Решение № 6 от 16.01.2024, Окръжен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№6 гр. ХАСКОВО, 16.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, I-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МИГЛЕНА Т. ТЯНКОВА

Членове:

ФИЛИП Ж. ФИЛИПОВ

ГЕОРГИ К. МИЛКОТЕВ при участието на секретаря СИЛВИЯ Г. ДЕЛЧЕВА като разгледа докладваното от ФИЛИП Ж. ФИЛИПОВ Въззивно наказателно дело от частен характер № 20235600600582 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.313 и сл. в глава XXI от НПК

С Присъда № 18/09.06.2023г., постановена по НЧХД № 494/2022 г. по описа на Районен съд – Димитровград, подсъдимата М. В. Н., с ЕГН********** от гр.Х., е призната за невиновна в това, че на 04.06.2022г. в гр.Д., причинила на З. К. К. от същия град, лека телесна повреда изразяваща се в разстройство на здравето извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК, а именно болезнен оток по гърба и външния глезен на лявото ходило в областта на делтовидната връзка на ходилото, драскотина на лявата подбедрица, като по повдигнатото й частно обвинение, за престъпление по чл.130 ал.1 от НК, е оправдана.

С присъдата, подсъдимата е призната за виновна и в това, че на 04.06.2022г. в гр.Д., казала нещо унизително за честта и достойнството на З. К. К. от гр.Д. в негово присъствие, поради което и на осн. чл.146 ал.1, вр. чл.54 от НК, е осъдена на наказание „глоба“ в размер на 500 лв.

С присъдата съдът се произнесъл по предявените граждански искове и подсъдимата е осъдена да заплати на тъжителя З. К. обезщетение, за претърпените в резултат на деянията неимуществени вреди, в размер на 1000 лв. за претърпените от нанесената му лека телесна повреда и 500 лв. за претърпените от обидата, ведно със законната лихва върху присъдените суми от датата на увреждането, до окончателното изплащане, разноски в размер на 934.35 1 лв., а по сметка на съда сумата от 100 лв. държавна такса върху уважените граждански искове, които за разликата до пълният им предявен размер от по 1500 лв., като неоснователни и недоказани са отхвърлени.

Недоволна от присъдата е останала подсъдимата, която я обжалва явно в осъдителната част в срок, с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност. Пред въззивната инстанция, подсъдимата доразвива доводите си и иска да бъде оправдана.

Възражения против жалбата от частния тъжител, не е постъпило. Присъдата не е обжалвана от последния в оправдателната част, с искане за осъждане на подсъдимата.

Пред настоящата инстанция, частния тъжител и ответник по въззивната жалба - З. К. не се явява. Явява се повереникът му, който намира присъдата за правилна, обоснована, законосъобразна и иска да бъде потвърдена.

Подсъдимата се явява лично, заявява, че желае делото да се разгледа без участието на упълномощеният й защитник, който редовно призован не се явява пред настоящата инстанция. Подсъдимата поддържа жалбата си против присъдата, дава обяснения в които посочва, че тъжителят с поведението си предизвикал случилото и я обидил пръв, като конкретизира думите му в тази насока. В личната си защита и последна дума, иска да бъде оправдана.

Пред настоящата инстанция, бе допусната и разпитаната св. И. Д.

Хасковският окръжен съд, като взе предвид жалбата против присъдата, доводите на страните, събраните доказателства и пред настоящата инстанция и извърши цялостна служебна проверка на обжалваната присъда на осн. чл.314 ал.1 от НПК, намира следното:

Съдебното производство пред РС –Димитровград е образувано по частна тъжба, подадена в срока по чл.81 ал.3 от НПК от тъжителя З. К., против подсъдимата М. Н.. В тъжбата са изложени фактически твърдения и е поискано предаването на Н. на съд за извършени на 04.06.2022г. в гр. Д. спрямо тъжителя, две престъпления – едното по чл.146 ал.1 от НК, а второто по чл.130 ал.1 от НК, за които съдът се произнесъл с обжалваната присъдата, като за първото я признал за виновна и осъдил, а за второто я оправдал. С тъжбата са предявени и приети от първата инстанция за съвместно разглеждане в наказателния процес, два граждански иска от по 1500 лв, с които е претендирано обезщетение на причинените на тъжителя от подсъдимата в резултат на двете деяния неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху претендираните суми от дата на увреждането до окончателното им изплащане, както и разноски.

