Определение № 1484 от 28.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1484 гр. София, 28.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20268002900822 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Орфей Експрес” ООД, чрез адв.

К. И. от АК-Смолян, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 26/22.01.2026 г., постановено по в. т. д. № 563/2025 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, 1 търговски състав, с което е потвърдено решение № 36/18.07.2025 г., постановено по т. д. № 19/2023 г. по описа на Окръжен съд-Смолян, в частта, в която са отхвърлени предявените от „Орфей Експрес” ООД срещу Община Смолян кумулативно обективно съединени искове, както следва: 1) до сумата от 42201 лв. – компенсации за извършване на обществен превоз на пътници – ученици и пенсионери, за периода от 01.01.2019 г. до 31.12.2021 г. и 2) до сумата от 15974,33 лв. – законна мораторна лихва върху главното парично притезание, изтекла за периода от 09.05.2022 г. до 09.05.2025 г. Като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която искът за заплащане на компенсации за извършване на превоз на пътници е отхвърлен над сумата от 42201 лв. до пълния му предявен размер от 237021 лв., както и в частта, в която е отхвърлен акцесорният иск за заплащане на законна мораторна лихва върху главното парично притезание над сумата от 15974,33 лв. до пълния му предявен размер от 60990 лв.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно 1 поради неправилно приложение на материалния закон – както в противоречие с националното право (чл. 55, ал. 1 от Наредба за условията и реда за предоставяне на средства за компенсиране на намалените приходи от прилагането на цени за обществени пътнически превози по автомобилния транспорт, предвидени в нормативните актове за определени категории пътници, за субсидиране на обществени пътнически превози по нерентабилни автобусни линии във вътрешноградския транспорт и транспорта в планински и други райони и за издаване на превозни документи за извършване на превозите, приета с ПМС № 163/29.03.2015 г., обн., ДВ, бр. 51 от 7.07.2015 г.), съгласно което субсидии за пътнически превози се предоставят на превозвачите чрез бюджетите на общините до размер, който не превишава сумата, съответстваща на нетния финансов ефект от изпълнението на задължението за обществени услуги, така и в противоречие със съюзното право – чл. 4 от Регламент (ЕО) № 1370/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 23 октомври 2007 година относно обществените услуги за пътнически превоз с железопътен и автомобилен транспорт, съгласно което при обществени поръчки за услуги параметрите се определят така, че да не е възможно изплащането на компенсация да надвиши сумата, необходима за покриване на нетния финансов ефект върху направените разходи и реализираните приходи при изпълнение на задълженията за обществени услуги, като се отчитат приходите от тази дейност, които остават в оператора, и разумната печалба. Счита, че, когато в сключения договор за обществена услуга по превоза не е уговорена по размер и начин на определяне на дължимата компенсация, приложими са правилата относно определянето им, като тя не може да надвишава нетния финансов ефект. Твърди, че в изпълнение на породените по процесния договор правни задължения Общината чрез Общинския съвет е предвидила в решенията си да заплаща компенсации, като обстоятелството, че с тях не е взето решение за изплащане на пълната сума до определената стойност на компенсациите, не би могло да се приеме като трайна търговска практика, тъй като размерът на компенсацията е нормативно определен. В този смисъл, с действията си общината е признала, че дължи докомпенсиране, макар и да е изплащала само част от явяващата се разлика в намалени цени на абонаментните карти за ученици и пенсионери. Тя не е била само и единствено разпределител на републикански средства, а дължи разликата в цената на намелените пътувания 2 до размера на нормативно определените проценти на компенсации съгласно Наредба № 2/15.03.2002 г. – в случай че републиканският бюджет не изплаща пълната сума на нормативно определения размер, то задължение на общината е да го разпредели и разплати, тъй като тя е възложител на услуги.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като поставя следните материалноправни въпроса, уточнени от касационната инстанция съгласно задължителните тълкувателни разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК:

1. „Когато размерът на сумите по опис-сметките за издадените превозни документи на правоимащите, подлежащи на компенсиране със средства от централния бюджет, надвишават разполагаемите средства за компенсиране, следва ли полагащите се на превозвачите суми да се намалят съразмерно на недостига, като разликата при възможност да се изплати на превозвачите през следващи отчетни периоди в рамките на бюджетната година съгласно разпоредбата на чл. 34, ал.1 от Наредба № 2/31.03.2006 г.?” (твърди се противоречие с решение № 29/28.02. 2024 г. на ВКС по т. д. № 2591/2022 г., II т. о.; решение на СЕС от 4 март 2020 г. по дело С-587/18 и решение на СЕС от 8 септември 2022 г. по дело С-614/20) и 2. „Дължи ли общината в качеството си на възложител компенсации към превозвача в размер на пълната стойност на нормативно определената компенсация - до размера от 20% за пенсионери и 30% за ученици, и при какви условия?” (касаторът счита, че правният отговор на този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото).

Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Счита, че поставените правни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК са решени от въззивния съд в съответствие със съюзното право, чийто нормативен смисъл е разяснен с решение на СЕС от 21.12.2023 г. по дело С-421/22.

