Решение № 959 от 12.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 959 гр. София, 12.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Слави Г. Славов при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Слави Г. Славов Въззивно гражданско дело № 20231100511400 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 20081891 от 06.03.2023г., постановено по гр. дело № 64907/2020г. по описа на СРС,II Г.О, 63 състав: е осъден Д. И. М., с ЕГН: **********, с адрес в гр. София, ж.к.

„******** да заплати на „Топлофикация – София “ ЕАД, с ЕИК 831609046, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „ Ястребец “ № 23Б следните суми: 461.62 лева от главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********, с абонатен № 104469 за периода от 01.09.2017г. до 30.04.2019г., ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба – 23.12.2020г. до изплащане на вземането, 57.58 лева - мораторна лихва за периода от 15.09.2018г. до 14.12.2020г., 2.85 лева - цена за услуга за дялово разпределение за периода от 01.11.2017г. до 30.04.2019г ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба – 23.12.2020г. до изплащане на вземането, както и сторените по делото разноски, а именно: 20.87 лева – държавна такса, 48.16 лева – разноски за експертизи, 48.16 лева – разноски за особен представител и 16.04 лева – юрисконсултско възнаграждение, като са отхвърлени предявените искове за главница за топлинна енергия за периода от 01.05.2017г. до 31.08.2017г., иска за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за разликата над уважения размер от 1

57.58 лв. до пълния предявен от 76.78 лв. и за периода от 30.12.2017г. до 15.09.2018г., както и иска за мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение в размер на 0,69 лева за периода от 30.12.2017г. до 14.12.2020г. е осъдена Т. И. М., с ЕГН: **********, с адрес в гр. София, ж.к.

„******** да заплати на „Топлофикация – София “ ЕАД, с ЕИК 831609046, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „ Ястребец “ № 23Б следните суми: 461.62 лева от главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********, с абонатен № 104469 за периода от 01.09.2017г. до 30.04.2019г., ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба – 23.12.2020г. до изплащане на вземането, 57.58 лева - мораторна лихва за периода от 15.09.2018г. до 14.12.2020г., 2.85 лева - цена за услуга за дялово разпределение за периода от 01.11.2017г. до 30.04.2019г ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба – 23.12.2020г. до изплащане на вземането, както и сторените по делото разноски, а именно: 20.87 лева – държавна такса, 48.16 лева – разноски за експертизи, 48.16 лева – разноски за особен представител и 16.04 лева – юрисконсултско възнаграждение, като са отхвърлени предявените искове за главница за топлинна енергия за периода от 01.05.2017г. до 31.08.2017г., иска за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за разликата над уважения размер от 57.58 лв. до пълния предявен от 76.78 лв. и за периода от 30.12.2017г. до 15.09.2018г., както и иска за мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение в размер на 0,69 лева за периода от 30.12.2017г. до 14.12.2020г. е осъдена Л. С. М., с ЕГН: **********, с адрес в гр. София, ж.к.

„******** да заплати на „Топлофикация – София “ ЕАД, с ЕИК 831609046, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „ Ястребец “ № 23Б следните суми: 1846.46 лева - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********, с абонатен № 104469 за периода от 01.09.2017г. до 30.04.2019г., ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба – 23.12.2020г. до изплащане на вземането, 230.33 лева - мораторна лихва за периода от 15.09.2018г. до 14.12.2020г., 11.39 лева - цена за услуга за дялово разпределение за периода от 01.11.2017г. до 30.04.2019г ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба – 23.12.2020г. до изплащане на вземането, както и сторените по делото разноски, а именно: 83.48 лева – държавна такса, 192.64 лева – разноски за експертизи, 64.16 лева - юрисконсултско възнаграждение, като са отхвърлени предявените искове за главница за топлинна енергия за периода от 01.05.2017г. до 31.08.2017г., иска за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за разликата над уважения размер от 230.33 лв. до пълния предявен от 307.11 лв. и за периода от 30.12.2017г. до 15.09.2018г., както и иска за мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение в размер на 2,71 лева за 2 периода от 30.12.2017г. до 14.12.2020г.

С решението е осъдена „Топлофикация София “ ЕАД, с ЕИК 831609046, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „ Ястребец “ № 23Б да заплати на Т. И. М., с ЕГН: **********, с адрес в гр. София, ж.к. „******** и на Л. С. М., с ЕГН: **********, с адрес в гр. София, ж.к. „******** сумата от 18.35 лева – адвокатско възнаграждение.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответниците по исковете Т. И. М. и Л. С. М., подадена чрез пълномощника им адв. Е. К., в частта, с която са уважени предявените осъдителни искове.

Жалбоподателите твърдят, че решението е порочно, постановено при съществени процесуални нарушения, по съображения изложени в жалбата. В подкрепа на твърденията е цитирана съдебна практика, а именно т.2 на ППВС №1/1985г. Предвид изложеното се моли настоящата въззивна инстанция да отмени решението на СРС в обжалваната част и да постанови друго, с което погасените по давност искове да бъдат отхвърлени, като неоснователни.

Въззиваемата страна- ищец „Топлофикация София“ ЕАД, гр. София, чрез своя процесуален представител, оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл. 263, ал. 1 от ГПК . Моли жалбата на ответника като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение в обжалваната от ответниците част потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

3

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно в обжалваната от ответниците част, като настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца срещу ответниците Т. И. М. и Л. С. М., обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации / чл. 272 от ГПК/. При правилно разпредЕ. доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Противно на изложеното във въззивната жалба, настоящият състав намира, че оспореното решение не е постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, състоящи се в противоречие между мотиви и диспозитив. На първо място, твърдения порок представлява очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК. За дефиницията и наличието на очевидна фактическа грешка ВКС поддържа в своята практика, че такава присъства всякога, когато има разминаване между формираната от съда водя и изразената такава, в това число когато това обстоятелство се дължи на пропуск при изготвяне на решението - Решение № 744 от 16.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2475/2023 г., IV Г.О., ГК. В процесния случай, с влязло в законна сила решение № 2009405 от 14.06.2023г. по реда на чл. 247 ГПК, постановено по делото, е отхвърлено искането на Т. И. М. и Л. С. М. за допускане поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № 20081891 от 06.03.2023г. по гр.д.

№ 64907/2020г. по описа на СРС, II Г.О, 63 с-в. С оглед което доводите на ответниците изложени във въззивната жалба в тази насока се явяват изцяло неоснователни.

На следващо място съдът приема, че ответниците не са изложили във въззивната жалба конкретни доводи относно неправилността на обжалваното решение. Изложените във въззивната жалба кратки, съдът намира, че са неотносими към предмета на правния спор, като същите не са съобразени с изразеното от СРС в диспозитива на обжалваното решение, като констатация относно спорното право.

В т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица 4 решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК , съдът се произнася с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и законодателят изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото на спора". Релевираните възраженията на страните, било правоизклюващи, правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск, безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към решението и съответно имплицитно се съдържат в диспозитива на решението по същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови краен извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото материалното право, или за неговата трансформация от гледна точка на изискуемост, ливидност. Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право, а изложеното в мотивите - само по изключение досежно възраженията за право на задържане и прихващане/ чл.298, ал.4 от ГПК/. С Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.18, което в тази си част не е изгубило значение при действието на приетия през 2007 г. и приложим към конкретното дело Граждански процесуален кодекс, е разрешен по задължителен за съдилищата начин въпросът за обжалваемостта на мотивите към съдебно решение. Според дадените указания, на обжалване подлежи самото решение /т. нар. диспозитив/, с което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо относно съществуването на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото.