Решение № 4196 от 26.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4196 гр. София, 26.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100509358 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20001548 от 07.01.2022 г. по гр.д. № 22257/2021 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 20045855 от 04.07.2022 г.

Софийски районен съд, 113 състав: Признал за незаконно и отменил на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на С. Н. С., ЕГН **********, гр.

София, бул. ****, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т.4 КТ със заповед № РД-13-298/25.02.2021 г. на директора на Д.М. И Б.Ц. - СОФИЯ, БУЛСТАТ ****, гр. София, ул. ****; Възстановил на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ С.

Н. С., ЕГН **********, на заеманата до уволнението длъжност „балетист” при Д.М. И Б.Ц. - СОФИЯ, БУЛСТАТ ****, и осъдил на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ Д.М. И Б.Ц. - СОФИЯ, БУЛСТАТ ****, да заплати на С. Н. С., ЕГН **********, обезщетение за оставането му без работа за периода 26.02.2021 г. - 05.08.2021 г. вкл. в размер на 5 902.50 лв., ведно със законната лихва от 19.04.2021 г. до окончателното плащане, като отхвърлил паричния иск за разликата до пълния предявен размер от 7 200 лв. и за периода от 06.08.2021 г. до 25.08.2021 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски по делото в размер на 1

610.93 лв., а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК – по сметка на СРС държавна такса върху уважените искове в размер на 396.10 лв. и разноски за експертиза в размер на 165.95 лв.; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника разноски съразмерно с отхвърлената част в размер на 21.62 лв.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Д.М. И Б.Ц. СОФИЯ, който го обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Неправилно първостепенният съд приел за доказани твърденията на ищеца, че уволнението му е незаконно поради злоупотреба с право от страна на работодателя чрез заобикаляне на изискването за подбор по чл. 329 КТ и закрилата за уволнение по чл. 333, ал. 3 КТ, както и наличие на противопоставяне на ищеца с директора на театъра поради проявена активност на ищеца като синдикалист в процеса на преговори за сключване на КТД. Тези изводи не се подкрепяли от събраните по делото доказателства.

Неправилно съдът приел през м. февруари 2021 г. да бил налице чувствителен спад в заболеваемостта с коронавирусна инфекция в страната, напротив, със заповед № РД-1-173 от 18.03.2021 г. на министъра на здравеопазването бил установен пълен локдаун в периода 22 – 31.03.2021 г. по причина, че „през последните 2 – 3 седмици се увеличава както броят на заразените, така и на хоспитализираните лица“. Още повече че решението за спиране на работата в театъра било взето на 29.01.2021 г., а не през м. февруари 2021 г., както сочел СРС. Превратно било възпроизведено и обстоятелството, че от балетния състав от 26 щатни бройки, включващи както балерини, така и балетисти, били освободени само двама балетисти. Функциите на мъжете и жените в балетния танц били строго диференцирани, били отделни и различни и поради тази причина щатните бройки се определяли отделно за балетисти и балерини, а в случая от представените доказателства било видно, че от 8 броят на балетистите бил намален на 6, което представлявало 25 % от състава на балетистите. Изводът на съда, че ищецът, като председател на синдикална организация в театъра, е проявил активност при преговорите за КТД, поради което това довело до известно противопоставяне на ищеца с директора, не бил подкрепен от събраните доказателства, напротив, това не се установило от показанията на св. Н. и П.. Освен това дали ищецът е синдикален деец или 2 не нямало отношение в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ. Единственият обективен фактор, предвиден в тази хипотеза бил спирането на работата за повече от 15 работни дни. Правилно съдът в мотивите си приел, че причините, които са мотивирали работодателя да спре работата, са от вътрешнослужебно естество, а взетото решение в тази насока, което изхожда от компетентен орган, има автономен характер, като съдът не може да упражнява контрол за целесъобразност върху решенията на работодателя, но това не намерило израз в правните изводи на съда. След изслушване на ССЕ съдът достигнал до извод, че ответникът не е получил държавна субсидия за първо тримесечие на 2021 г., както и приел, че ДМБЦ е второстепенен разпоредител с бюджет към Министерство на културата, но необосновано приел, че не се установява каквато и да е, още повече финансова необходимост от прекратяване на трудови правоотношения. Подобен анализ не бил възлаган на ССЕ, а финансовото състояние на дадено предприятие било кумулативна и резултативна икономическа величина. От събраните по делото писмени и гласни доказателства се установило, че причината за спирането на работата се основавало на утвърдената със заповед № МА07/28.01.2021 г. програма на театъра за м. февруари 2021 г., съгласно която програма нямало нито един спектакъл за целия месец, в който да са ангажирани служители на музикалния театър от художествено-творческите колективи – артисти-солисти, оркестър, хор и балетен състав. През този месец били предвидени да се представят само четири представления на балет „Арабеск“, който обаче бил самостоятелно художествено-творческо звено в структурата на ДМБЦ-София, видно от представените доказателства. От ССЕ се установило, че ответникът не е получил субсидия за първото тримесечие на 2021 г. от първостепенния разпоредител с бюджет – Министерство на културата; театърът не разполага със собствена разплащателна сметка, по която да се отпуска субсидията от Министерство на културата и не може да разполага с тези средства самостоятелно; Към 31.03.2021 г. предходен бюджетен остатък от 2020 г. не е разпределян от Министерство на културата на ДМБЦ; Определената численост на персонала към 01.11.2020 г. не е променена в съответствие с изискванията на ПМС № 328/26.11.2020 г. По отношение размера на обезщетението по чл. 225 КТ районният съд не взел предвид представените доказателства, че в нарушение на чл. 26 от Правилника за вътрешния трудов ред в ДМБЦ-София ищецът работел по 3 допълнителен трудов договор с друг работодател – Държавна опера Русе, без да е получил разрешение от страна на работодателя по основния си трудов договор. От документите, получени от Държавна опера Русе било видно, че допълнителният трудов договор е прекратен по взаимно съгласие, на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, по писмено изразено желание на ищеца, считано от 01.03.2021 г., т.е. след прекратяване на трудовото правоотношение с ответника, следователно ищецът сам се бил поставил в състояние на липса на доходи от за времето, през което е останал без работа, поради което искът по чл. 225, ал. 1 КТ се явявал „незаконосъобразен“. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваните части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира юрисконсултско възнаграждение съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Съображения излага в коригирани писмени бележки от 23.06.2023 г.

