Решение № 3825 от 17.06.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3825 гр. София, 17.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20241100510392 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

Образувано е по подадена в законоустановения срок въззивна жалба с вх. № 71582/05.03.2024 г. на ответниците Е. Г. Б. и В. Д. Б. срещу решение № 1811 от 01.02.2024 г., постановено по гр. дело № 1531/2023 г. по описа на СРС, 66 състав, в частта, с която по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД установителни искове с правно основание чл.

422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е признато за установено, че ответниците дължат на ищеца сумите, както следва:

- по отношение на Е. Г. Б. – 1 165,40 лв. представляваща цена на доставена топлинна енергия в апартамент № 16, находящ се в гр. София, ул. „Балша“, бл. ****, с аб. № 208334, за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г.; 30,13 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 15.06.2022 г. до окончателното им заплащане, както и 145,04 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за цена на доставена топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до 06.06.2022 г., за които суми по ч. гр. дело № 32391/2022 г. по описа на СРС, 66 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 07.07.2022 г.

- по отношение на В. Д. Б. - 1 165,40 лв. представляваща цена на доставена топлинна енергия в апартамент № 16, находящ се в гр. София, ул. „Балша“, бл. ****, с аб. № 208334, за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г.; 30,13 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със 1 законната лихва върху всяка от главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 15.06.2022 г. до окончателното им заплащане, както и 145,04 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за цена на доставена топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до 06.06.2022 г., за които суми по ч. гр. дело № 32391/2022 г. по описа на СРС, 66 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 07.07.2022 г.

Във въззивната жалба са развити оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост, като въззивниците считат, че приложение намира задължителната практика на ВАС, формирана с решение по адм. дело № 13721/2017 г. и решение по адм. дело № 14350/2019 г., с които се отменят от чл.

61 до чл. 71 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, считайки, че за висящи производства приложима се явява разпоредбата на чл. 192а от АПК. Считат, че методиката е в противоречие с чл. 155, ал. 2 от ЗА, ПЕС, както и на действащите обективни закони, като в случай на противоречие между законова и подзаконова разпоредба последната е неприложима, на основание чл. 15, ал. 3 ЗНА. Сочат, че съдът неправилно е кредитирал заключението по съдебно-техническата експертиза, чийто изводи се основават на незаконосъобразна методика, противоречаща на нормативен акт от по-висока степен, както и произнасяйки се по правни въпроси, които са в компетентност на съдебния състав.

Поддържат, че неправилно е кредитирано и заключението по съдебносчетоводната експертиза, игнорирайки данните в представеното писмо от НАП, според което няма данни за съставени фактури. Оспорват да са ангажирани доказателства относно наличието на облигационно правоотношение с ищеца, тъй като не е налице сключен писмен договор, както и да са потребили количеството топлинна енергия, равняващо се на претендираната стойност. В тази връзка се посочва, че уредената в чл. 153, ал. 1, вр. чл. 150, ал. 2 ЗЕ конструкция е в противоречие с Директива 2011/82/ЕС, както и с възприетото с решение от 05.12.2019 г. по обединени дела С-708/2017 г. и С-725/2017 г. на СЕС. Поддържат още, че поради липсата на инсталирани радиатори въобще не е възможно присъединяване към отоплителната инсталация на сградата, респ. да възникне качеството на клиент на топлинна енергия. Навеждат се доводи за неправилно отчитане на уредите за индивидуално измерване, както и неправилно определяне на технологичните разходи. Считат, че се касае за непоискана услуга, излагайки подробни съображения за допуснато нарушение на чл. 62 ЗЗП и Директива 2011/83/ЕС. Намират, че претендираната такса за дялово разпределение се дължи на трето лице, а лихвата за забава следва да се начислява едва след издаване на общата фактура за конкретния отоплителен период. Навеждат довод за неравноправност в клаузите на общите условия. Оспорват доказателствената стойност на част от писмените доказателства по делото – договор между етажната собственост и ФДР, както и ОС на ЕС да разполага с правомощията да го сключи. Позовават се на нарушение на КРБ, Наредба № 16334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, ЗЗК и Директива ЕС/32/2006 г. Оспорват доказателствената стойност на представените съобщения към фактури. Считат за нищожна разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ОУ, предвиждаща възможност за начисляването на лихви по прогнозни сметки. По изложените съображения отправят искане първоинстанционното 2 решение в обжалваната част да се отмени, а исковете да се отхвърлят изцяло. Претендират и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна – „Топлофикация София“ ЕАД е подал отговор на въззивната жалба с изложени доводи за нейната неоснователност. Моли същата да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди в обжалваната част. Претендира и разноски.

