Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 863 от 21.02.2023, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 13777/2021
Вид
Решение № 863
Подписан
21.02.2023
В сила
21.02.2023
Състав
Анелия Маркова, Ваня Николаева Иванова, Десислава Алексиева

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 863 гр. София, 21.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Десислава Алексиева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело № 20211100513777 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 286409 от 05.12.2017 г. постановено по гр. д. № 49729/2016 г. на Софийски районен съд е признато за установено на основание чл. 422 от ГПК, че Л. Х.

М. и Я. Г. М. дължат солидарно на „Топлофикация София” ЕАД сумата 3683,94 лева – главница за доставена в периода м. 04.2013 г. – м. 04.2015 г. топлинна енергия в имот с абонатен № 240576, ведно със законната лихва върху тази сума от 30.05.2016 г. до изплащане на вземането; сумата 454,41 лева – лихва за забава върху главното вземане за периода от 31.05.2013 г. до 10.05.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 28454/2016 г. на СРС, като са отхвърлени исковете за главница и лихви в останалата част до пълните предявени размери.

Ответниците са осъдени да заплатят на ищеца направените от последния разноски в исковото и заповедното производство съразмерно на уважената част от исковете, а ищецът е осъден да заплати на ответниците направените от последните разноски в исковото производство съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Решението е обжалвано от ответниците в частите, с които исковете са уважени, като недопустимо и неправилно. В жалбата се излага възражение, че топлинната енергия в процесния имот е неправилно отчитана с незаконосъобразно подменян уред 1 за търговско измерване – топломер, монтиран в абонатната станция, въз основа на подадена от ФДР невярна информация. Поддържа се също, че решението е основано на нищожна заповед по чл. 410 от ГПК и първоинстанционният съд не се е произнесъл по въведените основания за нейната нищожност. Излага се довод, че Общите условия на „Топлофикация София” ЕАД не следва да се прилагат, тъй като не са нормативен акт, а са част от писмен договор и влизат в сила с изричното им приемане. Сочи се, че не били спазени основните изисквания на правото на ЕС за договорите от разстояние за минималните реквизити на съдържанието на договора и за неравноправните клаузи в договорите. Навеждат се нарушения на чл. 17, ал. 3 от КРБ, на чл. 8 от ЗЗД и чл. 298 от ТЗ. Не била приложена относимата разпоредба на чл. 149б, ал. 3 от ЗЕ, а неправилно бил приложен чл. 36 от ОУ на „Топлофикация София” ЕАД. Излагат се възражения срещу кредитирането от съда на заключението на СТЕ, в което имало несъответствие с оглед инсталирана и проектна мощност с оглед определяне на топлинната енергия за сградна инсталация. Поддържа се допуснати от районния съд нарушения на материалния закон и неправилното му прилагане – по отношение на наличието на валидно облигационно правоотношение по силата на пар. 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /отм./ и чл. 153, ал.1 от ЗЕ, които разпоредби влизали в колизия със ЗЗП, както и по отношение на приложимостта на разпоредбата на чл. 150, ал. 3 и чл. 153 от ЗЕ, които влизали в колизия с разпоредби от по-висок ранг. Не били изяснени основни елементи от продажбата на топлинна енергия – място на продажбата при поставен топломер на изхода на абонатната станция, страни по продажбата при мястото на продажбата, индивидуализация на родово определената вещ. Съдът не бил приложил разпоредбите, че по отношение на доставената енергия до потребителя е приложима клаузата за непоръчани доставки. Твърди се, че съдът неправилно е приложил материалния закон относно договора между СЕС и ФДР. Не бил спазен закона за реално потребената топлинна енергия, както и методиката по Наредба № 160334/2007 г. Не бил изяснен спорът от фактическа страна – не били представени от ищеца данни за вида на сградната инсталация и от какъв материал е изградена, температурата на топлоносителя и площта на топлоотдаване. Сочи се, че съдът не е взел предвид, че нормативната уредба, регламентираща топлоподаването /ЗЕ и Наредба № 15-334/2007 г./ е в противоречие с КРБ, ЗЗК, ЕКЗПЧОС и Директива 32/2006/, както и законите на физиката. Излага се възражение срещу начина за определяне на енергията за сградна мощност – по своята същност това били загуби, зависещи изцяло от вида и начина на изграждане на сградната инсталация, и следва да се поемат от потребителите на енергия за отопление. Релевира се възражение за неправилно приложение от съда на чл. 86 от ЗЗД и практиката на ВАС, според която начисляването на лихви върху прогнозни сметки е нищожно.

