Решение № 1046 от 03.07.2025, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1046 гр. Русе, 03.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: А. Ив. Абрашева при участието на секретаря Светла К. Г. като разгледа докладваното от А. Ив. Абрашева Гражданско дело № 20254520100150 по описа за 2025 година

Предявен е главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, а при условие на евентуалност - иск по чл. 26, ал. 4 вр. ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 21, ал. 2 ЗПК.

Ищецът Е. П. А., чрез процесуалния си представител адв. Л. Б., твърди, че между него и „Вива Кредит“ АД, гр. София, на 21.10.2022 г. бил сключен Договор за паричен заем Standart_30 № 5860137, по силата на който „Вива Кредит“ АД му предоставило в заем сумата от 900,00 лв. при фиксиран ГЛП от 40.32 % и ГПР от 49.50 %. Следвало да върне сума в общ размер на 1 417,14 лв., като сумата включвала главница, лихва и неустойка. В чл. 4, ал. 1 от договора било посочено, че заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. Поръчителство на едно физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора условия или 2. Безусловна банкова гаранция. В чл. 4, ал. 2, страните се договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на заявителя ще бъде начислена неустойка в размер на 359,28 лв.

Ищецът счита договора за паричен заем за нищожен, тъй като съдържа нищожни неравноправни клаузи. Счита, че размерът на ГЛП - 40.32 % е прекомерен, поради което клаузата за уговарянето му е нищожна поради накърняване на добрите нрави, като надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Твърди, че ГПР по скрит начин е увеличен, тъй като в него не е включена дължимата неустойка, което също било друго основание за нищожност на договора. Според него липсвала и ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият. По този начин 1 потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Посочено било, че ГПР е 49.50 %, но от съдържанието на договора не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

По изложените съображения, моли съда да постанови решение, с което бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем № 5860137, сключен на 21.10.2022 г. между Е. А. и „Вива Кредит“ АД, тъй като същият съдържа нищожни неравноправни клаузи.

В условията на евентуалност, моли съда да постановите решение с което да признае клаузата в чл. 4, ал. 2 от Договор за потребителски заем № 5860137, сключен на 21.10.2022 г., която предвижда заплащане на неустойка в размер на 359,28 лв., за непредставяне на обезпечение в срок за нищожна.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „Вива Кредит“ АД гр. София, депозира отговор на исковата молба, в който излага доводи за неоснователност на исковете. Твърди, че съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК, при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се прибавят разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, а неустойката за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение била с точно такъв характер. Таксата за експресно обслужване била за допълнителна услуга, която клиентът доброволно избрал да ползва, като на основание чл. 19 във връзка с Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК стойността на същата не следвало да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора, тъй като експресното разглеждане на документи не било действие по усвояване или управление на кредита, а действие, което предхожда във времево отношение и усвояването и управлението на кредита. Процесната неустойка, предвидена в чл. 4 от договора, била начислена вследствие на неизпълнение на поети договорни задължения от страна на заемателя. Неустойката обезпечавала изпълнението на задължението и служела като обезщетение за вредите от неизпълнението без да било нужно да се доказват, както и не следвало да участва при формирането на ГПР. Счита, че дори и да се приеме, че неустойката е прекомерна, от това не следвало, че е нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следвало да се намали нейният размер. Поради изложеното моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените срещу ответното дружество искове. Претендира разноски.

Съдът, като прецени, становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Страните не спорят, че на 21.10.2022 г. между ищеца и ответника е сключен Договор за паричен заем „Standart 14“ № 5860137-20.10.2022, съгласно който ответното дружество е предоставило в заем на ищеца сумата 900 лева при следните условия: фиксиран ГЛП - 40.32 %; ГПР - 49.50 %; лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора до 14-тия ден - 0.11 2

%; размер на погасителната вноска, формирана от главница и лихва – 117.54 лева; срок на заема - 9 месеца; брой вноски - 9; общ размер на всички плащания – 1057.86 лева.

Според чл. 4 от договора, заемателят се е задължил в 3-дневен срок от усвояване на сумата да предостави обезпечения на задълженията си чрез поръчителството на физическо лице, отговарящо на определени от кредитора условия или банкова гаранция. При неизпълнение на това задължение е приел да заплати неустойка в размер на 359.28 лева, разсрочена на равни части към всяка погасителна вноска, като общото задължение по договора в този случай възлиза на 1417.14 лева, а месечната вноска – 157.46 лева.

Страните не спорят, че сумата в размер на 900,00 лева е била изцяло усвоена от ищеца.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

По предявения главен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК:

Процесният договор е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. Тоест съдът следва да обсъди годността на договора, дори и без наличието на възражения на страните, когато основателността на исковата претенция е пряко обусловена от неговата действителност. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена индивидуално. Относно договора за потребителски кредит и неговото съдържание е необходимо съобразяването им с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал.

1, т. 7 - 9, като при неспазването им, договорът за потребителски кредит 3 следва да бъде обявен за недействителен, на основание чл. 22 ЗПК. От това следва, че при неспазване на изброените в чл. 22 ЗПК императивни изисквания по чл. 11 ЗПК, касаещи съдържанието на договора, се стига до неговата нищожност.

В настоящият случай съдът намира, че процесният Договор за паричен заем „Standart 14“ № 5860137-20.10.2022, сключен между страните по делото на 21.10.2022 г., е недействителен.

На първо място, в договора е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна процентна стойност - 49.50 %. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Не става ясно какво е включено в ГПР извън ГЛП, който е 40.32 %. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишния процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл. 10, ал. 1 ЗПК). Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл. 22 ЗПК.

По отношение вземането за неустойка: В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.

В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 4 от договора за паричен заем, според която се дължи неустойка при неизпълнение на задължението за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени условия, или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на 4 длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.

На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Също така, по посочения начин се заобикаля законът - чл. 33, ал. 1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и води до неоснователно обогатяване на кредитора.