Акт № 276 от 09.11.2026, Окръжен съд - Смолян

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 276 гр. Смолян, 09.11.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Тоничка Д. Кисьова

Членове:Полина П. Бешкова

Ивайло Ст. Стефанов при участието на секретаря Боряна Д. Иброва като разгледа докладваното от Тоничка Д. Кисьова Въззивно гражданско дело № 20265400500288 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение № 54/29.04.2026г., постановено по гр.д.№438/2025г. по описа на Районен съд –Златоград е обявено за недействително по отношение на З. К. Г., с ЕГН **********, адрес: гр. П., ул.„Б.“ № ***, ет. *, съдебен адрес: гр. з., ул. ,,Б.‘‘ № ***,ет. *, офис *, чрез адв. Н. Д., на основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, дарението на 5/12 ид. части от поземлен имот № 85, кв. 41, с обща площ 228 кв.м, от които 217 кв.м участват в УПИ VII-85,86 и 11 кв.м в улична регулация, за който имот, ведно с поземлен имот № 86 се отрежда УПИ VII-85,86, кв. 41 по кадастралния и регулационен план на с. Е. р., одобрен със Заповед № РД-24/12.01.1987 г. на Председателя на *** С., при съседи на имота: на изток – пътека, на запад – имот пл.№ 86, на север – улична регулация, на юг– улична регулация, ведно с 5/12 ид. части от построеното в имота паянтово жилище, със застроена площ 60 кв.м на един етаж, отразен в плана като ПЖ, което дарение е извършено от М. С. Я. ЕГН **********, в качеството му на дарител, в полза на С. М. Я. ЕГН **********, в качеството му на дарен, за което е съставен Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 63, том II, рег. № 2327, дело № 256/ 11.09.2025г., вписан в СВ з. с двойно входящ № 691, вх. рег. № 691 от 11.09.2025 г. , акт № 143, том II, дело № 258/2025 г., имотна партида № 15023 и 15024. Осъдени са М. С. Я. ЕГН **********, адрес: гр. з., ул. „А.“ № **, бл. ***, вх. *, ет. *, ап. ** и С. М. Я. ЕГН **********, ЕГН **********, адрес: гр. з., ул.„А.“ № **, бл. ***, вх. *, ет. *, ап. ** да заплатят на З. К. Г. с ЕГН **********, адрес: гр. П., ул.„Б.“ № ***, ет. * разноски, както следва: 49.27 евро – ДТ за образуване на дело, 1.10 евро – банков превод, 5.11 евро за вписване на искова молба, 0.55 евро – банков превод, 766.94 евро – адв. хонорар, в обезпечителното производство 247.47 евро или обща сума в 1 размер на 1070.44 евро.

Решението е обжалвано в срок с въззивна жалба с вх.№ 1813/29.05.2026г. от М. С. Я. и С. М. Я., чрез пълномощника им адв. Д. П. оплаквания за неправилност, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Излагат се доводи, че неправилно районният съд е приел, че е доказан субективния елемент на Павловия иск, без за това да са събрани годни и убедителни доказателства. Съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК, тежестта да установи знанието за увреждане у длъжника е изцяло на ищеца. Практиката на ВКС е последователна, че това знание не се предполага, а трябва да бъде доказано с „конкретност и сигурност“. В случая районният съд е изградил своите изводи изцяло върху косвени доказателства, които не са категорично и напълно достоверни, като не е направил разграничение между общото знание за съществуващ дълг и специфичното съзнание, че с конкретната сделка се намалява имуществото до степен, която ще затрудни или направи невъзможно удовлетворяването на кредитора. Ищецът не е ангажирала никакви доказателства, че към момента на дарението длъжникът е съзнавал, че това е единственият му ликвиден актив и че с прехвърлянето му цели да осуети изпълнение на задълженията му спрямо ищеца, както и неговото увреждане. Твърди се още, че решението е вътрешно противоречиво, доколкото съдът правилно отбелязва, позовавайки се на практиката на ВКС, че при безвъзмездни сделки знанието на третото лице-приобретател е правно ирелевантно за основателността на иска, но въпреки това, съдът е приел в мотивите си, че е налице знанието за увреждане у надарения С. Я.. Това прави изводите на съда за необосновани, след като приема, че при дарението знанието у надарения е правно ирелевантно. Неправилно съдът е изградил фактическите си констатации относно знанието на ответниците почти изцяло върху свидетелски показания на лица, които са пряко заинтересовани от изхода на спора и чийто показания са кредитирани с пълно доверие, без същите да са предмет на задълбочен анализ и без да бъдат обсъдени и съпоставени с останалите доказателствени материали. Не са изложени мотиви защо съдът е пренебрегнал очевидната им предубеденост и възможна необективност, нито защо е дал предпочитание на техните показания пред обясненията на ответника С. Я., дадени по реда на чл.

