Определение № 2431 от 24.09.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2431 гр. София, 19.09.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20248002900031 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК: 000694749 против въззивно решение № 970 от 03.08.2023 г., постановено от Окръжен съд – Варна по в.гр.д. № 2152 по описа на съда за 2022 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение № 212 от 09.12.2021 г., постановено от Районен съд – гр. Провадия по гр.д. № 360 по описа на съда за 2021 г. в неговата част, с която Й. Т. Й. е осъден да заплати на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, на основание чл. 430 и сл. ТЗ във връзка с чл. 79 ЗЗД сумата 10897,91 швейцарски франка, представляваща падежирала главница за периода от 27.03.2017 г. до 08.03.2021 г., част от общо дължимата главница в размер от 65916,83 швейцарски франка по договор за потребителски кредит № HL34812/24.03.2008 г., изменен с допълнително споразумение от 23.09.2010 г., допълнително споразумение от 04.10.2011 г. и Анекс от 21.11.2011 г., сумата 10973 швейцарски франка, представляваща падежирала непогасена по давност възнаградителна лихва за периода от 27.03.2018 г. до 08.03.2021 г. по договор за потребителски кредит № HL34812/24.03.2008 г., изменен с допълнително споразумение от 23.09.2010 г., допълнително споразумение от 04.10.2011 г. и Анекс от 21.11.2011 г., и сумата 2687.22 швейцарски франка, 1 представляваща падежирало непогасено по давност обезщетение за забава за периода от 27.02.2019 г. до 08.03.2021 г., по същество е отхвърлен предявеният от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, на основание чл. 430 и сл.

ТЗ във връзка с чл. 79 ЗЗД срещу Й. Т. Й. иск за осъждането му да заплати на ищцовата банка същите суми, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за очевидна неправилност на обжалваното решение, като постановено при неотчитане на характеристиките на договора за кредит по чл. 430-432 ТЗ, като възмезден такъв, по който освен главница се дължи най-малко и възнаградителна лихва, в отлика от договора за заем по ЗЗД. Сочи се, че въззивният съд е кредитирал абсурден вариант на приетото по делото заключение на ВЛ, в който всички постъпили по кредита суми са отнесени само и единствено за погасяване на главницата по същия.

Изтъква се законовото задължение на кредитополучателя по чл. 430, ал.

2 от ТЗ да заплаща уговорената с банката лихва по кредита, както и безпротиворечивата, според касатора практика на ВКС в същия смисъл, включително задължителната такава, обективирана в ТР № 3 от 27.03.2019 г. по тълк.д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Настоява се, че съгласно константната практика на ВКС, по договорите за кредит се дължи и наказателна лихва в случай на забава за плащане на вноски по кредита, както и суми за такси, застраховки и комисиони, ако такива са уговорени между страните. Поддържа се, че уговорката за лихва е израз на възмездния характер на договора за банков кредит, поради което произтичащата от чл. 146, ал. 1 във вр. с чл. 143, ал. 2, т. 3 от ЗЗП нищожност на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката – кредитор да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, не обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка. Сочи се, че в съдебните актове, които са постановени в първото производство между страните /решение № I-26-138 от 20.02.2014 г. по гр.д. № 9356/2013 г. на СРС, решение от 03.04.2015 г. по гр.д. № 16113/2014 г. на СГС и решение № 295 от 22.02.2019 г. по т.д. № 3539/2015 г. на ВКС/ не е 2 приемано, че не се дължи възнаградителна лихва по договора за кредит, същите не са анализирани от въззивния съд в настоящото производство дори в минимална степен, поради което постановеното от него граничи с абсурд, включително поради незачитането на задължителността на влязлото в сила решение за съда, на основание чл. 297 от ГПК. Настоява се, че в чл. 236 ГПК е направено ясно разграничение между понятията решение и мотиви, които са различни неща, но са неразривно свързани помежду си, а съобразно решение № 57/26.02.2018 г. по гр.д. № 2736/2017 на ВКС, ГК, Четвърто г.о. и т. 18 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, мотивите се ползват с доказателствена сила за страните, която следва да бъде зачетена от всеки съд – чл. 297 от ГПК. В изложения смисъл се сочи, че в мотивите на решенията по първото производство между страните категорично и безспорно е прието, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за кредите е нищожна, само и единствено в частта относно изменението на базовия лихвен процент, но не и по отношение на определения към датата на сключване на договора точен размер на приложимия лихвен процент. Претендира се, че приетото в ТРОСГТКВКС № 3/2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. и решение № 50086 от 28.11.2022 г. по т.д. № 1252/2021 на ВКС, ТК, Второ т.о. досежно СПН на решението по частичен иск, по аналогия следва да се приложи и при всички други искове – нещо, с което въззивният съд в случая не се е съобразил и в противоречие с посочените актове на ВКС, незаконосъобразно и неправилно е приел, че по договора за кредит възнаградителна лихва не се дължи. Според касатора в предходното производство между страните е установено, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора е нищожна само и единствено в частта относно изменението на базовия лихвен процент, но не и по отношение на определения към датата на сключването на договора точен размер на приложимия лихвен процент. Също е установено съществуването на правоотношението между страните, както и неговите параметри – валута на кредита, валутен курс, по който следва да се погасява задължението и приложимия между страните лихвен процент в размер на 6.15 % съобразно първоначално уговореното. Поради изложеното според касатора, кредитирането от въззивния съд на вариант на заключението на ССЕ, съобразно който не се дължат възнаградителна 3 лихва, наказателни лихви, суми за такси, застраховки и комисиони, ако такива са уговорени, който вариант касаторът намира за неотносим в случая, както и крайните изводи на съда за неоснователност на иска, са неправилни.

