Решение № 676 от 29.06.2026, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 676 гр. Варна, 29.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ивелина Владова

Членове:

Константин Д. Иванов мл.с. Бойко Ал. Мачорски при участието на секретаря Доника Здр. Христова като разгледа докладваното от Ивелина Владова Въззивно гражданско дело № 20263100500845 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 5874/23.07.2026г. по регистратурата на РС Варна подадена от Я. А. В., чрез процесуалния си представител срещу Решение № 121/12.01.2026г. постановено по гр.д. № 8254/2024г. по описа на РС-Варна, с което съдът, на основание чл.34 от ЗС е ДОПУСНАЛ извършване на съдебна делба между М. Р. В., родена на **********г. и Я. А. В., роден на **********г. на следния недвижим имот: жилищна сграда – еднофамилна с идентификатор № *** по КККР, одобР. със Заповед № РД18-96/28.12.2015г. на изпълнителния директор на АГКК, находяща се в с. О., община А., област В., местност „Г. р.“, със застроена площ от 69 кв. м. и разгърната площ от 138 кв. м., брой надземни етажи: 2, стар идентификатор: няма, изградена в поземлен имот с идентификатор № ***, при граници на поземления имот: № № ***, ***, ***, ***, ***, ***, ***, ПРИ КВОТИ между съделителите, както следва: 1/2 ид. част за М. Р. В. и 1/2 ид. част за Я. А. В..

Във въззивната жалба се излага, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, постановено след неправилен и непълен анализ на събраните по делото доказателства, включително тези по присъединеното гр.д.№ 1644/2020г. по описа на ВРС.

Твърди се, че съдът не е изследвал в пълнота обстоятелствата и доказателствата във връзка с наведените от ответника възражения за погасяване по давност на иска свързан с подялбата на брачното имущество и относно липсата на принос на съпругата при придобиване на делбения имот. Излага, че коректният превод на съдържанието на чл.200 от гражданския кодекс на руската федерация предвижда, че давностният срок започва да тече от деня, когато 1 лицето е узнало или е следвало да узнае за нарушаването на неговото право и кой е надлежния ответник по иск за защита на това право, т.е срещу кого може да насочи иска си, без да се изисква от него да има процесуално качество на ответник. Счита, че предприетото от М. В. оспорване, че делбеният имот е придобит от съпруга й по същество представлява отричане, че имотът е придобит в режим на СИО, т.е че ½ ид.част от имота не е нейна.

Посочва, че ищцата, участвала в качеството си на свидетел по гр.д.№ 1644/2020г. по описа на ВРС, още при даване на показанията си по делото е била наясно, че правата и се отричат, тъй като Я. Д. Д. е заявил изключителни такива. Фактът, че същата е подала молба за отмяна на съдебното решение, въззивникът счита за доказателство за знанието й, че правата й се оспорват, което означава, че е могла да встъпи главно в процеса и да претендира права по отношение на имота за себе си, което тя не е направила. Счита, че М. В. променя процесуалната си позиция в зависимост от качеството, в което участва в съдебните процеси, което е проява на злоупотреба с право. Отделно от това посочва, че още с подписване на споразумението за развод, съпругата е била наясно, че съпругът е едноличен собственик на имота, тъй като съдебното решение с уважения иск за персонална симулация не внася правна промяна в собствеността, и не е заявила претенции. Поддържа, че М. В. няма принос в придобиването на имота, тъй като същият е придобит изцяло с лични средства на Я. Д. Ф., следователно не е придобит в режим на имуществена общност. Това е било причината през цялото време на брака им, той да е считал къщата за своя, като именно по тази причина е продължил и след развода да плаща по 300 евро месечно за поддръжката й. Счита, че в случая е приложима уредената в чл.39 от СК на РФ отстъпка от принципа за общност, предвид на това, че без наличие на основателна причина, М. В. не е полагала труд. Моли съдът да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск за делба.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба oт въззиваемата страна – М. Р. В., чрез процесуалния си представител, с който заявява становище за неоснователност на същата и за правилност и законосъобразност на решението на ВРС.

