Определение № 3710 от 24.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3710 гр. София, 23.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20238002104325 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Т. С. М. срещу решение № 250/27.06.2023 г., постановено по възз. търг. дело № 219/2023 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено в обжалваната от ищеца част първоинстанционното решение № 260005/16.01.2023 г. по търг. дело № 89/2020 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС), предявеният от жалбоподателя срещу ЗАД „А.“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на настъпило на 11.09.2018 г. пътнотранспортно произшествие (ПТП), е отхвърлен за разликата над сумата 15 000 лв. до пълния му предявен размер от 500 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика от 22.12.2018 г. до окончателното плащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно, ясно и точно изложи в решението си, върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже, защо и на кои вярва, и на кои – не, кои възприема и кои – не; 2) относно задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за 1 определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия; и 3) следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“ и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси.

Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по тези въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, и конкретно: по първия въпрос – в противоречие с т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, по втория въпрос – в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. и по третия въпрос – в противоречие с решение № 28/09.04.2014 г. по търг. дело № 1948/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 4/08.03.2021 г. по търг. дело № 2940/2019 г. на II-ро търг. отд. на ВКС.

Насрещните страни – ответникът ЗАД „А.“ АД и третото лице – негов помагач – Агенция „Пътна инфраструктура“, в отговорите си на касационната жалба излагат становища и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваната част от въззивното решение, апелативният съд е приел, че част от твърдените от ищеца процесни увреждания, изразяващи се в черепно-мозъчна травма и дифузна контузия на главния мозък, са доказани с равнозначното на влязла в сила присъда, споразумение, одобрено от наказателния съд, с което В. Ж. е признат за виновен в причиняването по непредпазливост, при процесното ПТП, на средна телесна повреда на ищеца, изразяваща се именно в черепно-мозъчна травма и дифузна контузия на главния мозък. Относно останалите спорни по делото телесни увреждания, твърдени от ищеца – симптоматична епилепсия, екзацербирал хроничен максиларен синуит и вътремозъчен кръвоизлив (хеморагичен мозъчен инсулт), съдът е приел следното:

Въз основа обсъдените от него обяснения на вещите лица, дали заключението по комплексната съдебно-медицинска и съдебно-психиатрична експертиза, съдът е приел за доказана и диагнозата „максиларен синуит“, като в тази връзка е съобразил, че тя е отразена и в приетото по делото писмено медицинско изследване № 3073/16.11.2018 г.

Въззивният съд е установил, че както в заключението на същата експертиза, така и в заключението на повторната съдебно-медицинска експертиза (СМЕ) е отразено, че няма данни в нито едно от проведените образни изследвания на ищеца, същият да е получил „вътремозъчен кръвоизлив (хеморагичен мозъчен инсулт)”. Предвид и посоченото от вещото лице д-р С., че хеморагичният инсулт предполага унищожаване на мозъчна тъкан, което винаги оставя следи по мозъка, видими на образните изследвания, и при положение, че в случая липсват такива следи при образните изследвания, съдът е достигнал до извода, че твърдението на ищеца за получаване на тази травма остава недоказано, като е съобразил, че наличието `и е отречено не само от вещите лица по делото, но и никъде в приложената медицинска документация това увреждане не се потвърждава.

Относно спорния между страните въпрос за наличието на „симптоматична епилепсия” при 2 ищеца и на причинно-следствена връзка на това твърдяно увреждане с процесното ПТП, въззивният съд е обсъдил най-напред представената с исковата молба епикриза, подписана от лекуващия лекар д-р П. и издадена след престоя на ищеца през периода 12-19.09.2018 г. в клиниката по неврохирургия, в която епикриза, като придружаващо заболяване е посочено:

„епилепсия неуточнена”. Съдът е намерил, че това само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, че ищецът страда от такова заболяване, тъй като съгласно заключението на комплексната експертиза, което съдът е кредитирал като обосновано, безпристрастно и професионално извършено, въпреки оспорването му от страна на ищеца, поставянето на диагнозата „епилепсия” при престоя на ищеца в клиниката по неврохирургия, не е обосновано със специфични изследвания или документиран наблюдаван пристъп по време на престоя, а само на база на висока вероятност за такова усложнение при приетото наличие на дифузна травма на мозъка. Според вещите лица, изготвили същата експертиза, тази диагноза е поставена само с цел да не се пропусне теоретичен шанс за налично минимално и клинично непроявено такова усложнение и за да е съответстващо на декларираните субективни данни от близките и съмнителните находки от скенерографското изследване.