3

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че между тях е сключен договор за възлагане на обществен превоз на пътници от 01.07.2003 г., с който Община Смолян е възложила на „Орфей Експрес” ООД да извършва обществен превоз на пътници по утвърдени маршрутни разписания на градски автобусни линии № 3, № 4 и № 5. Съгласно клаузата, уговорена в чл. 2 от договора, неговият срок на действие е 5 години от момента на подписването му, но до приключване на конкурс за възлагане на обществен превоз на пътници със сключване на договор със спечелилия участник. До момента такъв конкурс не е провеждан, поради което процесният договор продължава своето действие. Съгласно чл.

3, т. 6 от този договор възложителят се е задължил да разпределя компенсациите от съответните намаления за градските и междуселищни пътувания на превозвача, обслужващ съответната транспортна схема, като разпределението се уговаря с анекс към договора. По делото нямало спор, че такъв анекс между страните не е бил сключен. Стойността на компенсацията за процесния период, дължима от републиканския бюджет, е изплатена на дружеството-ищец, като Община Смолян е предвидила и заплатила на ищеца сума за компенсации за продадени с намаление карти за ученици – за периода от м. 01.2019 г. до м. 12.2021 г. платената сума е отразена в колона 4 от приложената към исковата молба справка по чл. 366 ГПК. От първоначалното заключение на ССЕ се установявало, че, считано от 01.02.2011 г. и през исковия период, цената на абонаментната карта за физически лица, вкл. за ученици и пенсионери, е била 50 лв. През исковия период от 01.01.2019 г. до 31.12.2021 г. дружеството-ищец е предоставяло транспортни услуги на съответните категории пътници, като всеки месец е издавало справка за абонаментните карти с намелени цени на ученици и дължима сума за компенсиране, въз основа на които е издавало и съответните фактури, като по 4 счетоводни данни не съществуват неизплатени от ответната община суми по издадените фактури, касаещи намаленията на абонаментни карти.

За процесния период ищецът е продавал абонаментни карти на ученици с намаление от 50% при нормативно предвидено минимално намаление от 30%, а абонаментните карти за пенсионери са продавани през този период от ищеца при намаление от 76% при нормативно предвидено намаление от 20%, т.е. ищецът през исковия период е продавал карти на ученици и пенсионери при по-голямо намаление от нормативно предвиденото. ССЕ е изчислила какъв е остатъкът до пълния размер на цената на картата за ученици и пенсионери през исковия период, в случай че за този период ищецът е спазвал нормативно определените намаления по чл. 19, т. 5 и т. 6 от Наредбата, приета с ПМС № 163/29.03.2015 г. и чл. 1, ал. 1, т. 1, б. „а” и б. „б” от ПМС № 66/1991 г. при продажбата на абонаментни карти за ученици и пенсионери остатъчната некомпенсирана сума за исковия период (м. 01.2019 г. - м. 12.2021 г.) е в общ размер на 42201 лв., в случай че превозвачът е спазвал нормативно определените намаления за ученици и пенсионери и след приспадане на изплатените компенсации от Министерство на финансите и от Община Смолян.

Въззивният съд е изяснил, че правният спор по настоящото дело се съсредоточава върху въпроса дължи ли ответната община пълна компенсация на разликата между реалната (редовна) стойност на издадена абонаментна карта за превоза на едно лице и тази, на която тя е продавана на определени групи пътници - ученици и пенсионери, като се изключат от тази разлика вече изплатените от републиканския бюджет компенсации и платените (за картите за ученици) компенсации от общината, а съобразно очертания с въззивната жалба спорен предмет - дали общината дължи на изпълнителя пълна компенсация за нормативно определеното намаление на абонаментни карти за двете социални групи - ученици и пенсионери, определено в размер на 30% за ученици и на 20% за пенсионери. Апелативният съд е приел, че общината не е била задължена изцяло да компенсира намаленията на абонаментни карти за тези две социални групи – такъв правен извод не може да бъде обоснован нито от съдържанието на релевантния договор, нито от посочените от въззивника правни норми и актове - независимо дали става въпрос за компенсиране на разликата между цената, на която картите са продавани и пълната им стойност, или пък за компенсиране на нормативно определеното 5 намаление на картите.

Счел е, че от една страна, в клаузата на чл. 3, т. 6 от договора за възлагане на обществен превоз на пътници от 01.07.2003 г., на която клауза ищецът се е позовал в исковата молба, не е уговорено задължение за общината-възложител за заплащане на пълна компенсация на превозвача до размера на цялата стойност на абонаментната карта. В тази клауза е уговорено, че възложителят се задължава да разпределя компенсациите от съответните намаления за градските и междуселищни пътувания на превозвача, обслужващ съответната транспортна схема, като разпределението се уговаря с анекс към договора. От нейното съдържание се установявало, че волята на страните не е била да се заплаща от общината изцяло некомпенсираната част от стойността на картата до пълния размер, а единствено да бъдат разпределяни суми за компенсации, като конкретно какви и по какъв ред е следвало да се уговори допълнително - с анекс, какъвто не е бил сключен, поради което липсват последващи конкретни уговорки за размер и/или начин на определяне на компенсации.