Решение № 109 от 06.04.2026, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 109 гр. Русе, 06.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милен Петров

Членове:

Галина Магардичиян

Васил Петков при участието на секретаря Иванка Венкова като разгледа докладваното от Галина Магардичиян Въззивно гражданско дело № 20264500500101 по описа за 2026 година

Производството е по чл.258 и сл.ГПК.

„Е. М.“ЕООД със седалище и адрес на управление – гр.София обжалва Решение № 1460/20.10.2025, постановено по гр.д.№ 4244/25 по описа на РРС като незаконосъобразно. Мотивите на първоинстанционния съд са неоснователно и не корелират към доказателствата и фактическата обстановка по делото. Съдът не е взел под внимание, че заявлението по чл.410 ГПК е изпратено по Български пощи до РС-Русе на 01.04.2025г. С оглед на този факт съдът не е съобразил нормата на чл.155 ГПК, което е довело до нарушение на чл.9 и чл.10 ГПК като е нарушено равенството на страните в процеса и установяване на истината. Съдът едностранно е приел твърденията, изложени в отговора на исковата молба, че споразумението, сключено между страните на 02.04.2025 е преди датата на подаване на заявлението в съда, което не отговаря на обективната истина. В този смисъл твърденията, че вземането на ищеца не е изискуемо към датата на подаване на заявлението е неправилно.

Съдът не е коментирал, че споразумението е сключено частично за сумата от 2 400лв като остатъчния дълг възлиза общо на 7 655.88лв. иска се въззивният съд да отмени обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно и да постанови друго, с което предявеният от „Е. М.“ЕООД иск бъде уважен.

Претендират се направените във въззивната инстанция разноски.

Въззиваемата М. Й. Д. в писмен отговор счита подадената въззивна жалба за нЕ.нователна, а обжалваното решение за правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено изцяло. Претендира направените във въззивната инстанция разноски.

1

„Е. М.“ ЕООД обжалва Определение № 5341/05.12.2025г, постановено по гр.д.№ 4244/25 по описа на РРС, с което съдът е оставил без уважение молбата на дружеството по реда на чл.248 ГПК. Излагат се доводи за неправилност и незаконосъобразност на определението, тъй като съдът неправилно е преценил дължимостта на разноски, присъдени за заповедното производство. В условията на евентуалност, ако съдът не уважи искането им за неприсъждане на адвокатско възнаграждение за заповедното производство, считат, че така претендираното възнаграждение е прекомерно и с оглед извършените от адвоката действия по изготвяне на възражението, по аналогия следва да намери приложение разпоредбата на чл.6, т.5 от Наредба 1. Иска въззивния съд да отмени обжалваното определение и да постанови друго, с което да измени постановеното определение в частта за разноските, присъдени в заповедното производство, като отмени същите изцяло.

М. Й. Д. чрез пълномощника си адв.С. С. счита, че частната жалба е неоснователна, поради което следва да се отхвърли.

Окръжният съд, като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

„Е. М.“ЕООД със седалище и адрес на управление гр.София е предявил срещу М. Й. Д. иск с правно основание чл.422 ГПК за установява на вземане в размер на 4500лв главница, частично от 6 000лв, 500лв договорна лихва, частично от 3464.57лв за периода от 06.09.2021г до 29.01.2024-датата на която е обявена предсрочна изискуемост, ведно със законната лихва върху главницата от деня на подаване на заявление по чл.410 ГПК до окончателно плащане, както и разноските в заповедното и исковото производство, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 2057/25 по описа на РРС.

В първата инстанция е установено, че н а 06.09.2021г. между „К. К. М.“ ЕАД и М. Й. Д. е сключен Договор №100345127/06.09.2021г. за потребителски кредит тип кредитна линия – Кешио, по силата на който кредитната институция одобрила и предоставила на ответника кредит в размер на 6000 лева, с лихвен процент по кредита – 32.04%, ГПР – 49.92%, такса за оценка на риска – 720 лева. Заемната сума, според съдържанието на договора, е усвоена чрез превод по банков път. Приложени са Общи условия на „К. К. М.“ ЕАД към договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия – Кешио“.

