Решение № 6217 от 05.12.2023, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 6217 гр. София, 05.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Г.

Димитър Ковачев при участието на секретаря Нина Св. Гърманлиева като разгледа докладваното от Димитър Ковачев Въззивно гражданско дело № 20221100500607 по описа за 2022 година

За да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от П. В. чрез адвокат С. К. срещу Решение № 20128152 от 31.05.2021г., постановено по гр. д. № 50729/2019г. по описа на Софийски районен съд, 25 с-в, (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение 20194778/06.10.2021г. и изменено по реда на чл. 248 ГПК с Определение 20194848/06.10.2021г.), с което е отхвърлен предявеният в условия на солидарност иск от жалбоподателя срещу Държавата, представлявана от Министъра на финансите и срещу Министъра на туризма за обезщетяване на вреди от паднал върху собствения на ищеца лек автомобил клон на дърво-растящо в имот изключителна държавна собственост.

С жалбата моли решението да бъде отменено и да се уважи иска като се претендират и разноски за двете инстанции.

Изтъкват се съображения за неправилни изводи на СРС относно собствеността върху дървото и задължените от санитарните норми лица да полагат грижи за него, относно приложимото материално право, като счита, че не са приложени относими материални норми. Счита, че е безспорно установено с оглед на местоположението на дървото, че то е растяло върху плажната ивица и следователно е държавна собственост.

1

Не били съобразени и разпоредбите на наредби на общинския съвет относно зелените системи, както и на наредба 1/1993г, които възлагали грижата за отстраняване на опасни дървета именно на собствениците им.

Постъпили са отговори от Държавата чрез министъра на финансите и от Министъра на туризма, с които жалбата се оспорва и се иска потвърждаване на решението.

След служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК въззивния съд намира обжалваното решение за валидно, но частично недопустимо-по отношение на иска срещу министъра на туризма като държавен орган комуто е възложено управлението на морските плажове.

По отношение на неговата правилност въззивния съд е обвързан от оплакванията в жалбата и приложението на императивните материални норми.

По допустимостта:

Предявен е в условията на солидарност иск пряко срещу държавата (представлявана от министъра на финансите) и срещу държавен орган (Министъра на туризма), комуто със закон е възложено управлението на морските плажове.

По аргумент от разпоредбата на чл. 14 ЗДС в практиката на Върховния касационен съд последователно се приема, че държавните органи и учреждения, на които е предоставено правото на управление на държавни имоти, действат като процесуален субституент на държавата – те владеят, ползват и поддържат тези имоти от името на държавата, за своя сметка и на своя отговорност /така напр. решение № 308 от 12.12.2014 г. по гр. д. № 7585/2013 г., IV г. о., решение № 6 от 1.06.2011 г. по гр. д. № 833/2009 г., IV г. о., решение № 176 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 5111/2017 г., I г. о.

/.

Въпросът за характеристиката на отговорността на Държавата и редът за нейното реализиране, когато от действията или бездействията на държавен орган бъдат причинени вреди на трети лица, е подробно разгледан в решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о. Съгласно приетото в него, Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в отношения на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата държава, поради което и за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди. Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. Във втория случай Държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение. Недопустимо е предявяването на иск за обезщетение против 2

Държавата и против нейния орган, който е причинил вредите, в едно и също производство. Предявеният иск не може да бъде разгледан едновременно по отношение на носителя на задължението и по отношение на неговия процесуален субституент, който извършва действия в процеса от свое име. Тези постановки са възприети още в решение № 249 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г., IV г. о.,.

След като със закона за устройство на черноморското крайбрежие е възложено на Министъра на туризма да управлява плажовете (тоест крайбрежната плажна ивица), то и той е процесуален субституент на държавата като нейн орган.

Посочената съдебна практика не изключва възможността за иск срещу МТ като държавен орган комуто е възложено със закон управлението на морските плажове, но правото на иск не може да се реализира в един и същи процес, в който участва като главна страна-ответник и твърдения носител на материалното задължение-Държавата.

С оглед на това първоинстанционното съдебно решение следва да се обезсили частично като процесуално недопустимо и производството по делото да се прекрати в частта му по предявения иск срещу Министъра на туризма.

По отношение на правилността на решението по отношение на държавата представлявана от министъра на финансите СГС в настоящият си състав намира следното:

Предявен е иск за обезщетяване на вреди от паднал (върху собствен на ищеца автомобил) клон на дърво, за което се твърди, че е растяло в имот-изключителна държавна собственост-плаж „Младост-ММЦ“-Приморско, имот с идентификатор ***, местност „Пясъка“ по КККР, одобрени със заповед 300-514/27.03.2003г. Към исковата молба са приложени писмени документи от ОДМВРБургас, РУ-Приморско и РСПБЗН-Приморско към МВР), като се изяснява, че местопроизшествието е пред ресторант „Делфин“.

По делото няма спор, че този имот е изключителна държавна собственосткрайбрежна плажа ивица, което се установява и от представената скица от ККР, както и от приетият като писмено доказателство (представен от третото лице помагач) акт за изключителна държавна собственост (л.71-74).

Според изслушаната и приета по делегация СТЕ на в.л. Б. пред посочения ресторант има обособена паркинг територия между заведението и пътя, от двете страни на която има останки от четири отрязани дървета-тополи. Вещото лице е категорично, че попадат в имота държавна собственост, като се намират на 9,70 метра от пътното платно на крайбрежния път Приморско – Китен. Посочило е при разпита си, че попадат на пясъка.