176 от ГПК.Сочи се, че фактическите изводи на съда са необосновани и не намират опора в събрания доказателствен материал, преценен в неговата съвкупност. Изводът за знанието на С. Я. се основава на показанията на св.Кременаров за „чут телефонен разговор“, в който бащата е казал, че „ще се оправя с нея“. Подобно косвено доказателство е неясно, двусмислено и не установява категоричното наличие на субективния елемент, който изисква знанието да бъде установено с „конкретност и сигурност“, а не общо и по предположение. В този смисъл и съдебната практика( Решение № 940 от 08.01.2010 г. по гр.д. № 1618/2008 г., III г.о. на ВКС; Определение № 1287 от 18.03.2025 г. по к.гр.д. №2599/2024 г. на ВКС.Съдът изцяло е пренебрегнал доводите за извършено дарение като акт на благодарност и неговият характер, отношенията между страните и основанието му в полаганите от сина грижи за тежко болния му баща, а не с цел увреждане.Дарението не е извършено с намерение за увреждане, а е продиктувано от нравствен дълг и благодарност от страна на бащата към сина, който единствен полага грижи за него в условията на тежкото му здравословно съС.ие. Този житейски и морално оправдан мотив, подкрепен със свидетелски показания и медицински документи, изключва наличието на специфичния умисъл за увреждане, който е в основата на Павловия иск и води до неправилното уважаване на иска.Намерението за увреждане се опровергава и от факта, че дарителят е правил активни постъпки да намери средства за погасяване на задължението си, търсейки заем от трето лице, според показанията на св. Р. Г..

Това поведение е несъвместимо с твърдението за целенасочено увреждане на кредитора. Дарителят 2

М. Я. е имал основателни очаквания да получи заем, с който да погаси задължението си, което изключва умисъла за увреждане към момента на сделката. Затова и М. Я. е имал субективната увереност, че ще покрие финансовите си задължения към ищцата с обещания му заем. Доколкото заемът не му бил отпуснат , не може да са счита, че той е действал недобросъвестно и е имал намерение да увреди кредитора си. До този момент, М. Я. не е знаел, че няма да получи парите.

Същият не е действал в ущърб на кредитора и липсва умисъл и намерение за увреждане. Молят да бъде отменено обжалваното решение и бъде отхвърлен предявения иск. Претендират за разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263,ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба с вх.№ 2150/24.06.2026г. от З. К. Г., чрез пълномощника й адв. Н. Д., в който се оспорва същата като неоснователна. Твърди се, че въззивната жалба не съдържа доводи, които да разколебават фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. В жалбата не се сочат конкретни нарушения при установяване на релевантните факти или при прилагането на материалния закон, а жалбоподателите излагат собствена интерпретация на доказателствата, като обсъждат отделни доказателствени средства извън тяхната взаимна връзка и съвкупност. Неоснователно се твърди, че съдът е основал решението си върху едно единствено доказателство. Напротив, изводите му са изградени след съвкупен анализ на всички писмени и гласни доказателства, на обясненията на страните по реда на чл. 176 ГПК, както и на признанията, съдържащи се в материалите по предходните съдебни производства между страните. Именно този комплексен доказателствен анализ е позволил на съда да установи както обективните предпоставки на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, така и субективния елемент - знанието на длъжника за увреждането на кредитора към момента на извършване на дарението.Предмет на настоящото производство е предявен Павлов иск по чл. 135 ЗЗД - един от класическите способи за защита на кредитора срещу увреждащи действия на длъжника. Съгласно чл. 133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори. Именно поради това всяко действие, с което длъжникът след възникване на вземането безвъзмездно намалява имуществото си и по този начин затруднява или прави невъзможно удовлетворяването на кредитора, представлява увреждащо действие по смисъла на чл.

