Решение № 93 от 13.03.2026, Районен съд - Провадия

РЕШЕНИЕ

№ 93 гр. Провадия, 13.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПРОВАДИЯ, IV-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галя Алексиева при участието на секретаря П.В.Г. като разгледа докладваното от Галя Алексиева Гражданско дело № 20253130101148 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по обективно и субективно съединени искове от Д. П. Д., ЕГН ********** с адрес с. ******, както следва:

- против „******” АД, ЕИК ****** със седалище и адрес на управление гр. ******, бул. ****** № 28, „******“, ет. 2, офис 40-46 за приемане за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за паричен заем № ******/11.02.2025г. е нищожен поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 11 ЗПК и чл.

19, ал. 4 ЗПК.

- против „******” ЕООД, ЕИК ****** със седалище и адрес на управление гр.

******, бул. ****** № 28, „******“, ет. 2, офис 40-46 за приемане за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за предоставяне на гаранция № ******/11.02.2025г. е нищожен на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД.

Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения: На 11.02.2025г. между ищеца и ответника „******” АД е сключен договор за паричен заем, по който на ищеца е отпусната в заем сумата от 3250лева, при уговорени ГЛП от 45% и ГПР 56,50%. Връщането е следвало да се извърши за срок от 10месеца. Общо дължимата сума, вкл. възнаградителна лихва е 3957,20лева.

Съгласно чл. 4 заемът е следвало да бъде обезпечен в срок до три дни от сключване на договора с едно от следните обезпечения- две физически лица поръчители отговарящи на определени изисквания, банкова гаранция с валидност 30дни след края на договора или одобрено от заемодателя дружество- гарант, предоставящо гаранционни сделки.

Едновременно със сключване на договора ищецът сключил и договор за предоставяне на гаранция с посоченото от заемодателя дружество- втория ответник „******” ЕООД. По този договор дължал възнаграждение от 2742,80лева платимо на разсрочени вноски към погасителните вноски по договора за кредит.

Твърди договорът да е нищожен, поради некоректно посочване в него на ГПР, за което излага следните съображения: Предвидените в чл. 4 изисквания към задължението за 1 предоставяне на обезпечение в 3- дневен срок от сключване на договора, създавали само привидно възможност за избор. Първите две от тях реално били неизпълними изначално от лице, търсещо кредит от небанкова институция, а третото било формулирано по начин привидно създаващ вид, че трето лице поема да гарантира изпълнението на задълженията на заемополучателят, за което да му се дължи оправдано възнаграждение. Реално обаче, с това договаряне заемополучателят поемал задължение за плащане на възнаградителна лихва на заемодателя, който при това бил овластен да получава плащанията на това възнаграждение.

Допълнително, гарантът бил свързано със заемодателя дружество, бидейки последният собственик на капитала му.

Счита, че това възнаграждение е пряко свързано с договора и поради това представлява разход по него, вкл. защото то се дължи без значение дали отговорността на гаранта ще бъде ангажирана или не. От друга страна, непредоставяне на исканото обезпечение не е свързано с настъпване на вреди или увеличаване разходите на заемодателя, който би следвало да съобрази възможностите и риска при предоставяне на кредита към датата на сключване на договора, а не след нея. Сочи и сключването на договора да касае услуга в полза на заемодателя, като задължително условие за отпускане на заема. Затова и уговореното възнаграждение за тази услуга твърди да е допълнително възнаграждение за заемодателя, уговорено с противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това възнаграждение в случая било 2742,80лева, плащането му се дължи на падежните дати и е вкл. в месечните вноски по договора за заем. Така на практика ГПР нараствал значително. В случая ГПР бил посочен само като формално отговарящ на законовите изисквания, но реално в него не са били включени всички разходи, а именно възнаграждението на гаранта. Разходът е бил изначално известен на кредитора, но умишлено невключен в ГПР. Този подход сочи да обосновава недействителност на договора за кредит, поради противоречие със закона. Излага и правни доводи в тази връзка, обосновани със съдебната практика, вкл. на СЕС.

Относно твърденията за недействителност на договора за гаранция се сочи следното:

Вънаграждението по него се дължи при липса на насрещна престация, обосноващо договаряне в нарушение на добрите нрави. В случая възнаграждението било дължимо не към този ответник, а към първия бидейки той собственик на капитала му и като резултат се постигало само увеличаване размера на задължението му. След това се позовава на връзката между двата договора, като този за кредит служел за основание за сключване на този за гаранция, извод за което извежда от това че: заемодателят е собственик на капитала на дружеството гарант; двата договора са сключени в един ден и са с един и същ номер; договорът за гаранция е сключен чрез заемодателя; и по двата договора задълженията следва да се погасят в един и същ период; възнаграждението по договора за гаранция е част от погасителния план по договора за кредит. Така, реално договорът за гаранция се сочи да е сключен преди ищецът да е направил реално избор на обезпечение, предвид уговорката, че договорът влиза в действие 3дни от сключване на договора за кредит, ако потребителят не предостави някое от първите две обезпечения /чл. 1, ал. 2/. От това следвало и извод, че сключването на договора за гаранция е реално задължително условие за сключване на договора за заем, което по същината си представлявало неравноправно третиране на потребителя. Счита и че уговаряне на възнаграждение на гаранта възникващо непосредствено след сключване на договора, без да се държи сметка дали заемополучателят ще изпълнява или не добросъвестно задълженията си по договора, е в нарушение на добрите нрави, като крайната цел е увеличаване задължението по договора за кредит.

Искането отправено до съда е за уважаване на претенцията и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „******” АД, с който искът се оспорва като неоснователен.

