

По евентуалния иск:

За уважаването на евентуалния иск ищецът следваше да докаже при условията на пълно и главно доказване единствено предаването на сумата от 6000 лв. на дата 30.04.2019 г. на ответника. При установяването на това обстоятелство ответникът следваше да докаже, че е налице основание за получаването на сумата – дарение или изпълнение на нравствен дълг.

Както се изясни по-горе, по делото безспорно се установи превеждането от ищеца на сумата от 6000 лв. на дата 30.04.2019 г., респ. получаването на тази сума от ответника по негова банкова сметка. Досежно посоченото обстоятелство не е налице спор, а и същото се установява от споменатото погоре извлечение от банкова сметка.

Спорно между страните е наличието на основание за получаване на сумата и дали развилите се между ищеца С. и дъщерята на ответника – Ж.А близки отношения през годините предполагат съществуването на право за ответника да задържи получената сума.

В тази насока следва да се отбележи, че по делото е разпитана С.А., 3 чиито показания са ценени от съда с оглед разпоредбата на 172 ГПК, предвид близката й родствена връзка с ответника Б. А. – тя е негова съпруга, и при отчитане на останалия, събран по делото доказателствен материал. От разказа на свидетелката се установява, че С. С. и Ж.А са поддържали дългогодишна интимна връзка един с друг, която се е изразявала в посещения за по няколко дни от страна на С. при Ж.А в гр. П.. Тези срещи са се осъществявали между корабните курсове на ищеца и често пъти двамата са отсядали на хотел.

Според свидетелката, за времето, за което са поддържали въпросната връзка, С. С. и Ж.А не са споделяли общо домакинство и не са живели заедно, макар да са имали планове за това. Също в показанията на разпитаната свидетелка става дума за множество извършвани преводи от страна на ищеца в полза на Ж.А, което е видно и от представеното с исковата молба извлечение от банковата сметка на С.. Свидетелката обаче не излага конкретни данни за процесния превод в полза на съпруга й.

При това положение съдът намира за недоказано възражението на ответната страна, че въпросният превод е сторен с основание дарение в полза на Б. А.. Доказателственият материал по делото не подкрепя подобен извод, предвид отсъствието на всякакви данни в тази насока. В контекста на близките отношение между ищеца и дъщерята на ответника прави впечатление инцидентния характер на процесния превод в размер на 6000 лв. по сметка на ответника, доколкото С. С. е извършвал множество преводи в полза на Ж.А, които са в значително по-малкия размер от по няколко стотин лева всеки. В този ред на мисли не може да се пренебрегне фактът, че по делото липсват сведения за съществуване на конкретно обстоятелство, предполагащо формирането на дарствено намерение у ищеца да предостави еднократно и безвъзмездно на ответника сума в подобен размер.

Също така според настоящия съдебен състав съществуването на близките отношения между С. С. и дъщерята на ответника Б. А. – Ж., макар и доказани по делото, не предполагат приложението на чл. 55, ал. 2 ЗЗД, предвид следните съображения.

Съгласно текста на посочената разпоредба не може да иска връщане на даденото онзи, който съзнателно е изпълнил свой нравствен дълг. От задължителните указания, дадени в Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, се извежда, че при решаване на правен спор за вземане по кондикционен иск, не следва да се отдава значение единствено на обективната констатация, че едно лице е получило нещо от друго без основание, а следва да се отчита и дали престацията е извършена съзнателно и в съгласие с изискванията на морала. Според върховните съдии съзнателното изпълнение на нравствения дълг представлява в случая основание. Прието е още, че при приложението на чл. 55, ал. 2 ЗЗД следва да се има предвид, че обществото се развива стремително не само в областта на икономиката.

Променят се и се развиват в прогресивна насока и взаимните отношения между хората. В тези отношения се утвърждават началата на хуманност и отзивчивост. Съдебният акт трябва да помага за възпитание на гражданите в същия дух. Затова, когато се поддържа, че е дадено нещо без основание, необходимо е да се изясни дали не е налице съзнателно изпълнение на 4 нравствен дълг, и когато се констатира, че извършилият престацията е съзнавал при изпълнението моралното си задължение, даденото не следва да се присъжда обратно.

Следователно при преценката дали е налице изпълнение на нравствен дълг по смисъла на чл. 55, ал. 2 ЗЗД следва да се изхожда от установените в обществото разбирания за морал и дължимо поведение при спазването на етичните правила. Съгласно формираната съдебна практика по повод тълкуването на Върховния съд се извежда, че нравствените задължения се поражда между лица в близка родствена или семейна връзка, между съпрузи или лица във фактическа съпружеско съжителство, които открито манифестират своята връзка и привързаността си един към друг. В тази насока са Решение № 643 от 14.III.1973 г. по гр. д. № 2533/72 г., I г. о. и Решение № 51 от 16.Х.1974 г. по н. д. № 43/74 г., ОСНК, както и Определение № 60887 от 14.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2209/2021 г., III г. о., ГК. В настоящата хипотеза и при съобразяването с цитираната съдебна практика, не се установи по делото наличие на такава близка връзка между страните, предполагаща изпълнение на нравствен дълг от страна на ищеца в полза на ответника. Няма данни по делото също така ответникът А. да е имал конкретна нужда или необходимост от въпросните средства, които пък да е следва да му бъдат предоставени от ищеца С. по морални съображения за целите на превъзмогване на някакво трудно преодолимо житейско препятствие, възникнало за Б. А.. При това положение не може да се приеме, че развилите се между настоящите страни отношения кореспондират с установените в обществото морални правила и устои и етични норми, спазването на които предполага приложението на чл. 55, ал. 2 ЗЗД.