Определение № 2475 от 06.08.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2475 гр. София, 06.08.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20258002900661 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответницата И. Е. И. против решение № 458/30.10.2024 г. по в.гр.д. № 594/2024 г. по описа на Окръжен съд – Плевен в частта, с която е потвърдено решение № 530/27.04.2024 г. по гр.д.

№ 5374/2023 г. на Районен съд – Плевен, за признаване за установено на основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че настоящият касатор дължи на ищеца “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК 203670940, сумата от 6 530,19 лева – главница по договор за потребителски кредит № PLUS-18542288 от 09.04.2021 г., сключен между “БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.” – клон България и И. Е. И., което вземане е придобито от ищеца по силата на рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 15.02.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.07.2023 г., включени в издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 4216/2023 г. на Районен съд – Плевен, и са присъдени разноски за заповедното и исковото производство.

В останалата уважителна част относно вземанията за договорна лихва от 509,99 лева и за обезщетение за забава от 634,82 лева, въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК.

Не се конкретизират извършени от въззивния съд процесуални нарушения, нито се излагат доводи за релевираната необоснованост на атакувания въззивен акт. По отношение на визираното основание по чл.281, т. 3, предл. 1 1

ГПК – нарушение на материалния закон, се сочат несъответствия на приетото от въззивния състав разрешение с разпоредбите на Закона за потребителския кредит. Оспорва се и направеният от решаващия състав извод за действителност на договора за кредит. Развиват се съображения за нищожност на същия поради противоречие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК с доводи, че в него не е посочен действителният размер на годишния процент на разходите предвид невключването на дължимите такива за такса ангажимент и за застрахователна премия; не са взети предвид всички допускания и не са посочени компонентите, включени в ГПР от 9,76%; не се съдържа методиката за формиране на ГПР по кредита. Счита се, че договорът за кредит е нищожен и поради отклонение от изискването на чл. 11, ал. 1, т.12 ЗПК, тъй като не съдържа информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит. Изтъква се, че предоставянето на информация в общите условия не санира нарушението на сочената разпоредба, а и в случая не се доказва да са подписани от страните общи условия, които да ги обвързват. Сочи се, че нищожността на процесния договор води до дължимост само на чистата стойност на кредита съгласно чл.

23 ЗПК. Уредената в тази разпоредба правна възможност се базира на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, което обуславя неоснователност на иска на ищеца за установяване на вземането за главница, претендирано на договорно основание със заявлението по чл.410 ГПК. В условията на евентуалност, ако не се възприеме горната теза, се твърди, че от получената от ответницата чиста стойност на кредита в размер на 7 720 лева следва да се приспаднат заплатените от нея сума в общ размер на 3 570,38 лева и искът следва да се отхвърли за главницата над 2 959,81 лева до 6 530,19 лева. Ако от остатъка от 2 959,81 лева се приспаднат присъдените от районния и от окръжния съд лихви (509,99 лева – възнаградителна лихва, и 634,82 лева – обезщетение за забава), то дължимата главница възлиза на 1 814,19 лева. По тези аргументи се иска отмяна на въззивното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск за главница от 6 530,19 лева, евентуално за разликата над 1 814,19 лева до претендирания размер от 6 530,19 лева, както и присъждане на разноските за заповедното и исковото производство. Ако се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, се претендира 2 отмяна на решението в обжалваната част и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2, предл.2 и т. 3 ГПК, като се поставят следните въпроси:

1. “В случаите когато в договор за кредит в стойността на ГПР не са включени сумите заплатени за “такса ангажимент” и застрахователна премия следва ли договорът за кредит да бъде приет за недействителен от съда и вследствие на което искът за претендираните суми да бъде отхвърлен или в условията на евентуалност да бъде призната за дължима само оставащата “чиста стойност на кредита ”?”.

2. “В случаите, когато в договор за кредит не е посочено как се определя стойността на ГПР – по ясен и еднозначен начин /като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване към момента на сключване на договора за кредит, както и компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема/ - следва ли договорът за кредит да бъде приет за недействителен от съда и вследствие на което искът за претендираните суми да бъде отхвърлен от съда или в условията на евентуалност да бъде призната за дължима само оставащата “чиста стойност на кредита ”?.

3. “В случаите, когато в договор за кредит не се съдържа информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит, да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания /съгласно разпоредбата на чл.