Въззиваемата страна не е представила отговор на въззивната жалба. С писмена молба изразява становище за неоснователност на жалбата и настоява за потвърждаване 2 на обжалваното решение.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

Ищецът ”Топлофикация – София” ЕАД е предявил срещу Л. Х. М. и Я. Г. М. искове за признаване за установено, че ответниците му дължат солидарно сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 28454/2016 г. на СРС, както следва: сумата 4209,88 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия в имот, находящ се в гр. София, ж.к. „****, за периода от м. 04.2013 г. до м. 04.2015 г., и сумата 675,62 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 31.05.2013 г. до 10.05.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 30.05.2016 г. до окончателното изпащане.

В исковата молба се твърди, че ответниците в качеството им на собственици на горепосочения топлоснабден имот с абонатен № 414026, са клиенти на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ /обн. ДВ, бр. 107/2003 г./.

Твърди се, че ответниците са използвали доставяната от ищцовото дружество топлинна енергия в периода от м. 04.2013 г. до м.04.2015 г., но не са заплатили стойността на доставената топлинна енергия. За претендираните суми ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, като по образуваното по това заявление ч.гр.д. № 28454/2016 г. на СРС същото било изцяло уважено, и срещу издадената заповед за изпълнение длъжниците подали възражение в срока по чл. 414 от ГПК.

С писмения си отговор ответниците оспорват исковете. На първо място се излага възражение за недопустимост на исковете поради това, че издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е недопустима и невалидна. Излагат се пространни възражения за неоснователност на исковете, които най-общо се свеждат до твърдения за липса на валидно облигационно правоотношение между страните и за неправилно отчитане на реално потребената топлинна енергия. Изложените в отговора доводи и възражения са идентични с тези във въззивната жалба, посочени по-горе.

С определението по чл. 140 от ГПК като трето лице-помагач на страната на ищеца е конституирано „Техем сървисис” ЕООД, което заявява становище за основателност на исковете.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:

Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 149, вр. чл. 150, ал. 1 и чл. 153, ал. 1 от ЗЕ.

Така предявените установителни искове са допустими с оглед предходно развилото се заповедно производство, по което е издадена заповед за изпълнение в полза на ищеца срещу ответниците за исковите суми, срещу която са подадени 3 възражения в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, а ищецът е предявил исковете за установяване съществуването на вземанията по издадената заповед за изпълнение в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК.

Неоснователно е направеното възражение за недопустимост на исковете поради нищожност на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Заповедта за изпълнение е съдебен акт с последици на съдебно решение. Съдебният акт е нищожен, когато е постановен от незаконен състав, не е в изискуемата писмена форма, или е постановен извън правораздавателната компетентност на съда. В случая издадената заповед за изпълнение срещу ответниците е валидна – издадена е в изискуемата писмена форма от надлежен орган и има изискуемото нормативно определено съдържание. Неоснователен е релевираният от ответника довод, че в нарушение на чл.

411, ал. 2 от ГПК районният съд не е съставил писмено разпореждане, от което да е видно, че не са налице отрицателните предпоставки, посочени в същия текст. Изрично и отделно разпореждане се издава от заповедния съд само в случаите на изцяло или частично отхвърляне на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а в останалите случаи, когато подаденото заявление изцяло се уважава, съдът издава разпореждане, което инкорпорира в самата заповед за изпълнение. Без значение за валидността на заповедта за изпълнение е дали в нея претендираните вземания са точно описани съобразно посоченото в заявлението за издаване на заповед за изпълнение. При евентуално наличие на такова несъответствие страна може да релевира доводи за това в хода на исковия процес, но то няма отношение към валидността на съдебния акт.

По така предявените искове следва да се установи, че в процесния период между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по доставка на топлинна енергия, както и че ищецът е изпълнил задължението си, като е доставил конкретно количество топлинна енергия в процесния имот и е начислил суми за доставена енергия съобразно действащите към този момент разпоредби.

Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са "потребители на топлинна енергия". Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ /отм./, действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е идентично по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри 4 на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, за каквото в случая няма доказателства. В мотивите на това ТР посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.153, ал.1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.

Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.