Решение № 862 от 29.07.2026, Районен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 862 гр. Кюстендил, 29.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XVII-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Михаела Ив. Атанасова при участието на секретаря Катя П. Николова като разгледа докладваното от Михаела Ив. Атанасова Гражданско дело № 20251520103925 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Част втора – Общ исков процес от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по искова молба с вх. № 15368/16.12.2025 г., подадена от К. Б. А., ЕГН: **********, с постоянен адрес: ************** чрез адв. Д. Г. от АК – Ловеч със служебен адрес: *************, срещу „Кредит тайм“ ЕООД, ЕИК: 203615520, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Анна Ахматова“ № 9.

В исковата молба се сочи, че на 08.04.2025 г. между ищцата К. Б. А., в качеството на кредитополучател, и ответника „Кредит тайм“ ЕООД, в качеството му на кредитор, бил сключен договор за паричен заем № *****, по силата на който била предоставена сума в размер на 1000,00 лв. при уговорени фиксиран лихвен процент 38,90 % и годишен процент на разходите (ГПР) 50,82 %, като общо дължимата сума е определена на такава в размер на 1260,00 лв.

Твърди се, че съгласно чл. 16 от договора ищцата следвало в 7-дневен срок да предостави поръчител, отговарящ на множество кумулативни изисквания, чието изпълнение било практически невъзможно. При неизпълнение на това задължение била предвидена неустойка в размер на 1400,00 лв., която била начислена и разсрочена към погасителните вноски, в резултат на което действителният размер на задължението достигнал 2660,00 лв., значително над посочения в договора.

Поддържа се, че тази неустойка представлявала прикрита лихва и средство за заобикаляне на законовите ограничения относно ГПР, поради което договорът съдържал невярна информация за реалните разходи по кредита. Излага се, че е налице правен интерес от установяване действителността на правоотношението, тъй като съществува несигурност относно възможността кредиторът да претендира тези суми.

1

Навеждат се доводи, че клаузата на чл. 16, ал. 6 от договора, предвиждаща неустойка при непредоставяне на обезпечение, била нищожна като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща закона и представляваща неравноправна клауза. Твърди се, че уговореното вземане нямало характер на неустойка, тъй като не изпълнявало обезщетителна, обезпечителна или санкционна функция, не било обвързано с вреди от неизпълнение и се дължало независимо от редовното изпълнение на основното задължение. Сочи се, че чрез поставяне на прекомерни изисквания за поръчител кредиторът създал предпоставки за неизпълнение, с цел да реализира допълнителна печалба.

Излага се, че клаузата нарушавала принципа на добросъвестност и водела до значително неравновесие между страните по смисъла на Закона за защита на потребителите, като представлявала неиндивидуално уговорено условие в договор при общи условия. Поддържа се още, че чрез нея се заобикаляли разпоредбите на Закона за потребителския кредит, включително ограниченията относно максималния размер на ГПР и забраната за кумулиране на обезщетения.

Ищцата поддържа, че договорът за кредит е недействителен, тъй като формално съдържал изискуемите реквизити, но посоченият ГПР не отразявал действителните разходи по кредита, включително начислената неустойка, която следвало да бъде включена при изчисляването му. Сочи се, че това представлявало заобикаляне на закона и заблуждаваща търговска практика, водеща до невъзможност потребителят да прецени реалните икономически последици от договора.

С оглед изложеното се поддържа искане да бъде прогласена недействителността на Индивидуален договор за паричен заем № *****/****г., сключен между К. Б. А., ЕГН: **********, с адрес: *************** и „Кредит тайм“ ЕООД, ЕИК: 203615520 със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Анна Ахматова“ № 9 поради неточно посочен в него годишен процент на разходите.

Претендират се сторените съдебно-деловодни разноски, в т.ч. за адвокатско възнаграждение, определено при усл. на чл. 38 от ГПК.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор.

Сочи на недопустимост на производството поради липса на интерес от воденето му, поради което и същото следвало да се прекрати. В последния смисъл се оспорва възникването на облигационно правоотношение между страните поради това, че липсвало сторено изявление в тази насока от страна на ищцата, което било видно от представения като приложение към исковата молба заемен договор.

В случай, че съдът приеме иска за допустим, то се релевира неговата неоснователност.

Ответникът сочи, че договорът съдържа всички изискуеми от закона реквизити, като годишният процент на разходите е определен в размер на 50,82 %, а годишният лихвен процент – 38,90 %, изчислени съобразно императивните разпоредби на Закона за потребителския кредит и приложимата формула. Поддържа се, че ищцата не е ангажирала доказателства за твърденията си относно неправилно определен ГПР.

Оспорва се твърдението, че уговорената неустойка следва да бъде включена в ГПР, като се сочи, че съгласно закона разходите, дължими при неизпълнение на договорни задължения, не се включвали при изчисляването му. Поддържа се, че неустойката има характер на обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение за предоставяне на обезпечение и не представлява възнаградителна лихва.

2

Излага се още, че към момента на сключване на договора неустойката не била дължима, а възниквала единствено при неизпълнение, поради което правилно не е била включена в ГПР. Твърди се също, че задълженията по неустоечната клауза са опростени от кредитора и не били претендирани, поради което липсвало реално оскъпяване на кредита.