Третото лице - помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

По делото е постъпила и частна жалба с вх. № 229512/12.07.2024 г. на ответниците срещу определение № 23166 от 04.06.2024 г., постановено по гр. дело № 1531/2023 г. по описа на СРС, 66 състав, с което е оставено без уважение искането им по реда на чл. 248 ГПК, с изложени доводи за неправилност на същото, тъй като съразмерно с отхвърлената част от исковете, в негова полза е следвало да се присъди адвокатско възнаграждение по чл.

38, ал. 2 ЗАдв. за осъщественото безплатно процесуално представителство в исковото и заповедното производство, каквито мотиви са формирани от първоинстанционния съд, без обаче да формулира такъв диспозитив в съдебния акт.

Насрещната страна по частната жалба – „Топлофикация София“ ЕАД изразява становище за неоснователност на същата. Цитира съдебна практика, според която не се дължи отделно адвокатско възнаграждение за действието по подаване на възражение по чл.

414 ГПК, тъй като то не следва да се мотивира и представлява само формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в исково. Оспорва да са доказани обстоятелствата по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., респ. клиентите да са материално затруднени лица. По изложените съображения моли частната жалба да се остави без уважение.

Софийски градски съд, като съобрази доводите, изложени във въззивната жалба и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По въззивна жалба с вх. № 71582/05.03.2024 г.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Служебно съдът има правомощие да провери и спазването на императивни материалноправни разпоредби, дори ако тяхното нарушаване не е въведено като основание за обжалване - арг. т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо – в обжалваната част. Същото е и правилно по следните съображения.

Съгласно задължителните за правоприлагащите органи разяснения, съдържащи се в т. 1 от ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК, ВКС, „правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в 3 специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) – арг. чл. 150, ал. 1 ЗЕ.

Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 153, ал. 1 и § 1 от ДР), които регламентират и страните по договора при публично известни общи условия в редакцията, приложима след 17.07.2012 г., а с това и в рамките на процесния период. Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респ. клиент на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Следователно, тази законова уредба сочи за купувач (страна) по договора за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване, като законодателят е обвързал това качество с реалното ползване на съответния вид енергия. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни отношения с ищцовото дружество. В случая, от представения в заверен препис нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 64, том I, рег. № 956, нот. дело № 58/31.05.1999 г., поправен с нотариален акт за поправка на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 99, том I, рег. № 2427, нот. дело № 100/04.11.1999 г. се установява, че през м. май 1999 г., ответниците Е. Г. Б. и В. Д. Б. са придобили собствеността върху апартамент № 16, находящ се в гр. София, кв. „Иван Вазов“, ул. ****, бл. ****, заедно с мазе № 8 и 4,48 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, като с оглед данните, удостоверени в представеното удостоверение с изх. № 68-00-1330/22/06.11.2012 г., издадено от „ГИС София“ ЕООД, според което стар административен адрес: ж. к. „Иван Вазов“, ул. ****, бл. 42 е идентичен с нов такъв: ул.

****, следва да се приеме, че имотът, предмет на придобивната сделка от 31.05.1999 г., е идентичен с този, за който се отнасят вземанията за цена на топлинна енергия и цена на услуга за дялово разпределение, касаещи същия. По делото няма данни купувачите по сделката да са били в брак, като съдът не може да формира извода си в тази насока с оглед евентуално съвпадане на фамилните им имена – Б./Б., тъй като наличието на такова би било само индиция, но не и безспорно установен факт по делото. Ето защо, съдът приема, че апартаментът, предмет на договора за покупко-продажба от 31.05.1999 г., е придобит от Е. Г.

Б. и В. Д. Б. при условията на разделност, т. е. при равни дялове, с оглед на което всеки един от тях е станал носител на по 1/2 идеална част от правото на собственост върху него – арг. чл. 30, ал. 2 ЗС. Ето защо, при липсата на данни по делото относно осъществяването впоследствие на разпоредителни сделки или настъпването на други юридически факти, довели до промяна в правата върху процесния апартамент № 16, следва да се приеме, че в рамките на исковия период именно ответниците се легитимират като негови собственици, респ. като клиенти на топлинна енергия за битови нужди по отношение на него, а това 4 означава, че с оглед действащата нормативна уредба в областта на енергетиката те се явяват легитимирани да отговарят за процесните вземания, касаещи същия, съобразно обема от участието си в съсобствеността – по 1/2, като сключването на изричен писмен договор с ищеца не е необходимо, тъй като обсъдената по-горе нормативна уредба в областта на енергетиката е ясна и категорична и тя обвързва качеството потребител на топлинна енергия с наличието на право на собственост или ограничено вещно право на ползване, а в случая първото измежду двете е установено по делото.