Поддържа заявеното становище за наличие на съсобственост по отношение на делбения имот, възникнала на основание придобиването му по време на брака между страните. Излага, че съсобственият имот не е бил поделен при развода на страните и не е бил предмет на споразумението от 2017г., поради което делбата му е допустима. Оспорва твърденията на въззивника, че с предявяването на иска за делба, ищцата злоупотребява с права, като излага, че същият е обусловен от уважаването на предявения от Я. В. иск за персонална симулация по гр.д.№ 1644/2020г. по описа на ВРС. Счита, че правилно първоинстанционният съд е приложил разпоредбата на чл.38, ал.7 от СК на РФ приемайки, че на основание чл.200 от гражданския кодекс на РФ, тригодишният давностен срок за предявяване на иск за разделяне на общото имущество започва да тече от деня, в който лицето е научило или е трябвало да научи за нарушаването на правото си и кой е надлежния ответник по иска за защита на това право. Счита, че същият започва да тече от деня на постановяване на определението на ВКС, с което подадената от М. В. молба за отмяна е 2 оставена без разглеждане, а в условията на евенуалност – от момента на постановяване на определението на ВКС, с което не е допуснато до касационно обжалване решението на ОС Варна по исковете на Я. Д. Ф.. По отношение на заявеното възражение за липса на съвместен принос на съпругата при придобиването на процесния имот излага, че хипотезата на чл.39 от СК на РФ не е приложима, тъй като страните са били семейство, имали са общо дете, общи приходи и обща сметка, което изключва липсата на съвместен принос. Счита също, че правилно е приложена и нормата на чл.34 от СК на РФ, като е прието, че процесният имот представлява СИО, прекратена с разтрогване на брака, поради което правилно съсобственият имот е допуснат до делба. Моли обжалването решение да бъде потвърдено, както и да бъдат присъдени стоР.те по делото съдебно-деловодни разноски.

В съдебно заседание въззивникът и въззиваемата страна поддържат заявените становища. Претендират за присъждане на стоР.те по делото съдебно-деловодни разноски, като пълномощникът на въззиваемата страна прави искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗАдв. Въззивникът възразява срещу искането по чл.38 от ЗАдв. с твърдения, че М. В. не е социално слаба и разполага с възможност да заплати адвокатско възнаграждение.

При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно разписаните правомощия по чл.269 от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. По останалите въпроси съобрази следното:

ВРС е бил сезиран с предявен от М. Р. В. срещу Я. А. В. иск с правно основание чл.

34 от ЗС за допускане на делба на следния недвижим имот: еднофамилна двуетажна жилищна сграда с ид. № *** по КККР, одобР. със Заповед № РД-18- 96/28.12.2015г. на изпълнителния директор на АГКК, находяща се в с. О., община А., местност „Г. р.“, със застроена площ от 69 кв.м., построена в ПИ с ид. № ***, при квоти от по 1/2 ид. част за всеки от съделителите.

В исковата молба ищцата М. В. твърди, че с ответника са бивши съпрузи, като бракът им, сключен на 10.11.2006г. е бил прекратен на 09.06.2017г. с решение за развод по взаимно съгласие постановено от съда в кралство Нидерландия. Излага, че по време на брака си през октомври 2011г. са закупили делбения имот за сумата от 150 000 евро, за което бил съставен нот.акт № 188, том 2, рег.№ 8658, дело № 377/25.06.2012г. Като купувач в нот.акт били записани родителите на ищцата, а платената цена представлявала част от печалбата от реализирана от съпруга сделка, за осъществяването на която М. подпомагала на съпруга си. Към 2017г. настъпила раздяла между съпрузите, във връзка с което на 27.05.2017г. постигнали споразумение за прекратяване на брака си. Със споразумението съпрузите избрали приложимо, по отношение на брачните им отношения след раздялата, да бъде руското право.