Въз основа договор от 07.04.2023г. вземането на кредитора е прехвърлено на „Е. М.“ ЕООД. „К. К.М.“ ЕАД упълномощило ищцовото дружество да съобщи по законоустановения ред на длъжниците за сключената цесия, да извърши всички необходими правни и фактически действия с оглед надлежното им уведомяване п о вземанията, предмет на договора. Ищецът изпратил уведомления до М. Й. Д., на посочения от последния адрес, но същото се е върнало с отбелязване: „Преместен“.

Дружеството „Е. М.“ЕООД е подало заявление по реда на чл.410 ГПК, което е постъпило в деловодството на РРС на 04.04.2025г, а видно от пощенското клеймо-02.04.2025, а не както жалбоподателят сочи във въззивната си жалба и в първоинстанционното производство-01.04.2025г, и се снабдил със Заповед за изпълнение № 999/04.04.2025г., издадена по ЧГД №2057/2025г. по описа на РРС срещу М. Й. Д., ЕГН ********** за сумите: :

4500 лева, частично предявено от 6000 лева – главница по Договор №100345127/06.09.2021г. за потребителски кредит тип кредитна линия – Кешио, ведно със законната лихва, считано от 04.04.2025г. до окончателното й 2 изплащане и 500 лева, частично предявена от 3464.57 лева – договорна лихва за периода 06.09.2021г. – 29.01.2024г. (датата, на която е обявена предсрочната изискуемост); 100 лева – заплатена държавна такса и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение.

На 02.04.2025г. между страните по делото е подписано „Споразумение за разсрочване на парично задължение“, според което М. Д. признала, че вземането на „Е. М.“ ЕООД към 31.03.2025г е в размер на 10 055.88 лева и се задължила да заплати сумата 2400 лева в период 15.04.2025г. – 15.03.2026г. на равни месечни вноски, всяка в размер на 200 лева. Д. е представила в първата инстанция разписки от: 10.04.2025г.; 09.05.2025г.; 10.06.2025г.; 11.07.2025г. и 11.08.2025г., от които е видно, че погасява дълга, съгласно постигнатото между страните споразумение.

По предявеният от „Е. М.“ ЕООД установителен иск с правно основание чл.422 ГПК дружеството основава претенцията си на изискуемо вземане, произтичащо от Договор № 100345127/06.09.2021г. Безспорно установено по делото е, че на 02.04.2025г. страните по делото постигнали съгласие за доброволно уреждане на отношенията си, свързани с цедираното вземане по Договора от 06.09.2021г., обективирано в споразумение за разсрочване на паричното задължение. Според чл. 4, ал.1 от споразумението кредиторът разсрочва общия размер на задължението на месечни вноски в размери съгласно погасителния план, представляващ приложение № 1 към споразумението, които длъжникът се задължава да внася ежемесечно на договорените в същото приложение падежи до изплащане на задължението и оставаща дължима сума, представляваща остатъка от задължението, след приспадане на направените вноски, която подлежи на разсрочване при условията на споразумението. Според ал.3 на същата клауза преди падежа на последната вноска кредиторът предоставя възможност на длъжника да предоговори параметрите на споразумението за остатъка от дължимата сума.