11, ал. 1, т. 12 ЗПК/ - следва ли договорът за кредит да бъде приет за недействителен от съда и вследствие на което следва ли искът за претендираните суми да бъде отхвърлен или в условията на евентуалност да бъде призната за дължима само оставащата “чиста стойност на кредита ”?.

По първото питане се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.

2, предл. 2 ГПК поради противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с практиката на Съда на Европейския съюз – решение по дело С686/19, решение по дело С-714/22; по второто – поради отклонение от практиката на СЕС, обективирана в решение по дело С-448/17, решение по дело С-714/22, решение по дело С-686/19. По третия въпрос се поддържа наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото с аргумент за липса на формирана практика на касацията и необходимостта от създаването й.

От ответника по касация “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД е подаден отговор, в който се изразява становище за неоснователност на подадената касационна жалба. Излагат доводи по съществото на спора.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като 3 обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Окръжният съд, сезиран с въззивна жалба на ответницата, е приел, че е предявен положителен установителен иск по чл. 422 вр. с чл. 415 ГПК за установяване вземанията на ищеца “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД против ответницата по договор за потребителски паричен кредит № PLUS-18542288/09.04.2021 г. От заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза, което не е оспорено от страните, се установява, че по процесния договор непогасеното задължение на ответницата за главница възлиза на 6 530,19 лева, договорна /възнаградителна/ лихва - 509,99 лева и обезщетение за забава - 854,03 лева. При тези данни въззивният състав е отбелязал, че макар установеният от вещото лице размер на обезщетението за забавено плащане да е по-висок от претендирания от ищеца, произнасянето на съда следва да се ограничи в рамките, поставени с исковата молба. Отчел е, че вземането е прехвърлено на ищцовото дружество, с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, въз основа на подписано приложение към рамков договор за цесия. Пояснил е, че липсата на уговорена цена не влияе по никакъв начин на действителността на сключения договор за цесия, тъй като по аргумент от чл. 100 ЗЗД това съглашение може да бъде и безвъзмездна сделка. По тези мотиви е намерил за неоснователни доводите на ответницата за нищожност на прехвърлянето на вземането, съответно ненадлежна активна материална и процесуална легитимация на ищцовото дружество. Споделил е извода на първата инстанция, че за предмета на спора е ирелевантно обстоятелството дали уведомлението за извършената цесия е било връчено на ответницата, тъй като последната няма твърдения, че е платила на стария кредитор или на овластено от него лице.

Въззивният съд е възприел и извода в първоинстанционното решение за неоснователност на останалите възражения на ответницата, касаещи действителността на сключения договор за кредит. Доводът, че сумата предмет на договора, не е била предадена на кредитополучателя, се опровергава от заключението на вещото лице, в което е отразено, че на 12.04.2021 г. чрез банков превод в “Пощенска банка” ответницата И. Е. И. е усвоила отпуснатия кредит в размер на 7 720 лева /след приспадане от главницата на такса ангажимент/. По отношение на възражения за недействителност на договора, свързани с нарушения на изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно годишния процент на разходите по кредита, въззивният съд е акцентирал, че в процесния договор ясно са посочени както лихвеният процент - 7,84 %, така и годишният процент на разходите - 9,76 %, отразена е общата стойност на плащанията, конкретизирани са броят, размерът и падежът на погасителните вноски, както и какъв е остатъкът от главницата. Размерът на ГПР е значително по-нисък от максималния, 4 предвиден в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. При това положение е преценил като неоснователни доводите за прекомерност на размера на договорната лихва и за нейното противоречие със закона и добрите нрави.

Отхвърлил е и направеното от ответницата правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност с мотива, че процесният договор за кредит е от 09.04.2021 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено в съда на 26.07.2023 г. По тези съображения е достигнал до извода, че липсва противоречие със закона или добрите нрави, респ. нарушаване на изискванията за добросъвестност, което да води до необосновано увреждане на правата на ответницата като потребител. Процесният договор е породил правно действие между страните и произтичащите от него вземания са изискуеми и ликвидни. Ето защо е приел, че в полза на ищеца съществува вземане срещу ответницата в размер на 6 530,19 лева - главница, 509,99 лева договорна лихва и 634,82 лева - обезщетение за забава. Предявеният положителен установителен иск по чл. 422 вр. с чл. 415 ГПК е основателен и правилно е уважен от първата инстанция.