Решение № 2672 от 25.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2672 гр. София, 25.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Теодора Анг. Карабашева при участието на секретаря Мария Т. Методиева като разгледа докладваното от Теодора Анг. Карабашева Въззивно гражданско дело № 20221100513208 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 9972/12.09.2022 г., постановено по гр.д. № 62784/2021 г. по описа на СРС, ГО, 82-ри състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове от „ЕОС М.“ ЕООД с ЕИК: **** срещу Е. Г. П. с ЕГН: **********, че на основание чл. 240, ал. 1 вр чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД Е. Г.

П. дължи на ищеца следните суми: 10 055.41 лева, представляваща сбор от непогасени вноски за главница по договор за потребителски кредит № FL491305/31.08.2009 г., ведно със законната лихва от 03.11.2020 г. до окончателното плащане, както и 2 781.99 лева, представляваща лихва за просрочие за периода 03.11.2017 г. – 24.09.2020 г., за които суми по ч.гр.д. № 53821/2020 по описа на СРС, 82-ри състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.

Подадена е въззивна жалба от Е. П. чрез адв. В. В. – с пълномощно по делото, представено пред СРС, с която решението се обжалва в цялост. Твърди се, че въззивникът не е бил уведомен за извършената цесия и посочва, че клаузите на процесния договор за потребителски кредит са неравноправни и нищожни. Оспорва се размерът на претендираните суми, като се изтъква отново и възражение за изтекла погасителна давност. Релевирано е доказателствено искане за допускане до разпит на един свидетел в режим на довеждане за установяване на обстоятелствата дали, кога и как банката е уведомила въззивника за предсрочната изискуемост на кредита и се 1 посочва, че СРС не е допуснал доказателственото искане в нарушение на процесуалните правила. Предвид изложеното, моли се за отмяна на решението в атакуваните му части. Претендират се разноски.

Въззивната жалба е допустима и редовна - подадена е в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежна страна, както и е съобразена с изискванията на чл. 260 ГПК и чл. 261 ГПК, поради което делото следва да бъде насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание според графика на съдебния състав. По отношение на релевираното доказателствено искане за допускане до разпит на един свидетел съдът ще се произнесе в открито съдебно заседание.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ищеца – „ЕОС М.“ ЕООД, чрез адв. Г. Х. – с пълномощно по делото, в която се излагат съображения за неоснователност на подадената въззивна жалба. Сочи се, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Поддържа се, че договора за кредит между процесните страни не съдържа неравноправни клаузи. Иска се отхвърляне на жалбата и потвърждаване на първоинстанционното решение.

Претендират се разноски.

Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Във връзка с чл. 269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на съдебното решение, като такива основания в случая не се констатират. Относно доводите за неправилност съдът /принципно/ е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г по тълк. дело № 1/2013 г на ОСГТК на ВКС. Съгласно трайната практика на ВКС нормите уреждащи защита на потребителите са императивни и съдът е длъжен служебно да следи за неравноправни клаузи в договор с потребител, като при 2 необходимост е длъжен и служебно да допусне съответните доказателства.

Настоящият състав намира, че постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. С оглед това следва да бъдат разгледани оплакванията за неправилност на решението в посочената част съобразно доводите по въззивната жалба:

Районният съд е обсъдил събраните пред него доказателства и е изложил подробно установената по делото фактическа обстановка, която настоящият състав не намира за необходимо да преповтаря, а препраща към мотивите на СРС, на основание чл. 272 от ГПК.

Производството е образувано по предявени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за признаване съществуване на парично вземане за сумата от 10 055.41 лв. – част от непогасено задължение, представляващо сбор от непогасени вноски за главница за периода 30.11.2015 г. – 31.10.2020 г., ведно със законната лихва върху нея по договор за потребителски кредит № FL491305 от 31.08.2009 г., сключен между “Юробанк България“ АД и ответника, както и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. с чл. 86, ал. 1, изречение 1 от ЗЗД и вр. чл. 99, ал. 2 ЗЗД за парично вземане за сумата от 2781. 99 лв. – лихва за просрочие върху главницата за периода от 03.11.2017 г. до 24.09.2020 г., включително, за които е издадена заповед по реда на чл. 410 ГПК.

Ищецът се легитимира като кредитор на ответника касателно процесните вземания въз основа на Договор за потребителски кредит № FL 491305 от 31.08.2009 г., сключен между "Юробанк България" АД като кредитор и ответника Е. Г. П. като длъжник, и Договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 18.01.2016 г., сключен между "Юробанк България" АД като цедент и ищеца "ЕОС М." ЕООД като цесионер.

По делото е представено и Приложение № 1 към договора за цесия, от което се установява, че процесното вземане също е предмет на цесията. В разпоредбата на чл.