Въззиваемата страна С. Н. С. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваните части като правилно. Не претендира разноски за въззивното производство.

Съображения излага в писмени бележки от 29.06.2023 г.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, чл. 344, ал. 1, т. 2 и чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ.

Наведените с исковата молба основания за незаконосъобразност на уволнението са: решението на работодателя за спиране на работата не било съгласувано с Министерство на културата и синдикалните организации и не било продиктувано от обективни обстоятелства; работодателят нарушил чл. 8 КТ и уволнението на ищеца било свързано с обстоятелството, че като председател на синдикалното дружество на Съюза на артистите в България бил активен в провеждането на преговори за сключване на колективен трудов договор, което довело до спорове с директора на Държавния музикален и Б.Ц.

- София.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове с възражения, поддържани и във 4 въззивната жалба. Искал е от съда да отхвърли исковете.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.

Настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а като краен резултат го намира за правилно по следните съображения:

В хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ за законосъобразното упражняване на правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение в негова тежест е да докаже, че е налице спиране на дейността на предприятието или на отделно негово звено, в което по силата на трудовото правоотношение е бил зает ищецът, като към датата на прекратяване на трудовото правоотношение спирането на работата следва да е продължило повече от петнадесет работни дни. Спирането на работата означава временно преустановяване дейността на предприятието или на отделно негово звено поради организационно-технически или икономически причини, без да е от значение конкретното им проявление. За да е налице основанието за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.

328, ал. 1, т. 4 КТ с работник/служител е нужно само фактическо състояние на престой на работниците/служителите в цялото предприятие или в обособено негово звено, което състояние да е резултат от спирането на работата, и да е продължило повече от 15 работни дни., като при уволнение на това основание не е предвидено задължение за подбор по чл. 329 КТ, нито закрила по чл.

333 КТ. Причината, поради която работодателят е преустановил работата, е от негова компетентност и не подлежи на съдебен контрол за целесъобразност.

Определяща е невъзможността на работодателя да генерира продукция и от там - доходи, с които да заплаща трудово възнаграждение на работниците си.

Смисълът на това основание за прекратяване на трудовия договор е работникът да не стои в бездействие, предприятието да не плаща трудово възнаграждение, без да може да използва работната сила на работника (в този 5 смисъл решение № 38 от 04.03.2015 г. по гр. д. № 3695/2014 г., ІV ГО на ВКС, решение № 109 от 07.07.2022 г. по гр. д. № 2271/2021 г., ІV ГО на ВКС и др.).

С оглед изложеното, от значение за решаването на спора е въпросът налице ли е била злоупотреба с право от страна на работодателя при упражняване на потестативното право по чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ.

В установената практика по приложението на чл. 8 КТ се приема, че презумпцията за добросъвестност, установена в чл. 8, ал. 2 КТ е оборена само когато по делото е установено, че чрез предоставените му от закона средства работодателят е целял прекратяване на трудовия договор с конкретен служител или служители.

Въззивният съд споделя извода на първоинстанционния, че в случая презумпцията по чл. 8, ал. 2 е оборена, като уволнението на ищеца е извършено от работодателя при злоупотреба с право.