Присъда № 12 от 04.11.2020, Окръжен съд - Търговище

МОТИВИ към присъда № 12/04.11.2020г., постановена по ВНОХД № 1 35 по описа за 2020 г на Окръжен съд- Търговище

С присъда № 22/18.06.2020 г., постановена по НОХД№ 686 по описа за 2019 г., Районен съд - Търговище признал подсъдимия О. Л. М. , с ЕГН **********, за виновен в извършването на три престъпления: по чл.343б,ал.3 от НК, извършено на 7.05.2018 г., по чл.343в,ал.2 от НК и по чл.343в,ал.3 от НК, и двете извършени на 27.02.2019 г. За всяко от престъпленията съдът определил наказание лишаване от свобода в размер на по три години и глоба в размер на 1500лв, а за първото престъпление - по чл.343б,ал.3 от НК, на основание чл.343г от НК наложил и кумулативното наказание: лишаване от право да управлява МПС в размер на 3 години и 6 месеца. На основание чл.23 от НК съдът определил общо наказание между наложените на подсъдимия, а именно: три години лишаване от свобода и глоба в размер на 1500лв, към което присъединил на основание чл.23,ал.2 от НК наказанието лишаване от правоуправление на МПС за срок от три години и шест месеца. Съдът зачел времето, през което „подсъдимият бил лишен да управлява МПС“.

С посочената присъда съдът признал подсъдимия М. за невиновен в това, че на 12.07.2018г. в гр.Търговище, в условията на опасен рецидив, причинил средна телесна повреда на Б. Й. С. , поради което и го оправдал по обвинението му за престъпление по чл.131а във връзка с чл.129,ал.1 от НК във връзка с чл.29,ал.1 б“а“ и б.“б“ от НК. Съдът отхвърлил предявения от С., за причинените му от престъплението неимуществени вреди граждански иск за сумата от 3000 лв, като неоснователен и недоказан.

Съдът се произнесъл с посочената присъда и по въпроса за разноските по делото и относно вещественото доказателство.

Против така постановената присъда е постъпил протест от прокурор при РП гр.Търговище, в който е изразено несъгласие с оправдателната част на присъдата. Иска се отмяната и и постановяване на нова от въззивния съд, с която подсъдимия бъде осъден за престъплението по чл.131а във вр. с чл.129,ал.1 и чл.29,б.а“ и „б“ от НК. В протеста е оспорена и справедливостта на присъдата, само досежно размера на кумулативното наказание лишаване от правоуправление. Исканото завишаване от три години и шест месеца на шест години е аргументирано с доводи, изведени от изключително високата степен на обществена опасност на подсъдимия, обоснована от своя страна с обремененото съдебно минало на подсъдимия, негативните му характеристичните му данни, включително и като водач на МПС, предвид множеството административни санкции по ЗДвП, както и последващата му престъпна дейност, отново за престъпления по транспорта, за които е ангажирана отговорността му по същото дело. В представените своевременно, подробни допълнителни съображения, заявената незаконосъобразност на присъдата с оправдаването на подсъдимия за престъплението по чл.131а от НК е аргументирана основно в две насоки оспорена е аналитичната дейност на първата инстанция и в частност, даденото пълно доверие на обясненията на подсъдимия, които според прокурора са недостоверни и 1 съответно с характер само на защитна теза.

Срещу присъдата е постъпила и въззивна жалба от подсъдимия, подадена чрез упълномощения му защитник, адвокат П. Вълчев от АК Варна, в която е изразено несъгласие с размера на наложеното наказание-за всяко от престъпленията и общо наложеното на основание чл.23 от НК. Твърди се, че са определени произволно в максималния предвиден размер, като не са съобразени с доказателствата по делото, поради което и се иска намаляването им и определяне на същите между минималния и средния размер предвиден в закона.

В съдебното заседание представителят на Окръжна прокуратура –Търговище поддържа протеста в цялост. Счита, че първоинстанционната присъда е неправилна и незаконосъобразна в оправдателната си част и следва да бъде отменена, като се постанови нова, с която подс.М. бъде осъден по обвинението му по чл.131а във вр с чл.129,ал.1 и чл.29,ал.1,б.а и б.б от НК, както и да бъде увеличено наказанието лишаване от правоуправление на МПС в поискания размер от 6 години. Взема становище за неоснователност на въззивната жалба.