Видно от съдържанието на приложение № 1 към споразумението, което е подписано и от двете страни по споразумението, дължимата сума е в размер на 10 055.88лв, сумата по споразумението е в размер на 2 400лв, а оставащата дължима сума след края на периода е в размер на 7655.88лв. При така установените и в първата инстанция факти, правилни са изводите на първоинстанционния съд, че по отношение на изискуемността на вземането на „Е. М.“ЕООД по издадената на 04.04.2025г заповед за изпълнение по чл.410 ГПК следва да се преценява и сключеното между страните споразумение от 02.04.2025г. Макар и вземането преди подаване на заявлението да е станало предсрочно изискуемо, със споразумението страните са преуредили своите материални задължения, произтичащи от първоначалното им правоотношение, като по този начин са променили правата и задълженията, възникнали от договора за потребителски кредит. Споразумението има обвързваща сила, задължително е за тях и оказва влияние както върху давността, така и върху изискуемостта на вземането. Дългът е разсрочен и от ангажираните писмени доказателства, нЕ.порени от ищцовата страна е видно, че ответникът заплаща на падежа погасителните вноски, т.е. длъжникът е изправна страна по договора. Действително разсрочването касае само част от дължимите от Д. суми, а именно в размер на 2 400лв при цялостно задължение в размер на 100 55.88лв, но изрично в споразумението страните са договорили, че с разсрочване на задължението за посочената сума Д. има задължение да го плаща на 12 месечни вноски от по 200лв, а остатъкът от 7655.88лв дължи след края на периода на плащанията по разсроченото задължение. В чл. 5 от 3 споразумението страните са договорили, че при неизпълнение на погасителния план за разсроченото задължение кредиторът има право да инициира процедура за принудително събиране на вземането. По делото е установено, че Д. изпълнява в срок задължението си по този погасителен план, поради което и правилно първоинстанционния съд е приел, че предвид постигнатото споразумение, по което кредитополучателя изпълнява своевременно задълженията си, не може да се приеме, че вземането на „Е.

М.“ЕООД е изискуемо, поради което претенцията като неоснователна следва да се отхвърли. Изцяло неоснователни са възраженията на дружествотокредитор, че отношенията между страните са предоворени след изпращане на заявлението по чл.410 ГПК по пощата, поради което постигнатото споразумение няма отношение към изискуемостта на вземането им. И споразумението и изпращане на заявлението по чл.410 ГПК до съда по пощата е на една и съща дата-02.04.2025г. Невярно е твърдението, че заявлението е депозирано в пощата на 01.04.2025г. Този факт е ясно проверим от пощенското клеймо върху плика, съдържащ се в заповедното производство и представеното към въззивната жалба писмено доказателство- приемопредавателен протокол от 01.04.2025г, който е без достоверна дата, не променя факта, че според пощенското клеймо писмото е постъпило в Български пощи на 02.04.2025г. Съгласно нормата на чл.125 ГПК искът/ в конкретния случай заявлението по чл.410 ГПК/ се счита предявен с постъпването на исковата молба/ заявлението/ в съда, т.е 04.04.2025г.

Обстоятелството, че заявлението е подадено по пощата не води до различен извод. Нормата на чл.62, ал.2 ГПК се отнася за правилото за непропускане на срок, ако исковата молба/ заявлението е подадено чрез пощата, но не променя моментът, в който заявлението е предявено чрез постъпването му в съда.

В настоящия случай съдът намира, че дали ще се приеме, че заявлението по чл.410 ГПК е подадено на 04.04.2025г или с депозирането му в пощата, което според жалбоподателя е 01.04.2025, а според настоящия състав 02.04.2025г, това не се отразява на правилността на преценката на първоинстанционния съд, тъй като последния при произнасяне на съда по иска с правно основание чл.422 ГПК съдът следва да извърши преценка на всички относими към спорното право факти, включително настъпилите в хода на производството-заповедно и исково. В случая сключеното между страните споразумение от 02.04.2025г има значение и следва да бъде преценено от съда именно във връзка с обстоятелството дали вземането на заявителя към подаване на заявлението, респективно издаването на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, е било изискуемо. Със споразумението страните преуреждат отношенията си във връзка с вземането на „Е. М.“ЕООД по подаденото заявление по чл.410 ГПК като за част от вземането разсрочват, но за остатъка от заявлението приемат, че същото ще стане изискуемо след изтичане на срока за погасяване на разсроченото задължение или при неизпълнение на задълженията на Д. по разсроченото задължение, което в случая не е налице.

По тези съображения правилно първоинстанционният съд е приел, че вземането на „Е. М.“ЕООД не е изискуемо и правилно е отхвърлил предявеният по чл.422 ГПК установителен иск. По изложените съображения обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди от въззивния съд.