Иска се допускане на въззивното решение и отмяната му, като неправилно и незаконосъобразно.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Формулират се въпросите:

По чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с практиката на ВКС:

1. При наличието на какви обстоятелства съдът може да приеме, че по договора за кредит се дължи само и единствено главница, но не и лихви по същия /възнаградителна и наказателна лихва/? Твърди се, че въззивното решение противоречи на ТРОСГТКВКС № 3/2019 г. по тълк.д.

№ 3/2016 г., решение № 50245/12.01.2023 г. по гр.д. № 3355/2021 г. на ВКС, ГК, Трето г.о., решение № 92/09.09.2019 г. по т.д. № 2481/2017 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. и редица други решения на ВКС по въпроса относно това, че по договор за кредит се дължи не само главница, а и възнаградителна лихва, наказателна лихва, такси и разноски.

2. В каква степен следва да зачете решението по смисъла на чл. 297 от ГПК и анализира приетото в съдебните решения по преюдициален спор между страните в рамките на новото производство между тях?

3. Само диспозитивът или и мотивите на решенията по преюдициалния спор са задължителни за съда по новото дело, съобразно разпоредбата на чл. 297 от ГПК?

4. При незачитане на мотивите на решението по преюдициалния спор, какъв порок е налице – неправилност, недопустимост или очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК?

Сочи се, че въззивното решение е в противоречие с решение № 57/26.02.2018 г. по гр.д. № 2736/2017 на ВКС, ГК, Четвърто г.о., с ТРОСГТКВКС № 3/2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. и решение № 50086 от 28.11.2022 г. по т.д. № 1252/2021 на ВКК, ТК, Второ т.о. досежно пределите на СПН и доказателствената сила на съдебните решения, като се пресъздават оплакванията в изложената насока от 4 касационната жалба.

По чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК:

1. Може ли съдът сам да направи нови изводи във връзка с правоотношение между страните, с оглед обстоятелството, че е налице произнасяне по преюдициален спор, което е установило при какви параметри съществува същото?

2. Налице ли е нарушаване на разпоредбата на чл. 299 от ГПК в случай, че съдът направи нови изводи във връзка с правоотношение, по отношение съществуването на което са налице вече влезли в сила решения?

3. Ако да, то коя хипотеза на изключение от основното правило смисъла на чл. 299, ал. 1 от ГПК е налице?

В обосноваване на този допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба се твърди, че с обжалваното решение създадена практика, която е постановена в резултат на неточно и неправилно тълкуване от съда на законовите разпоредби, практиката на ВКС във връзка със силата на пресъдено нещо и доказателствената сила на предходни съдебни решения по преюдициален спор. Според касатора ВКС безспорно приема, че диспозитивът на решението се ползва със сила на пресъдено нещо, а мотивите се ползват с доказателствена сила, която трябва да бъде зачетена от всеки един съд – чл. 297 от ГПК. Тази доказателствена сила задължително следва да бъде приложена в рамките на последващо производство между страните, като съдът внимателно и подробно следва да анализира приетото в решенията по преюдициалното дело. Според касатора, в процесния случай разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от договора е била обявена за неравноправна само и единствено в частта относно изменението на БЛП, но не и в частта, с която е посочен точният размер на приложимия лихвен процент. Това обаче не е анализирано от въззивния съд, а чисто формално, без да зачете доказателствената сила на мотивите на решенията по преюдициалния спор, съдът е приел, че цялата клауза на чл. 3, ал. 1 от договора за кредит е неравноправна. Същото се отнася и до клаузата от договора, която се отнася до уговорката за дължимата наказателна лихва при забава, таксите, застраховките и разноските.

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира 5 разноски в производството по чл. 288 от ГПК.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 113, изр. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че:

Липсва спор между страните, а и от приетите по делото писмени доказателства и заключението на вещите лице по изготвената ССЕ в исковото производство се установява, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, породено от договор за потребителски кредит № HL 34812/24.03.2008 г., по силата на който дружеството ищец е отпуснало на заемателя - ответник потребителски кредит за текущи нужди в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 85000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на „Българска пощенска банка“ АД в деня на усвояване на кредита.

Съгласно заключението по назначената ССчЕ превалутираната сума, предоставена по кредита, е в размер на 134111.94 швейцарски франка.