Ответникът поддържа, че договорът бил индивидуално уговорен, а не сключен при общи условия, като клаузите му били ясни и разбираеми и позволявали на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му.

Оспорва се твърдението за неравноправност на клаузата за неустойка, като се сочи, че същата е формулирана ясно, с конкретно определен размер и не създавала неравновесие между страните.

Излага се, че били спазени изискванията на националното и европейското законодателство относно съдържанието на договора и информираността на потребителя, като се позовава и на съдебна практика.

Поради изложеното се иска съдът да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан, както и да присъди на ответника направените по делото разноски, в т.ч. за юрисконсултско възнаграждение, като се прави и възражение за прекомерност на претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение.

В хода на съдебното дирене депозираната искова молба се поддържа, а ответникът е предприел поведение на процесуално бездействие.

Съдът, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Установява се от представените писмени доказателства, в т. ч. Индивидуален договор за паричен заем № *****/*****г., че между ищеца и ответника „Кредит тайм“ ЕООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на посочения в исковата молба договор за потребителски кредит.

Въз основа на него на ищцовата страна е предоставена в заем сумата от 1000,00 лв. срещу задължение да я върне в рамките на посочения в погасителния план срок на 14 месечни погасителни вноски всяка в общ размер на 190,00 лв., съотв. – 161,00 лв. в случай на ползване на отстъпка.

С договора е уговорена и възнаградителна лихва при ГЛП от 38,90 %, и посочен ГПР от 50,82 %.

Уговорена в чл. 16, ал. 6, вр. с ал. 1 от договора е и клауза за заплащане на неустойка в размер на 1400,00 лв., дължима при непредоставяне на обезпечение при условията на ал. 1 на същия член.

Общият размер на задълженията по кредита е посочен като сума от 1260,00 лв.

Установимо от представения по делото погасителен план е това, че към всяка погасителна вноска са калкулирани дължими суми при неизпълнение на задължението по чл. 16, ал.1 от Договора - съответно по 100,00 лв.

Останалите доказателства не променят крайните изводи на съда, поради което и не се обсъждат.

При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното:

Съдът, като съобрази материалите по делото, намира, че при така описаното по3 горе договорно правоотношение между страните, ищцовата страна освен качеството на кредитополучател, има и това на „потребител“ по смисъл на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което същата се ползва със законоустановената потребителска закрила и приложение в случая намират императивните правилата на ЗПК и ЗЗП.

Не се спори по делото, като съдът е обявил същото и за ненуждаещо се от доказване обстоятелство с проекта за доклад, впоследствие последният обявен за окончателен, че сумата по процесната неустоечна клауза не е включена в ГПР.

В горния смисъл за основателни се приемат съображенията в исковата молба за недействителност на договора за кредит поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит задължително съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Предвид тази дефиниция съдът намира, че уговорената неустойка представлява разход по кредита по смисъла на закона и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит.

Касателно последната следва да се отбележи, че с процесния Договор за кредит (чл. 16, ал. 1 от договора) заемателят е задължен да предостави посоченото в същия обезпечение, като липсва алтернатива за него да не обезпечи кредита. Тоест, предоставянето на соченото обезпечение реално се явява условие за сключване на договора. Поради това именно разходите по обезпечението е следвало да се включат в ГПР по кредита. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителното оскъпяване на кредита и така е възпрепятстван да разбере икономическите последици от сключването на договора – нарушение на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК. Реално приложимият ГПР по кредита не е 50,82 %, доколкото при срок на договора от 14 месеца, главница от 1000,00 лв., ищецът е следвало да възстанови сума от 2660,00 лв. /спр. горецитирания погасителен план/, съотв. 2254,00 лв. при ползване на отстъпка, която се равнява на над, съотв. почти два и половина пъти от чистата стойност на кредита за срок на същия малко над година. Последното води до недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК, тъй като некоректното и неточно посочване на действителния процент на оскъпяване на кредита има същата последица като липса на посочен ГПР. Ищецът и в двете хипотези е в неведение относно реалните параметри на договора за кредит.

В последния смисъл, бидейки в неведение относно реалните параметри на процесния договор, се явява алогично кредитополучателят да упражни правото си на отказ, в каквито насоки ответникът навежда възражения. С Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г") от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като "заблуждаваща" търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива и сама по себе 4 си препятства правото за отказ от кредита.

Действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, в каквато насока навежда възражения и ответната страна. Посочената законова разпоредба обаче визира неизпълнение на основното задължение на потребителя по договора, а именно - да върне предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения. Да се приеме обратното би означавало да се допусне възможност за заобикаляне на императивни законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи за неизпълнение на задължения - различни от тези за връщане на кредита, които разходи да не се включват в ГПР. При сключването на процесния договор е налице именно такава хипотеза уговорено е задължение за потребителя да даде обезпечение, при неизпълнението на което дължи неустойка, която като дължим се от него разход не е взета предвид при определяне на ГПР. В резултат на това последният е различен от посочения в договора такъв, а това на свой ред е в пряко противоречие с изискванията на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, като е нарушена и императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.