Решение № 4059 от 05.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4059 гр. София, 05.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско дело № 20241100504582 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 3191/22.02.2024 г., постановено по гр.д. 46466/2023 г. на СРС, ГО, 76 състав, е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ уволнението на С. Л. Е., ЕГН **********, от длъжността „шивач” при „М.“ ЕООД, ЕИК *******, извършено със Заповед № 13/04.07.2023 г., на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ С. Л. Е., ЕГН ********** е възстановена на длъжността „шивач“ при „М.“ ЕООД, като „М.“ ЕООД , ЕИК *******, е осъдено да заплати на С. Л. Е., ЕГН **********, , на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 и ал.2 от КТ сумата от 3 970,20 лв., представляваща обезщетение за времето от 20.08.2023 г. до 18.01.2024 г., през което е останала без работа поради незаконно уволнение, ведно със законната лихва, считано от 18.08.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство „М.“ ЕООД, с която решението се обжалва изцяло като незаконосъобразно, а в частта, в която е признато за незаконно и отменено уволнението и в която е присъдена законна лихва от 18.08.2023 г. върху сумата от 3 970,20 лв. и като недопустимо, тъй като такива искове не били предявени. Поддържа се, че предявеният иск бил за отмяна на обжалваната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, като не 1 бил предявяван установителен иск да се признае за незаконно уволнението, по който съдът се е произнесъл. Твърди се още, че с исковата молба бил заявена претенция по чл.225,ал.1 КТ за сумата от 3 970,20 лв. без да е заявено искане за присъждане на законна лихва, поради което и в посочените части решението следвало да се обезсили Въззивникът твърди, че доколкото не бил предявен установителен иск за признаване за незаконно уволнението, неоснователни са и исковете по чл.344,т.2 и т.3 КТ. Сочи, че била спазена процедурата по чл.333 КТ за дадено предварително разрешение от Инспекцията по труда, което не представлявало административен акт по арг. от чл.21,ал.1 АПК, поради което и независимо дали Инспекцията по труда – София или Перник е следвало да даде разрешение, това не представлявало основание за отмяна на уволнението. Въззивникът навежда, че всички дирекции от специализираната администрация са с еднаква компетентност, вкл. съгласно чл.20,ал.1, т.1 да издават разрешение и откази в предвидените от закона случаи, каквото изискване се съдържа в чл.333,ал.1 КТ. Сочи, че в действащия устройствен правилник на изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ не е разграничена компетентността на териториалните дирекции по териториален принцип. Във въззивната жалба се твърди, че искането до инспекцията по труда за издаване на разрешение за уволнение е за две основания, при които се прилага закрилата по чл.333 КТ за ищцата – като трудоустроен работник и като лице, което е в болничен отпуск, като Инспекцията по труда е издала предварително разрешение за уволнение по исканията на работодателя /за двете посочени основания за закрила/, поради което и изводът на първоинстанционния съд, че не било посочено на кое основание се дава разрешението, бил неправилен. Въззивникът навежда, че щом няма постановено изричен отказ, то следва да се приеме, че разрешението е дадено на всички основания, които са посочени в заявлението. По отношение на присъденото обезщетение по чл.225,ал.1 КТ е посочено, че трудовата книжка не е представена за констатация в последното по делото о.с.з. пред първоинстанционния съд, поради което и липсвали доказателства ищцата да е останала без работа до 18.01.2024 г. Моли се за обезсилване на решението в посочените части и отмяна в останалата му част, евентуално за отмяна на цялото решение и отхвърляне на предявените искове и присъждане на сторените разноски.

Въззиваемият С. Л. Е. оспорва подадената въззивна жалба. Оспорва твърдението, че първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустим иск по отношение иска за отмяна на уволнението, доколкото бил предявен иск по чл.344,ал.1, т.1 КТ. Твърди се, че правилно е присъдена и законна лихва върху претенцията по чл.225,ал.1 КТ, като това произтичало от нормата на чл.228,ал.3 КТ. Въззиваемият сочи, че не е преодоляна закрилата по чл.33,ал.1 КТ, доколкото разрешението за уволнение не е издадено от териториално – компетентната Инспекция по труда . Моли се за потвърждаване ан обжалваното решение и присъждане на сторените разноски.

2

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, тъй като не се констатират пороци, обуславящи изводи за нищожност на съдебния акт.

По допустимостта на обжалваното съдебно решение съдът приема следното:

Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения за правнорелевантните за спора факти. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.

В конкретния случай в петитума на исковата молба ищецът е поискал от съда да отмени Заповед № 13/04.07.2023 г. за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.330,ал.2, т.6 КТ поради налагане на наказание „дисциплинарно уволнение“

Правната уредба на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ е в глава ХVI "Прекратяване на трудовото правоотношение", раздел IV "Защита срещу незаконно уволнение". Те представляват искове за оспорване законността на прекратяването на трудовото правоотношение. Разпоредбата на чл. 344, ал. 1 КТ предвижда субективно право на работника/служителя да оспорва законността на извършеното от работодателя прекратяване на трудовото правоотношение помежду им и да иска признаване на уволнението за незаконно и отмяната му. Искът по чл.344,ал.1, т.1 КТ е конститутивен и включва в себе си признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, което потестативно право се реализира посредством атакуване на 3 заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, което в случая е направено. Ето защо и въззивният съд се е произнесъл по предявения с исковата молба иск по чл.344,ал.1,т.1 КТ, поради което и доводите за недопустимост на решението по иска по чл.344,ал.1,т.1 КТ се явяват неоснователни.

