Решение № 138 от 06.10.2026, Окръжен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 138 гр. Разград, 06.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, 2-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анелия М. Йорданова

Членове:

Валентина П. Димитрова

Ирина М. Ганева при участието на секретаря Дияна Р. Георгиева като разгледа докладваното от Ирина М. Ганева Въззивно гражданско дело № 20263300500248 по описа за 2026 година

Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от „Бон фер“ЕООД, подадена чрез пълномощник, против решение № 71/4.05.2026г. по гр.д. № 88/2026г. по описа на РС Кубрат, в частта, с която е осъден да заплати на Л. А. Л. сумата 3261.58 евро – дължими трудови възнаграждения за периода 01.06.2025 – 31.12.2025 г., ведно с законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 20.01.2026 г., до окончателното изпълнение, на основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86 ЗЗД, и сумата 273.68 евро – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2025 г., ведно с законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 20.01.2026 г., до окончателното изпълнение, на основание чл. 224 КТ и чл. 86 ЗЗД.

В жалбата са изложени оплаквания за необоснованост и допуснати процесуални нарушения при постановяване на решението. Жалбоподателят моли въззивния съд да го отмени и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявените искове.

Въззиваемият Л. А. Л., представляван от упълномощен адвокат, е подал писмен отговор, в който излага становище за неоснователност на въззивната жалба и моли съда да потвърди решението в обжалваните части.

Съдът, след преценка на събраните доказателства и становищата на страните, констатира следната фактическа обстановка: Л. Л. заемал длъжността склададжия в „Бон фер“ЕООД по силата на сключен между страните трудов договор № 243/19.10.2018 г.

Установява се от представена счетоводна справка, че за месец юни, 2025 г. на ищеца 1 било начислено за плащане брутно трудово възнаграждение в размер 1288.01 лв., а след съответни удръжки върху осигурителния доход е начислена за получаване нетна заплата в размер на 999.46 лева.

Прието е по делото, че трудовото правоотношение между страните е прекратено без предизвестие от работника по реда на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, считано от 05.01.2026 г., въз основа на представените пред районния съд писмени доказателства: уведомление по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, изходящо от ищеца до „Бон фер“ЕООД, писмо-искане изх. № 3/06.01.2025год. от работодателя до работника и обяснение към него, писмо - искане изх. № 4/07.01.2025г. и отговор към него, уведомление от ищеца по чл. 327, ал.1 т.2 КТ, изпратено по Телепоща на 07.01.2026год., върнато като непотърсено, уведомление по чл.327, ал.1 т.3 КТ, изпратено по ЕКОНТ на 08.01.2026 г. и върнато като непотърсено след два опита за доставка в седалището на фирмата — в цялост, писмо - искане изх. № 6/ 14.01.2026 г., получено от работника на 15.01.2026 г. и върнато с приложен към него отговор; отговор, в който са описани последователно опитите на ищеца за подаване и отказ от получаване на уведомление по чл.

327, ал. 1 т.2 КТ, копие на изпратено до работника писмо изх. № 26009950 от 11.02.2026 г. от Дирекция „Инспекция по труда“ Разград относно подаден сигнал Вх.№ 26000175/ 05.01.2026 г. за неплащане на трудови възнаграждения за месеците юни, юли, август, септември, октомври, ноември и декември 2025 г. Фактът на прекратяването на трудовото правоотношение не се оспорва с въззивната жалба, поради което следва да се приеме за установен.

От събраните по инициатива на ищеца гласни доказателства – показанията на свидетелите Б.С. и Н.С., работили на същото работно място в бази на дружеството в гр.

Кубрат и в гр. Исперих, се установява, че свидетелите също са преустановили изпълнение на трудовите си задължения по трудовите си договори, считано от месец януари, 2026 г., тъй като не са получавали заплати за предходните седем месеца, че работодателят отказвал да получи изпратените му от работниците уведомления – всички пратки се връщали като невръчени, че допреди две години получавали заплатите си по банков път, а последните две години ежемесечно посещавали офиса на дружеството в гр. Русе, на улица „Добри Немиров“ № 11, където адв. В.П. – пълномощник на работодателя в съдебното производство, им давала заплатите по ведомост, подписвали са се на ведомостите, че същата им давала да подписват изготвени от нея с молив молби за отпуски, но всеки от тях твърди, че не е ползвал и един ден платен отпуск от твърдените с молбите и по издадени заповеди, че ищецът също е подписвал такива бланки, но не е ползвал отпуск, че никой не се е подписвал на РКО за заплата.

От друга страна св.И.И. – служител в процесния период при работодателя, твърди, че познава ищеца и през 2025 г. лично му е изплащала заплати, които плащания не може да посочи за кои месеци са се отнасяли и за какви суми, че ищецът се подписвал на РКО или на ведомост, ако ведомостта е била пред нея.

От допълнителните разпити на двамата работници се установява, че не са получавали никога заплати от св.И., нито са подписвали ордери. Ищецът също заявява, че не е виждал 2 свидетелката.

Районният съд е кредитирал показанията на свидетелите Б.С. и Н.С. и не е дал вяра на показанията на св. И., като се е аргументирал, че показанията й не се потвърждават от първични счетоводни документи – РКО за получени трудови възнаграждения, съставени и подписвани от нея и от работника, както и че свидетелката работи за ответното дружество и е пряко принудена и/ или заинтересова да подкрепи изразената от работодателя й негова защитна позиция по делото. Ответникът – сега жалбоподател, е представил пред районния съд 7 бр. разходни касови ордери във вид на незаверени фотокопия, по отношение на които районният съд с определението по чл.140 ГПК му е указал да представи в оригинал, но указанието е останало неизпълнено и тези писмени доказателства са изключени от доказателствения материал, съгл. чл. 183, ал. 1 ГПК.

Във въззивната жалба се съдържа оплакване за необоснованост на изводите на районния съд относно оценката на събраните гласни доказателства, както и нарушение на процесуалните правила поради несъобразяване на съдържанието на разходните касови ордери и недопускане на повторна ССЕ. Въззивният съд не споделя възраженията на жалбоподателя. Първостепенният съд е спазил разпоредбите на чл.171 ал.2, чл.183 ал.1, чл.201 и чл.235 ал.2 ГПК. Липсват допуснати нарушения на процесуални правила в хода на първоинстанционното производство и при постановяване на обжалваното решение от вида, за който се твърди във въззивната жалба. Показанията на св.И. не следва да се кредитират, защото на първо място са неконкретизирани – същата не посочва за кои месеци е изплащала възнаграждения на ищеца и дали се обхващат от процесния период, и на второ място, не кореспондират с останалия доказателствен материал – разпитите на работниците и анализа на вещото лице по отношение на ведомостите при работодателя, на който въззивният съд ще се спре по-нататък. Следва да се посочи още, че експертиза /в т.ч. и във въззивното производство/ се допуска тогава, когато са необходими специални експертни знания за оценка на събрани в процеса доказателства. Разходните касови ордери са изрично изключени от доказателствения материал, а вещото лице, изготвило заключението пред РС Кубрат, е направило проверка на ведомостите при работодателя и въз основа на тази проверка е достигнал до направените изводи. Ето защо не е било необходимо назначаване на допълнителна експертиза нито от първостепенния, нито от въззивния съд /такава не е и поискана с жалбата/.

Така от заключението на приетата ССЕ се установява, че на ищеца са начислени за плащане трудови възнаграждения, след задължителните удръжки, в размери, както следва: за м. 06.2025 г. - 738.01 лева; м. 07.2025 г. – 980. 76 лева; м. 08. 2025 г. – 980.76 лева; м. 09.2025 г. – 725.89 лева; м.10.2025 г. – 980.77 лева; м. 11.2025 г. – 986.45 лева; м. 12.2025 г. – 986.45 лева, както и че във ведомостта няма подпис за получена сума в брой за нито един от посочените месеци. В съдебно заседание вещото лице допълва, че съгласно правилата за водене на счетоводство, ако трудовото възнаграждение се изплаща по банков път или с РКО, на мястото на подписа в една ведомост това следва да бъде отбелязано – че за плащането е издаден РКО с номер и дата, и оригинала на същия РКО е неразделна част от ведомостта, 3 т.е. той се прилага към нея. В разглеждания случай, във ведомостите, които експертът е изследвал, не са положени подписи, нито са били вписани отбелязвания за издадени РКО.