Подсъдимият М., редовно призован, се явява лично и с упълномощения си защитник адв.П.Вълчев от АК Варна. Поддържа изцяло въззивната жалба с молба да бъде уважена и наказанието - намалено. Като неоснователен, счита, че протестът следва да бъде оставен без уважение. В идентичен смисъл е изразената му позиция при предоставеното право на последна дума.

Упълномощеният му защитник, адв.П.Вълчев, аргументира подробно съображенията си за неоснователност на протеста, както и конкретните доводи, поради които счита, че наложеното наказание се явява прекомерно и несправедливо.

Съдът, като прецени оплакванията в протеста и във въззивната жалба и като провери изцяло правилността на обжалваната присъда по реда на чл. 314, ал. 1 от НПК, установи следното:

ПО ПРОТЕСТА:

Същият е основателен. За да оправдае подсъдимия М., първоинстанционният съд е приел, че на инкриминираната дата - 12.07.2018г. пострадалият е получил описаните от обвинението телесни увреждания, но по отношение на авторството е приел, че същото е останало недоказано по несъмнен начин. Направеният извод е аргументиран чрез подробно съдържателно възпроизвеждане на свидетелските показания(на пет страници), включително и на пострадалия С. и направеното обобщение, че „само и единствено пострадалия е посочил като извършител на деянието подс.О. М.“(мотиви,л.292, НОХД) От съдържанието на възпроизведените свидетелски показания, от които, както е отбелязано в мотивите (л.287,НОХД) съдът е приел, че: „..не са събрани достатъчни и 2 безспорни доказателства относно авторството на деянието, като остава спорен въпроса и относно мястото на извършване на деянието“, както и от посоченото обобщение, може да се приеме, че съдът е счел, че сами по себе си показанията на пострадалия не са достатъчни да установят релевантния факт - авторството, а от друга страна, че пречка за това е липсата на други очевидци или такива, подкрепящи заявеното от пострадалия.

Съображенията на първоинстанционният съд не могат да бъдат споделени, защото не почиват на предвидените в НПК правила за доказателствен анализ, нито на критериите за дължимата преценка за достоверност.

На първо място: за разлика от други правни системи националната ни наказателно правна система не споделя принципа „Testis unus, testis nullus“(Един свидетел не е свидетел), респективно е възприето разбирането, че показанията и само на един свидетел са годна основа за решаващи фактически изводи, при условие разбира се показанията му да се подкрепят и да са в съответствие с другите събрани по делото доказателства, на база на което да биха могли да получат положителна оценка за достоверност. Както е посочено и в Р № 20/1.02.2016 г.по н. д. № 16/2016 г.,на ВКС,III н.о.“ В съвременната наказателнопроцесуални доктрина и в съдебната практика категорично е отхвърлено становището, че "един свидетел не е свидетел". Напротив, в чл.14,ал 2 от НПК императивно е предвидено, че доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила“.В същият смисъл е и Р № 126/17.06.2016 г. по н. д. № 360/2016 г.,на ВКС, II н. Казано иначе, само факта, че извършителят е установен от един свидетел не дискредитира възможността авторството да бъде установено несъмнено и по този начин, както неправилно е приел РС. Без значение е и процесуалното положение на свидетеля и че в случая е пострадалия от престъплението (в този см вж Р № 301/12.06.2013 г. по н. д. № 917/2013 г., на ВКС, III н.о).

На второ място: изводът, че „останалите свидетели не установяват достатъчно и безспорни доказателства относно авторството на деянието“, налага преди обсъждането му две уточнения, продиктувани от нееднозначното му разбиране и по-точно липсата на яснота какво конкретно е имал предвид районният съд - че не установяват пряко авторството (и в този смисъл не са достатъчни и безспорни) или че не подкрепят установените в показанията на пострадалия доказателствени данни(и в този смисъл последните остават изолирани и съответно недостатъчни).