От събраните доказателства е установено, че на инкриминираната дата около 16 часа, подсъдимата с лекият си автомобил „Фиат Пунто“ излязла от паркинга на магазин „К.“ в гр.Д. и се движела по ул. „Р. Р.“, в посока към гр.Х. По същото време и по същата улица но в срещуположна посока, с лекия си автомобил „Ауди“ се движел тъжителя, който навлязъл от кръстовището с бул. „С. С.“. По улицата обаче по посоката на движението му имало паркирани автомобили и вместо да изчака преминаването на управлявания от подсъдимата автомобил чиято лента била свободна, тъжителят с автомобилът си предприел заобикаляне 2 на паркираните от неговата страна на улицата автомобили, при което навлязъл в лентата в която се движел автомобила управляван от подсъдимата, като според обясненията й тогава тъжителя я обидил с думите „ къде вървиш ма дърта *****“, на което подсъдимата му отвърнала също с обидните думи посочени в тъжбата. Раздразнен от ситуацията тъжителя излязъл от предното ляво странично стъкло на автомобилът си, застанал странично до този на подсъдимата и с ръка ударил предното му стъкло, което се спукало. От своя страна подсъдимата продължила бавно движението с автомобилът си, при което със задната му лява гума без да разбере, преминала през лявото стъпало на тъжителя в резултат на което му причинила леката телесна повреда по чл.130 ал.1 от НК посочена по медико-биологичните си характеристики, в заключението по съдебно медицинската експертиза, със срок на възстановяване 20-25 дни. Случилото се било възприето от св.В. С. който работел при бащата на тъжителя и малко преди ситуацията слязъл от автомобила на последния, както и от св.И. Д. разпитана пред въззивната инстанция, която била позната на подсъдимата и според показанията й, възприела ситуацията от около 200 -300 м. Повод случилото се, от подсъдимата и тъжителя били подадени сигнали на тел.112, а тъжителя посетил ФСМП – Димитровград където бил преглед и се върнал на местопроизшествието. На место пристигнали и полицейски служители, сред които свидетелите М. и И., като последния съставил протокол за ПТП. Два дни след това тъжителя посетил съдебен лекар за което според обстоятелствената част на Съдебно медицинската експертиза, му било издадено СМУ № 197/22г. По повод повредата на автобила на подсъдимата, било образувано д.п. № 290/22 г. по описа на РУ – Димитровград, водено за престъпление по чл.216 ал.1 от НК. С постановление на РП – Димитровград от 15.03.2023 г. досъдебното производство било спряно на осн. чл. 25 ал.1 т.6 от НПК като е прието, че се касае за маловажен случай на престъпление по чл.216 ал.4 от НК преследвано по частен ред и на подсъдимата дадена възможност за предявяване на тъжба в срока по чл.81 ал.3 от НПК.

При така установената фактическа обстановка, е постановена присъдата предмет на настоящата проверка. При анализът на доказателствата относно повдигнатото на подсъдимата частно обвинение за престъплението по чл.146 ал.1 от НК за което е призната за виновна, първата инстанция приела, че подсъдимата изрекла посочените в тъжбата думи спрямо тъжителя в присъствието му, които са унизителни за честта и достойнството му и така осъществила от обективна и субективна страна, съставът на посоченото престъпление.

Този извод е правилен, но от първата инстанция не е съобразено макар да е било установено от фактите по делото - чрез отговора по тъжбата и обясненията на подсъдимата, че изречените преди това от тъжителя спрямо нея думи, които подсъдимата възпроизвежда и в обясненията си пред въззивната инстанция, са били също унизителни за честта и достойнството й и така самият тъжител също от обективна и субективна страна е осъществил спрямо подсъдимата, съставът на престъплението по чл.146 ал.1 от НК. В посочената насока са и показанията на разпитаната пред настоящата инстанция св.Д., която твърди, че чула ругатните от страна на тъжителя и възприела агресивното му спрямо подсъдимата, поведение. Вярно е, че в показанията си св.С. който е също очевидец, не твърди тъжителя да е обиждал подсъдимата, а св. Д. не е разпитана пред първата инстанция.