135 ЗЗД.В трайната практика на ВКС се приема, че предмет на доказване при Павловия иск не е намерението на длъжника да увреди кредитора, нито неговите лични или морални подбуди за извършване на разпоредителната сделка. Законът не изисква наличие на специален умисъл за увреждане. Достатъчно е към момента на извършване на разпоредителното действие длъжникът да е знаел за съществуващото спрямо него задължение и да е съзнавал, че с намаляването на имуществото си затруднява възможността кредиторът да се удовлетвори от общото обезпечение по чл. 133 ЗЗД. Всички доводи във въззивната жалба, изградени върху тезата за липса на доказано „намерение за увреждане“, се основават на неправилно разбиране на материалния закон и въвеждат предпоставка, която законодателят не е предвидил.Не могат да се споделят възраженията на въззивниците, че дарението е мотивирано единствено от чувство на благодарност към сина. Дори подобни мотиви действително да са съществували, те са правно ирелевантни за спора. Причините, поради които длъжникът е предпочел да се разпореди безвъзмездно с имущество в полза на свой низходящ, не дерогират приложението на чл. 135 ЗЗД, след като по безспорен начин е установено, че към този момент вземането на кредитора вече е било възникнало и е съществувала реална възможност процесното имущество да послужи за неговото удовлетворяване. Личните мотиви на длъжника не могат да се противопоставят на законово признатото право на кредитора да се удовлетвори от цялото имущество на своя длъжник. Изложените във въззивната жалба оплаквания 3 представляват по същество несъгласие с направената от районния съд доказателствена преценка, без да сочат допуснати нарушения на процесуалните правила или неправилно приложение на материалния закон. Основното възражение в жалбата е, че не е доказано длъжникът да е действал със съзнание, че уврежда кредитора, както и липсата на умисъл за увреждане. Тези доводи се основават на неправилно тълкуване на чл. 135 ЗЗД. За уважаване на Павловия иск законът не поставя като предпоставка доказването на специален умисъл или намерение за увреждане на кредитора. Необходимо е единствено към момента на извършване на разпоредителното действие длъжникът да е знаел, че има възникнало задължение към кредитора и че с намаляването на имуществото си затруднява възможността последният да се удовлетвори от общото обезпечение по чл. 133 ЗЗД. Именно това знание районният съд е приел за доказано. Безспорно е установено, че към момента на процесното дарение длъжникът вече е знаел за съществуващото си задължение към ищцата. Нещо повече - между страните вече е съществувал съдебен спор относно вземането, а длъжникът е участвал лично в производството и е бил напълно наясно както с размера на претенцията, така и с възможните последици при уважаването й. Следователно твърдението, че липсвало знание за увреждане, е опровергано от самите доказателства по делото.Особено показателно е последващото поведение на длъжника, който непосредствено след възникването на задължението се е разпоредил безвъзмездно с единствения си значим недвижим имот в полза на своя син. Именно това поведение е типичната хипотеза, срещу която законът предоставя защитата по чл. 135 ЗЗД. Налице е вътрешното противоречие в тезата на жалбоподателите, тъй като от една страна в отговора на исковата молба признават, че длъжникът няма други активи, а от друга страна поддържат твърдение за „липса на съзнание за увреждане“, въпреки че длъжникът осъзнато отчуждава процесния значим актив. Неоснователни са твърденията в жалбата за наличие на вътрешни противоречия в мотивите на решението. Въззивниците сочат отделни изречения от мотивите на съда извън техния действителен контекст и им придават различно съдържание. Съдът последователно е разгледал всички елементи на фактическия състав на чл. 135 ЗЗД, като е анализирал както възникването на вземането, така и извършеното безвъзмездно разпореждане, знанието на длъжника и настъпилото увреждане. Неоснователни са и възраженията, че районният съд не е оценил доказателствата в тяхната съвкупност като се е позовал само на свидетелските показания. Изводите са съда са направени след съвкупен анализ на писмените доказателства, свидетелските показания, обясненията на страните, данните по предходните съдебни производства и поведението на длъжника преди и след извършване на дарението. Недопустимо е отделни фрази от свидетелски показания да бъдат изваждани извън общия доказателствен контекст, още повече, че самите свидетели, на които въззивниците се позовават, потвърждават редица обстоятелства относно финансовото съС.ие на длъжника, неговите задължения и причините за извършеното разпореждане. Неоснователни са и оплакванията на жалбоподателите за „заинтересованост“ на свидетелите А. К. и Р. Г., още повече, че те са разпитани по искане на самите ответници,(видно от протокола от 09.02.2026г.) Неоснователно е и позоваването на морални съображения за извършеното дарение, тъй като дори да е съществувало желание да се възнагради синът за оказвана помощ, това не променя факта, че към момента на дарението длъжникът вече е имал възникнало задължение към ищцата и доброволно е намалил имуществото си, което е служело като общо обезпечение на кредитора. Следователно моралните съображения не могат да дерогират императивната разпоредба на чл. 133 ЗЗД. Освен че са правно ирелевантни, твърденията на въззивниците за дарението, като израз на благодарност за полагани грижи не са доказани по делото. Липсват данни подобен мотив да е бил заявен при извършване на самото дарение, включително в нотариалния акт. От събраните доказателства е установено, че надареният живее 4 трайно в гр. С., а свидетелката Р. Г. не твърди дарението да е било извършено като отплата за положени грижи, а единствено че бащата е искал „да остави нещо на сина си“. Следователно твърдението за изпълнен синовен дълг представлява защитна теза, която не намира пряка опора в доказателствата по делото. Неоснователни са и твърденията, че длъжникът е възнамерявал да вземе заем от трето лице, с който да погаси задължението си. Индиции за това се съдържат в показанията единствено на св.Р. Г., но неподкрепени с други данни по делото - договор, споразумение или друг писмен документ. Дори подобно намерение да е съществувало, то не променя извършеното вече безвъзмездно разпореждане. Хипотетичната възможност в бъдеще длъжникът да придобие парични средства не заличава вече настъпилото увреждане на кредитора.

Разпечатката съдържа 17 от 72 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e4a5337f-3634-4561-8f37-dd4e190dd3cd