От представената заповед на кмета на Община Приморско на л. 173 се 3 установява наличие на опасни дървета в посочения имот държавна собственост и е заповядано тяхното премахване. Заповедта е издадена след извършена проверка по констативен протокол от 16.05.2019г. (л. 226).

Установява се от договора на л. 228 и сл., че от 2017г. тази част от плажа е отдадена от Министъра на туризма под наем на третото лице помагач, което от своя страна е преотдало ресторанта под наем на трето за делото лице (договор на л.174 и сл.)

В практиката на ВС и ВКС са дадени разяснения за разграничаване на отговорността за вреди в хипотезите на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 50 ЗЗД. В т. 3 на ППВС № 4/75 г. е разяснено, че когато при използване на дадена вещ са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила, отговорността за поправяне на вредите е по чл. 45 или чл. 49 ЗЗД, а когато такива нарушения не са допуснати и са произлезли вреди от вещта, отговорността е по чл. 50 ЗЗД. Посочено е, че собственикът на вещта и лицето, под чийто надзор се намира тя, носят отговорност пред увредения и тогава, когато вещта им е предадена от производителя като напълно обезопасена технически, а също така и когато не съществува техническа възможност за нейното обезопасяване. При невъзможност за обезопасяване отговорността е по чл. 50 ЗЗД, а при такава възможност – по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД В зависимост от конкретните данни по делото съдът трябва да определи на какво основание се носи имуществената отговорност. Ако вредите са настъпили поради неизпълнение на задължението на собственика или на лицето, под чийто надзор се намира веща, да я обезопасят, когато това е било възможно, отговорността ще бъде по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД. Когато вредите са настъпили поради свойствата на самата вещ, независимо от нейното пълно обезопасяване, както и поради непредвидени обстоятелства, свързани с естеството на вещта, които са извън действията на пострадалия, на трето лице или на непреодолима сила, настъпваща при извънредни обстоятелства, отговорността е по чл. 50 ЗЗД и се носи от собственика на вещта и/или от лицето, под чийто надзор тя се намира. Възможна е и комбинация от причини, при което отговорността ще бъде едновременно по чл. 49 и чл. 50 ЗЗД. (т. 3 на ППВС № 4/75 г. Решение № 50011 от 6.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1364/2022 г., I г. о., Г; решение № 367 от 12.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1140/2009 г., III г. о., решение № 99 от 10.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4659/2007 г., III г. о., решение № 94 от 21.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 537/2010 г., IV г. о., решение № 59 от 14.04.2015 г. на ВКС по гр. д.

№ 4190/2014 г., IV г. о., решение № 59 от 14.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4190/2014 г., IV г. о., решение № 177 от 25.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1263/2016 г., III-то г. о. решение № 99 от 10.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4659/2007 г., III г. о., решение № 94 от 21.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 537/2010 г., IV г. о.; решение № 77 от 19.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 968/2012 г., III г. о.; решение № 159 от 5.02.2020 г. на ВКС по т. д.

4

№ 2509/2018 г., II т. о. и др. ППВС № 17 от 18.11.1963 г., решение № 367 от 12.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1140/2009 г., III г. о, решение № 309 от 4.6.2014 по гр. дело № 1354/2012 на ВКС, IV-то г. о. решение № 309 от 4.06.2014 г. по гр. дело № 1354/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 266 от 7.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1298/2016 г., IV г. о., решение № 537 от 13.05.1999 г. на ВКС по гр. д. № 1632/98 г., IV г. о В конкретния случай според настоящият състав на СГС отговорността е на държавата и по реда на чл. 49 ЗЗД.

За дървесната растителност е известно, че съществуват рискове в дървото да се развият процеси на гниене, които да доведат до пречупване на клони или на цялото дърво със или без въздействие на допълнителни външни фактори.

Същевременно тези процеси могат да бъдат предвидени и установени при съответен контрол и проверка от лицата на които нормативната уредба възлага това.

Тези лица са собствениците на съответните дървета и други правни субекти на които нормативната уредба възлага определени правомощия по отношение опазването и поддържането на дървесната растителност като важна част от околната среда на живот в съвременното общество.

Собствениците на имоти в които има дървесна растителност отговарят за своето бездействие да следят за тяхното състояние и да предприемат мерки за тяхното обезопасяване. Касае се за отговорност за неизпълнение на общото задължение да не се вреди другиму.

Дърветата могат да бъда обезопасени чрез фитосанитарна сеч или подрязване.

По делото е установено от посочените по-горе Заповед на кмета и констативен протокол лошо фитосанитарно състояние на дърветата на мястото на инцидента.

СГС не споделя изводите на СРС относно собствеността върху дърветата.

Неправилно СРС е приел, че дърветата са част от земното платно в обхвата на пътя по смисъла на Закона за пътищата и поради това, че процесния път е общинска собственост то и те са общинска собственост.

Правилно е констатирал СРС, че в акта за държавна собственост е посочен като западна граница на плаж „Младост-ММЦ“ асфалтов път Приморско – Китен.

От това следва невъзможност дървета за които СТЕ (неоспорвана) установява, че растат в имота изключителна държавна собственост, да са част от обхвата на пътя като крайпътно озеленяване по смисъла на Закона за пътищата. Ако се приеме становището на СРС излиза, че пътя като недвижим имот с всичките му конструктивни елементи по чл. 5 от Закона за пътищата и съответно общинската публична собственост се разпростира върху обект изключителна държавна собственост, което е правно невъзможно. Няма как (освен при изрично предвиждане със закон и то само за определени самостоятелни обекти –напр.чл. 6, ал. 5 от ЗУЧК) едновременно един имот 5 да е изключителна държавна и публична общинска собственост и то при положение, че за границите на имотите спор няма по делото.