От заключението се установява още, че работникът има 8 дни неизползван платен годишен отпуск през 2025 г., до прекратяването на трудовия му договор на 05.01.226 г., при което размерът на обезщетението по чл. 224 от КТ за неизползван платен годишен отпуск от 20 работни дни е 1 338.20 лева, при средно 66.91 лв. за ден. От горното следва, че за установените от в.л. 8 дни неползван платен годишен отпуск дължимото обезщетение е в размер на 535.28 лева.

При така установената фактическа страна, съдът направи следните правни изводи, съвпадащи с изводите на районния съд: Предявеният иск с правно основание чл.128, т.2 от КТ е доказан по основание и до присъдения от първоинстанционния съд размер. Съгласно разпоредбата на чл.270 КТ, трудовото възнаграждение се изплаща в предприятието, където се извършва работата, авансово или окончателно всеки месец на два пъти, ако не е уговорено друго. В тежест на работодателя е да води достоверно счетоводство за извършваните от него разходи за труд и заплати по месеци, и да докаже в съдебния процес, че е изплатил претендираното трудово възнаграждение. В случая ответникът – сега жалбоподател, не е изпълнил вмененото му от закона задължение да възмезди работника за положения от него труд, поради което искът е доказан по основание, а по размер – до установения такъв от вещото лице за сумата общо 3 261.58 евро/6 379.09 лева , ведно с законната лихва върху тази суми, считано от датата на завеждане на исковата молба – 20.01.2026 г., до окончателното изпълнение.

Искът за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2025 година за 8 работни дни, с оглед едностранното прекратяване на трудовото правоотношение от работника, считано от 05.01.2026 г., е доказан по основание и размер до 273.68 евро/535.28 лева, ведно с законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 20.01.2026 г., до окончателното й изплащане. Въззивният съд не приема съжденията на работодателя във въззивната жалба, че предходната 2024г. работникът е ползвал повече от договорените работни дни платен годишен отпуск в аванс, които следва да се приспаднат през 2025г. Кодексът на труда не познава подобна правна фигура, а такава е и житейски и правно нелогична, предвид социалната функция на отпуска да даде възможност на работника да възстанови своята работна сила.

Обжалваното решение е изключително подробно аргументирано, обсъдени са всички въпроси, направен е подробен и точен анализ на събраните доказателства и въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съдебен акт, на осн. чл.272 ГПК. Липсват данни за неравнопоставеност в съдебния процес на страните, каквото твърдение се съдържа в жалбата. Предвид горното, решението на КРС в обжалваните части следва да бъде потвърдено. В останалата част решението не е обжалвано.

Страните претендират присъждане на направените във въззивното производство разноски. Предвид изхода от правния спор, такива се следват на въззиваемата страна. Л. Л. е представляван от адвокат с представен договор за правна защита и съдействие, в който е 4 отбелязано, че процесуалното представителство е безплатно, по реда на чл.38 ал.2 ЗА.

Съгласно чл.7 ал.2 т.2 от Наредбата за заплащане на адв.възнаграждения, „Бон фер“ЕООД следва да бъде осъден да заплати на адв.Р. П. възнаграждение в размер 506.92 евро.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

Потвърждава решение № 71/4.05.2026г. по гр.д. № 88/2026г. по описа на РС Кубрат, в частта, с която „Бон фер“ЕООД е осъден да заплати на Л. А. Л. сумата 3261.58 евро – дължими трудови възнаграждения за периода 01.06.2025 – 31.12.2025 г., ведно с законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 20.01.2026 г., до окончателното изпълнение, на основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86 ЗЗД, и сумата 273.68 евро – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2025 г., ведно с законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 20.01.2026 г., до окончателното изпълнение, на основание чл. 224 КТ и чл. 86 ЗЗД.