По отношение доводите за недопустимост на решението в частта относно присъдената законна лихва върху сумата от 3 970,20 лв., въззивният съд намира следното: искането за законна лихва не представлява самостоятелен иск, а акцесорна претенция, обуславена от уважаването на осъдителния иск. С оглед диспозитивното начало, присъждането на сумата е предпоставено от своевременно заявено искане в рамките на първоинстанционното производство от ищеца. В конкретния случай ищцата нито в исковата молба, нито в последващ момент е заявила искане за присъждане на законната лихва върху претенцията, поради което и произнасянето на съда в тази част се явява процесуално недопустимо.

По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени от С. Л. Е. срещу „М.“ ЕООД кумулативно съединени искове, с правно основание по чл.344,ал.1,т.1 КТ за признаване за незаконно на наложеното й със Заповед № 13/04.07.2023 г. наказание дисциплинарното уволнение и неговата отмяна, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението й длъжност „шивач“ при ответника и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за заплащане на парично обезщетение в размер на 3970,20 лв. за оставане без работа в периода 20.08.2023 г. до 18.01.2024 г.

В подадената искова молба ищцата твърди, че е работила при ответника на длъжност „шивач“, като трудовото й правоотношение било прекратено, с връчената й Заповед №13/04.07.2023 г. с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”. Поддържа, че гореописаната заповед е незаконосъобразна, тъй като не бил преодоляна закрилата по чл.333,ал.1, т.2 и т.4 КТ – липсвало посочени основания в решението на Инспекцията по труда, за които се дава разрешение за уволнение, като разрешението не било издадено от териториално компетентната служба на Инспекцията по труда; заповедта за уволнение била издадена след изтичане на давностния срок предвиден в чл. 194, ал.1 КТ с изключение на твърдяното неявяване на работа за периода от 20.03.2023 г. до 22.03.2023 г.; не била извършила визираните в уволнителната заповед нарушения, както и че прекратяването на трудовото правоотношение било извършено при злоупотреба с право по смисъла на чл.8, ал.1 и ал.2 КТ.

4

По делото не се спори, че по силата на трудов договор №12/15.05.2019 г. и допълнително споразумение към него №5/22.05.2023 г. между страните е съществувало трудово правоотношение за неопределено време, по силата на което ищцата е заемала длъжността „шивач“, с място на работа – Църковен магазин, гр. София, ул. „*******, при основно месечно трудово възнаграждение в размер на 360 лв., 6.48 % допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит. Не е спорно също така, че на ищцата е поставена диагноза „множествена склероза“, с оглед на която с експертно решение №1701/099/02.06.2022 г. на ТЕЛК са й определени 75 % трайно намалена работоспособност за срок от 3 години, както и че към момента на налагане на дисциплинарното наказание (18.07.2023 г.) ищцата е ползвала отпуск поради временна неработоспособност за периода от 16.07.2023 г. до 19.08.2023 г. по силата на издаден болничен лист №20231896764/20.07.2023 г. Не е спорно също така, че със заповед № 13/04.07.2023 г., на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ работодалят е наложил на С. Л. Е. дисциплинарно наказание „уволнение“.

Съгласно чл.195, ал.1 КТ дисциплинарното наказание се налага с мотивирана заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено то, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага.

На първо място следва да се посочи, че необходимо съдържание на писмената заповед за налагане на дисциплинарно наказание по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ, са фактическите признаци на нарушението - кога и от кого е извършено то и в какво се изразява. Задължението по посочения законов текст за мотивиране на заповедта за уволнение е въведено с оглед изискването на чл.

189, ал. 2 КТ за еднократност на наказанието, спазването на сроковете по чл.

194 КТ, както и възможността на наказания работник или служител за ефективна защита в хода на съдебното производство при обжалване на наложеното наказание. Следователно достатъчно е нарушението на трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем за работника или служителя начин, включително и чрез позоваване на известни му обстоятелства и документи /без да е нужно удостоверяване на връчването на документите/ същественото е работникът или служителят да узнае за фактическите и правните основания за налагане на наказанието, за да може да защити правата си, включително и по съдебен ред - като не е необходимо в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание да бъдат описвани конкретно всички действия на работника или служителя по извършване на нарушението, нито пък да бъдат възпроизведени всички направените от него твърдения в буквалния им смисъл. Достатъчно е в заповедта да са описани извършените от работника или служителя нарушения, такива каквито са според оценката на работодателя. Когато изложените мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ /в този смисъл Решение № 676 от 12.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 999/2009 г., ІV г. о., ГК, Решение № 128 от 28.05.2013 г. на ВКС по гр. д.