Също съгласно заключението на комплексната експертиза, проведените впоследствие магнитно-резонансно изследване и ново скенеграфско изследване през март 2019 г. на същия апарат – ретроспективно, е категорична преценката за липса на такова усложнение, като значим травматизъм на мозъка или хеморагични усложнения – такива, каквито са описани като възможни и най-вероятно артефактни на първичния скенер. Според експертите, магнитно-резонансното изследване, в срока му на провеждане след инициалния скенер – 2 месеца, не е възможно да не разкрие посттравматични промени на мозъка и/или последици от кръвоизливни усложнения в мозъчния паренхим или ликворните пространства на черепната кухина. Също в заключението на комплексната експертиза е отразено още, че на инициалния преглед в София от 15.11.2018 г., описаното заключение на ЕЕГ не съответства на наблюдаваните 7 епохи (страници), представени в медицинската документация; според вещите лица, преценените като “...групи от остри вълни и пики парието-окципитотемпорално в дясно” на предоставените епохи, категорично са артефакти от електромиографски сигнал, и практически на база на предоставените по делото части от записа, същият е категорично нормален ЕЕГ-запис. В обобщение, в заключението на комплексната експертиза е прието, че няма данни за наличие на симптоми на заболяването „епилепсия“ преди датата на процесното ПТП, но при ищеца епилепсия – от наличните данни и експертния анализ, не може да се обсъжда въобще. Вещите са приели, че твърденията за наличие на епилепсия не са издържани, тъй като се базират на преценка за възможни усложнения при мозъчна контузия, и без да са налице изискуемите клинични и инструментални критерии, за да се обсъжда въобще диагноза епилепсия. На следващо място, въззивният съд е обсъдил, че в потвърждение на гореизложеното е и неоспореното от страните заключение на повторната СМЕ, което също е възприето като обективно, безпристрастно и професионално извършено. В това експертно заключение е подчертано, че предписаните на ищеца противоепилептични лекарствени средства са в профилактични, а не в лечебни дози за епилепсия. Вещото лице е посочило още, че при травми с данни за 3 вероятен гърч се прилагат профилактични дози от споменатите в заключението лекарствени средства, с цел предотвратяване на епи-гърчове, които могат да доведат до допълнително влошаване или дори смърт на пострадалия, но наличието или липсата на епилепсия се доказва със серия от ЕЕГ-изследвания, които се провеждат след приключване на лечението на мозъчната травма. При устните обяснения вещото лице д-р С., както експертите по комплексната експертиза, е потвърдило, че ищецът не страда от епилепсия. Въззивният съд е приел, че свидетелските показания на лекуващия лекар д-р П. по никакъв начин не разколебават констатациите и изводите на вещите по двете експертизи относно диагнозата „епилепсия”. В тази връзка съдът е съобразил, че в показанията си д-р П. е потвърдила, че тя е съставила и подписала обсъдената по-горе епикриза, но е заявила, че не си спомня дали е лекувала ищеца, дали и какво лечение му е било назначено, както и че като цяло, показанията на свидетелката не съдържат данни за нещо повече или нещо различно от отразеното в самата епикриза, нито пък се изнасят медицински данни, които да оборват или да влизат в противоречие с извода на вещите лица, че в случая поставянето на диагнозата „епилепсия неуточнена” в епикризата, всъщност е с превантивна цел и на база вероятност за такова здравословно усложнение, която вероятност обаче не е потвърдена впоследствие.

Наред с горното, въззивният съд е обсъдил и показанията на свидетеля д-р Ж., в които се потвърждава, че след една травма, гърчът може да е единичен, непосредствено след травмата, а може да има и няколко (в случая данните са само за единичен гърч при ищеца, получен на следващия ден след произшествието и то само по данни на баща му), като това може да разгърне картината на симптоматична епилепсия, но второто вече е въпрос на уточняване месеци след травмата. В заключение, предвид така коментираните доказателства, съдът е достигнал до извод, че остава недоказано твърдението на ищеца, вследствие на процесното ПТП да е получил увреждане, представляващо „симптоматична епилепсия”.

С оглед така приетото въз основа на доказателствата по делото относно процесните травматични увреждания на ищеца, въззивният съд е изтъкнал, че при определяне на обезщетението за неимуществените вреди, причинени на ищеца вследствие процесното ПТП, следва да съобрази само доказаните увреждания: черепно-мозъчната травма, дифузната контузия на главния мозък и максиларния синуит. След подробно обсъдждане на оплакванията и доводите във въззивните жалби на насрещните страни относно справедливия размер на обезщетението, апелативният съд е приел, че дължи самостоятелна преценка по този спорен между страните въпрос. В тази връзка съдът се е позовал на задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г., съгласно която понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които решаващият съд следва да прецени в тяхната съвкупност при определяне на размера на обезщетението. В този контекст, съдът е намерил, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди е нужно да се отчетат: начинът на извършване на противоправното деяние, претърпените от ищеца болки и страдания вследствие на причинените му в резултат на деянието травматични увреждания, периода на възстановяването му от същите увреждания, неговата възраст, причинените му неудобства и дискомфорт при социалните му контакти по времето 4 на възстановителния период от уврежданията, нарушаването на психическото му здраве вследствие на инцидента, ако такова нарушаване е установено по делото, както и социалноикономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие – месец септември 2018 г.