Излага, че след развода, на 27.11.2019г. ответникът Я. А. В. подал пред ВРС искова молба срещу родителите на ищцата - Л. В., Р. В. и техния продавач по договора А. К. - С. за прогласяването на нищожността на договора от 25.06.2012г., обективиран в НА № 188/2012г. като привиден по отношение на посочените като купувачи и за обявяване, че действителен 3 собственик на жилищната сграда е само ответникът Я. А. В., както и за предаване на сградата на собственика. С постановеното и влязло в законна сила решение № 262267/14.07.2021г. по гр.дело № 1644/2020г. по описа на ВРС била прогласена нищожността на договор за покупко-продажба обективиран в нот.акт № 188/2012г. с който А. П. К. – С. продава на Л. В. В. и Р. Н. В. процесния недвижим имот, като привиден поради персонална симулация по отношение на купувачите, на основание чл.26, ал.2 от ЗЗД и бил обявен за действителен прикритият договор за покупко- продажба от 25.06.2012г., с който имотът се придобива от прикрития купувач Я. А. В.. Със същото решение било прието за установено по отношение на Л. В. В., че Я. А. В. е собственик на имота и ответницата е осъдена да предаде владението му.

Ищцата В. поддържа, че по силата на избраното от страните приложимо руско право в имуществените им отношения след развода, прекратената СИО по отношение на имота в с.О. се е трансформирала в обикновена съсобственост при равни дялове. На това основание моли жилищната сграда да бъде допусната до делба между нея и ответника при равни квоти.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответника Я. А. В., в който се изразява становище за недопустимост на предявения иск за делба. Не оспорва, че е постигнато споразумение с ищцата за приложимост на руското право по отношение на брачното имущество, което е в съответствие с разпоредбата на чл.38, ал.2 от СК на Руската федерация, позволяваща общото имущество на съпрузите да бъде разделено по тяхно споразумение. Твърди, че с подписването на споразумението през 2017г. в чл.6, страните вече са заявили, че са уредили въпросите по отношение на брачното си имущество, като ищцата се е съгласила, че няма да има претенции спрямо процесния имот и е наясно, че е закупен с изключително лични средства на ответника.

Отделно от това възразява срещу твърденията на ищцата за наличие на съсобственост, като твърди, че с влязлото в законна сила решение по гр.д. № 1644/2020г. на ВРС, ответникът е признат за изключителен собственик на процесния имот. Позовава се на чл.38, ал.7 от СК на Руската федерация, според който претенции на съпрузите за поделяне на общо имущество при разтрогнат брак могат да се предявяват в тригодишен срок, който започва да тече от узнаването от съпруга за нарушението на своето право. В случая твърди, че искът за делба е погасен с изтичането на тригодишен срок от прекратяване на брака.

Счита също, че ищцата е могла да встъпи като страна в производството по гр.дело № 1644/2020г. по описа на ВРС и да заяви, че имотът е придобит в режим на СИО със съпруга й, но не го е сторила, а е била само свидетел, твърдейки, че майка й е едноличен собственик на къщата. Посочва, че в рамките на това производство, ищцата е узнала за твърденията на бившия си съпруг, че счита себе си за едноличен собственик, от който момент също е изтекла давността за предявяване на искове за имота.

Ответникът заявява й възражение по смисъла на чл.23 от СК, че е едноличен собственик на имота, тъй като го е придобил изцяло с лични средства, за което ищцата не е възразявала. Във връзка с това, че счита сградата за своя, след развода, е продължил да 4 заплаща по 300 евро месечно за поддръжката й на Л. В.. Твърди се и липса на съвместен принос на ищцата за придобиването на имота по смисъла на чл.39 от СК на Руската федерация, поради това, че тя никога не е участвала в търговските дела на съпруга си и няма участие в придобиването на средства и активи, включително и участие по заплащане на цената на процесния имот.