И двата аспекта, изводими от общо формулираното в мотивите заключение за недоказаност на авторството не могат да бъдат споделени. Както се посочи, допустимия по националното ни наказателно процесуално право стандарт за доказаност, застъпен в чл.303,ал.2 от НПК, в контекста и на принципното положение по чл.14,ал.2 от НПК позволява изпълнението му и при един свидетел и в този смисъл отсъствието на други преки източници не изключва априори възможността същият да бъде удовлетворен и при един очевидец и второ, дали подкрепят или не заявеното от пострадалия може да се 3 прецени едва след надлежното им съпоставяне, анализиране и оценяване, каквото обективираните в мотивите съображения не може да се приеме, че е изпълнено. от

Всъщност, конкретния казус не се различава от класическите случаи на противоречие между две доказателствени съвкупности, формирани от една страна от показанията на пострадалия и от друга от обясненията на подсъдимия. Последното е изисквало, в контекста и на задължението по чл.305,ал.3,изр второ от НПК оценка на всички събрани по делото доказателства, извършена целенасочено и за обосноваване в крайна сметка на извода, коя от двете съвкупности заслужава доверие. Необходимите за преценка достоверността им критерии обаче в немалка част са били пренебрегнати от съда, което от своя страна е компрометирало съществено законосъобразността на аналитичната му дейност. Последната, както предписва чл.105,ал.7 от НПК следва да бъде внимателна и да съобрази последователността и информативността на съответния източник, кореспонденцията му с другите доказателства и позитивната му формална логичност. Последица от несъответния с посочените изисквания аналитичен процес е приетият от съда, очевидно като довод за недоказаност на обвинението и „спорен въпрос“ с мястото на инцидента. Мястото, на което са се развили инкриминираните събития, всъщност е пряко свързано с механизма на причиняване на увреждането и като цяло с всички факти от предмета на доказване. Иначе казано, приетата „спорност“ на местопрестъплението е обстоятелство, което само по себе си не обуславя извод за недоказаност на обвинението, както неправилно го е ценил РС, а е изисквало мобилизиране на доказателствената му и аналитична дейност за разрешаване на „спора“ и съответно коя от противоречивите доказателствени съвкупности достоверно го установява.

В тази връзка, несподеляемо е съображението(вж. мотиви, л. 293,НОХД), с което съдът е отказал да изпълни задължението си да изясни всички факти от предмета на доказване включително и мястото на престъплението, приемайки, че същото не е точно посочено в ОА и особено, че същото, разбрано като точен адрес или други координати, не е отразено в обвинителния диспозитив, а само било посочено „в гр.Търговище“. Необходимо е да се отбележи, че в аспекта на задължителните указания по т 4.2 от ТР №2/2002 г. на ОСНК, първо, изискванията по отношение на фактическото описание към обстоятелствената част и диспозитива е различно (вж и Р № 75/ 16.08.2017 г. по н. д. № 89/2017 г.,на ВКС, II н. о.) и второ - описанието на мястото е достатъчно конкретно и ясно, включително и от гледна точка правото на защита на подсъдимия да узнае инкриминиращите го факти, изложени от обвинението и на които последното се позовава. Дали подсъдимият и пострадалият са се срещнали от източната страна на блока, в който живеят съпрузите Г., както твърди св.С. или от западната страна (до адвокатските кантори), както сочи подс.М. е фактически въпрос, изискващ надлежно доказателствено изясняване, но само по себе си соченото от подсъдимия друго място на съприкосновение с пострадалия С. съвсем не означава, че обвинителния акт не отговаря на изискванията по чл.246,ал.2 и ал.3 от НПК. И обстоятелството, че в обвинителния диспозитив е отразено само, че престъплението е извършено в град Търговище съвсем не компрометира процесуалните действия на 4 обвинението, като отделен е въпросът, че те нямат пряко отношение към доказаността, а към правото на защита, което както се отбеляза, не е било накърнено доколкото подсъдимият не е бил възпрепятстван да разбере в какво е обвинен и това е видно от организираната му защита.