18 от Договора за потребителски кредит изрично е уговорено, че кредиторът има право да прехвърли вземането си по договора, с което е спазен императивът на чл. 26, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). За станалата цесия ответникът е уведомен най-късно с връчването на препис от исковата молба към дата 28.02.2022 г. В практиката на върховната съдебна инстанция / Вж. решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12 от 2009 г., ІІ т. о., ВКС; решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352 от 2013 г., II т. о., ВКС и решение № 3 от 16.04.2014 г. по т. д. № 1711 от 2013 г., I т. о., ВКС. / е възприето разбирането, че когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор (цесионер) е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и прехвърлянето на вземането поражда действия спрямо него на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. В цитираната съдебна 3 практика се възприема становището, че извършеното по този начин уведомление за цесията, макар и връчено като приложение към исковата молба, представлява факт от значение за спорното право, настъпил в хода на процеса, след предявяването на иска и следва да бъде съобразено от съда при решаване на делото в съответствие с изискването на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Уведомяването на длъжника е предвидено с цел същият да узнае за договора за цесия, с оглед изпълнение на задълженията му на новия кредитор и също така да го защити срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение на лице, което вече не е носител на правата по съответния договор, поради което и оплакването във въззивната жалба в тази насока се явява неоснователно.

Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК (в този смисъл Решение № 126 от 30.10.2020 г. по ТД № 2042/2019 г. на ВКС, II ТО; Решение № 3 от 16.04.2014 г. по ТД № 1711/2013 г. на ВКС; Решение № 123 от 24.06.2009 г. по ТД № 12/2008 г. на ВКС).

Процесният договор за потребителски кредит е сключен на 31.08.2009 г. по време на действието на отменения Закон за потребителски кредит. Съгласно чл. 6, ал.

2 от същия договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма по ясен и разбираем начин, като на потребителя се предоставя екземпляр от договора.

Съгласно чл. 7, т. 4-12 ЗПК (отм.) договорът за потребителски кредит следва да съдържа чистата стойност на кредита (подлежаща на получаване главница на кредита); максималния размер на кредита, ако такъв е уговорен, или начините за неговото определяне; годишния процент на разходите по кредита, които потребителят трябва да направи, за да издължи кредита, а когато неговото изчисляване не е възможно годишен лихвен процент и всички разходи, приложими към момента на сключване на договора за кредит; условията, при които посочените в т. 6 разходи по кредита могат да бъдат променяни; условията за издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски и ако е възможно, общия размер на тези плащания; разходите по чл. 21, ал. 2, с изключение на тези, които възникват поради неизпълнение на договора от страна на потребителя; елементите на общата стойност на кредита, които не са включени при изчисляването на годишния процент на разходите по кредита; когато точният размер на тези елементи е известен, те трябва да бъдат посочени в договора; когато точният размер на тези елементи не е известен, посочва се начинът на тяхното изчисляване или реалистична оценка за тяхната стойност; свързаните с договора разходи, които трябва да се понесат от потребителя, ако има такива; правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, както и условията за прекратяване на договора; обезпеченията, които потребителят е длъжен да предостави, тяхната стойност, както и условията, при които могат да бъдат освободени; изискуемите застраховки и разходите по тях, ако изборът на застраховател не е предоставен на потребителя.

4

Съгласно чл. 14, ал. 1 от ЗПК (отм.) когато не са спазени изискванията на чл. 6, чл. 7, т. 4 - 14, чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 10, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Настоящият съдебен състав не констатира наличието на недействителни клаузи в процесния договор за потребителски кредит. Изискванията, заложени в действащия към момента на сключване на договора за кредит ЗПК (отм.) – към дата 31.08.2009 г. съдържа в себе си цялата информация, с която е необходимо и според закона изискуемо длъжникът да се запознае и да му бъде предоставена при сключване на договора за потребителски кредит, поради което и оплакванията на въззивника в тази насока се явяват неоснователни. В допълнение следва да се посочи, че въззивникът базира оплакванията си въз основа на уредбата на ЗПК, който действа от 2010 г., а не въз основа на отменения ЗПК.

Въззивната инстанция споделя извода и на СРС досежно липсата на неравноправни клаузи по процесния договор за потребителски кредит. В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от Закона за потребителите неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, а в ал. 2 са изброени хипотези, в които се приема кога договорната клауза е неравноправна. Неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Както и правилно първата инстанция е аргументирала, клаузите от процесния договор за кредит са индивидуално уговорени, доколкото последните са част от договорното съдържание на сключения между страните договор и потребителят ги е приел с подписването му. Уговорените размери на лихвения процент – 12 %, както и уговорения годишен процент на разходите – 15.77 % не са прекомерни. В договора са описани условията за прилагането на годишния процент на разходите – чл. 3 от ОУ на договора, като не е предвидена възможност за промяната му, тъй като същият е фиксиран, посочен е ГПР - 15. 77 %, който е в границите, определени в чл. 19, ал. 4 ЗПК / не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения/ и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като са отразени допусканията и условията, при които може да възникне промяна в уговореното.