Оспорва договорът да страда от сочените пороци. Сочи, че в случая ГПР е изчислен 2 съобразно изискванията на Приложение № 1 към ЗПК като са ползвани следните договорни условия- размер на усвоената сума, брой на усвояванията, размер и брой погасителни вноски, падежна дата и общо дължима сума /чл. 2/. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК сочи, че изчислението му е направено към датата на сключване на договора и на база взетите предвид допускания, в случая- това, че договорът ще е валиден за срока му, страните ще изпълняват задълженията си съобразно условията и сроковете.

Оспорва възнаграждението по договора за гаранция да е част от ГПР, както и твърдението сключването на договора да е условие за сключване на този за заем, още повече че неизпълнението на това задължение не е скрепено със санкция. Затова разрешението по дела С-337/23 и С-714/22 на СЕС се сочи да е неприложимо. Като неоснователни се преценяват и твърденията поставените към двете възможни обезпечения- поръчители да са изначално неизпълними, като твърди те да са съответни на интереса му. А поставеното към гаранта изискване било само едно- да е лице одобрено от него. В тази връзка сочи на ищеца да е била предоставена цялата преддоговорна информация. Т.е потребителят преди да се обвърже е имал цялата необходима преддоговорна информация на база, на която да вземе информирано решение дали да сключи договора при такива условия или не, респ. да прецени има ли възможност да ги изпълни или не. Съответно, изпълнявайки договорното задължение е предоставил и въпросното обезпечение. Възможността за извършване на плащания на задължението към гаранта чрез кредитора се твърди да е единствено за удобство на потребителя. Това възнаграждение оспорва да влиза в неговия патримониум и затова критикува тезата то да е част от разходите по кредита. Задължението за него е възникнало след сключването на договора за кредит и от друго правоотношение, отделно от кредитното, а влизането в сила на договора е поставено в зависимост от поведението на заемополучателят имащ 3- дневен срок за предоставяне на някое от другите две обезпечения. В тази връзка сочи и че за него няма задължение да променя последващо уговорения ГПР при промяна на условията на договора.

Искането е за отхвърляне на исковата претенция и присъждане на сторените по делото съдебно- деловодни разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „******” ЕООД, с който искът се оспорва като неоснователен.

Не оспорва, че с ищеца са страни по сочения договор, по който ответникът е поел задължение да гарантира изпълнението на задълженията на ищеца по сочения договор за кредит.

Твърди договорът да е валидно сключен, в съответствие със закона и оспорва той да страда от сочените пороци. Твърди, че по занятие извършва гаранционни сделки обезпечаващи изпълнение по договори за кредит срещу възнаграждение.

Уговореното в случая възнаграждение се сочи да е насрещна престация за предоставената от него услуга- обезпечаване на договора за кредит сключен от ищеца.

Задължението за плащане на дължимото му се възнаграждение се сочи да възниква след влизане в сила на договора, който момент е свързан с изтичане на 3- дневен срок, в който ищецът има възможност да предостави и друг вид обезпечение. Затова и няма основание така дължимото възнаграждение да се включи в ГПР по договора за кредит.

Твърди, че възнаграждението е определено при преценка на риска и ако ищецът го е смятал за неоправдано високо, то е имал възможност да не встъпи изначално в него.

Клаузите на договора се сочи да са ясно формулирани и на разбираем за потребителя език.

Оспорва доводите сключването на този договор да е било поставено като условие за сключване на договора за кредит, като настоява той да е сключен след сключване на договора за кредит и получаване на заемната сума по него.

Искането е за отхвърляне на исковата претенция и присъждане на сторените по 3 делото съдебно- деловодни разноски.

В открито съдебно заседание исковата молба и отговорите се поддържат.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, съобрази становищата на страните и въз основа на приложимия закон, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявени са отрицателни установителни искове с правно основание чл. 26, ал.1, пр.

3 ЗЗД.

За да се приеме за основателна търсената от ищеца защита, същият е следвало да докаже, че договорът за паричен заем № ******/11.02.2025г. и този за предоставяне на гаранция № ******/11.02.2025г. страдат от сочените пороци, а именно че са сключени в нарушение на закона относно потребителската закрила, вкл. твърденията за несъответствие между уговорения и действителния ГПР. В тежест на ответниците е било провеждане доказване, че договорът за паричен заем № ******/11.02.2025г. и договорът за предоставяне на гаранция № ******/11.02.2025г., са валидно договаряни при спазване изискванията на закона в областта на потребителското кредитиране.

Между страните не е имало спор, а и от ангажираните по делото писмени доказателства се установява следното:

На 11.02.2025г. между ищеца и ответника „******” АД е сключен договор за потребителски кредит с № ******, по който съгласно уговореното в чл. 2, на ищеца е отпуснат кредит от 3250лева. Връщането на заетата сума е следвало да стане на 10 месечни вноски, първата с падеж 15.03.2025г. и последната 10.12.2015г. /чл. 2, т. 5/. Общо дължимата сума по договора е 3957,20лева. Уговорени са ГПР 56,50%, фиксиран годишен лихвен процент от 45% и 0,12% лихвен процент на ден. В чл. 2, т. 8 е упоменат начин на формиране на ГПР, вкл. допусканията взети предвид. Съгласно чл. 3 от договора, с подписването му се удостоверява съгласие за ползване на част от сумата по кредита за рефинансиране на задължение по друг договор за заем, а остатъкът се предава на заемателя. В чл. 8 е предвидена дължимост на обезщетение за забава за всеки ден просрочие, а в чл. 7 правата на кредитополучателя на отказ от сключения договор и на предсрочно погасяване на задължението.