3

Тази свидетелка обаче освен, че дава показанията си под страх от наказателна отговорност по чл.290 от НК, както и св.С., но и самата посочва, че в случаен разговор с подсъдимата проведен около месец преди разпитът й пред въззивната инстанция, й споделила, че станала свидетел на ситуацията развила се на инкриминираната дата. В закона няма забрана преклудираща възможността за събиране на доказателствата необходими за изясняване на обективната истина, включително няма пречка свидетели, чиито показания са съществени да бъдат разпитани за пръв път пред въззивната инстанция, която е втора по съществото на делото. В случая изложеното от св.Д. за поведението на тъжителя, кореспондира както с останалата доказателствена съвкупност, така и с обясненията на самата подсъдима и в тази насока настоящата инстанция кредитира обясненията й, които освен средство за защита, са и доказателствено средство. По изложените съображения, след като от доказателствата е установено, че страните си разменили присъствено взаимни обиди, се касае за реторсия по смисъла на чл.146 ал.2 от НК защото чрез поведението си - размяната на взаимните обиди, страните са изравнили позициите си - т.е всяка една от тях е едновременно подсъдим и тъжител, като е без значение коя първа е осъществила престъпното посегателство, или подала частна тъжба. Ето защо в осъдителната част за престъплението по чл.146 ал.1 от НК, присъдата следва да се измени и на осн. чл.146 ал.2 от НК, както подсъдимата така и тъжителят се освободят от наказание.

По гражданските искове: Оправдаването на подсъдимата от първата инстанция, по обвинението за престъплението по чл.130 ал.1 от НК, е сторено поради липсата на умисъл като форма на вината от субективна страна, чрез приетото, че това деяние е извършено от нея при условията на непредпазливост като форма на вината, а непредпазливите леки телесни повреди, са ненаказуеми. След като обаче лекото телесно увреждане по смисъла на чл.130 ал.1 от НК е установено от обективна страна, е налице деликт по смисъла на чл.45 от ЗЗД и непредпазливостта не изключва отговорността на деликвента. Същото е положението и при приложението на реторсията и освобождаването от наказание за деянието по чл.146 ал.1 от НК. Ето защо причинените на тъжителя от подсъдимата, в резултат на двете деяния неимущественни вреди, подлежат на обезщетение. В случая обаче, присъдените от първата инстанция при условията на чл.52 от ЗЗД по справедливост в полза на тъжителя обезщетения, за претърпените от него неимуществени вреди в резултат на причинената му лека телесна повреда и обидата - в размер на 1000 лв. за тези от първото деяние и 500 лв. от второто, се явяват завишени. Това е така защото в недостатъчна степен при определянето на размера на обезщетението, е отчетено виновното и противоправно поведение на самия тъжител, който практически сам предизвикал развитието на ситуацията. При това положение настоящата инстанция намира, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение на тъжителя, за претърпените от него неимуществени вреди в резултат на леката телесна повреда е в размер на 300 лв., а тези от обидата в размер на 100 лв. и в тази насока обжалваната присъда също следва да се измени в гражданската част, а исковите претенции за разликата над посочените суми като неоснователни, бъдат отхвърлени.

Относно разноските, то те също неправилно са възложени с присъдата единствено на 4 подсъдимата и в тази част присъдата следва да се отмени. Това е така предвид приложението на института на реторсията за престъплението по чл.146 ал.1 от НК и оправдаването на подсъдимата от първата инстанция, за престъплението по чл.130 ал.1 от НК, като разноските следва да останат за всяка от страните, така както са направени. В останалата част, присъдата като правилна, обоснована и законосъобразна, следва да се потвърди. Водим от горното и на осн. чл.334 т.3 и т.6, вр. чл.337 ал.1 т.2 и чл. 388 от НПК, съдът РЕШИ: