Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1123 от 04.11.2024, Окръжен съд - Варна

Съд
Окръжен съд - Варна
Дело
Въззивно гражданско дело 1419/2024
Вид
Решение № 1123
Подписан
04.11.2024
В сила
04.11.2024
Състав
Светлана Тодорова, Мая Недкова, Цветелина Георгиева Хекимова

Цитирани разпоредби

  • чл.102 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 133 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 146 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 154, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл.263 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 79 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 87, ал.1, пр.2 · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 1123 гр. Варна, 31.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ ТО, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Тодорова

Членове:

Мая Недкова

Цветелина Г. Хекимова при участието на секретаря Мария Д. Манолова като разгледа докладваното от Светлана Тодорова Въззивно гражданско дело № 20243100501419 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД ЕИК 130460283 със седалище и адрес на управление гр.София, чрез пълномощник адв. С. М. срещу Решение № 1610 от 09.05.2024г., постановено по гр.д. № 3533/2023г. по описа на ВРС, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани, предявените от ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ ЕАД (предходно наименование Теленор България ЕАД) ЕИК 130460283 против Д. И. Х. с ЕГН **********2 искове с правно основание чл. 422 ГПК, за постановяване на решение, с което бъде признато за установено, че Д. И. Х. дължи на Йеттел Българин ЕАД (предходно наименование Теленор България ЕАД) сумата от 377,98 лв., от които:

1/ 57,23лв. задължение за предходен период формирано както следва:

26,34лв., дължими за период 08/09/2020-14/09/2020г., представляващи непогасено задължение за абонаментна такса и такса за потребление на мобилни услуги по договор за Мобилни услуги с предпочетен номер *** от 8.9.2020 г.; 30,89 лв., дължими за период 15/09/2020- 14/10/2020 г., представляващи абонаментна такса и такса за потребление на мобилни услуги по договор за Мобилни услуги с предпочетен номер *** от 8.9.2020 г. и 2/ 320,75лв., неустойки за предсрочно прекратяване на услуги по договор за Мобилни услуги с предпочетен номер *** от 8.9.2020 г., формирани както следва: сума в размер на 74,97 лева, представляваща тримесечни такси, и сума в размер на 245.78 лева за TABLET LENOVO Tab 1

М7 4G Black, представляваща разлика между цената на устройствата без абонаментен план и преференциалната цена по сключения договор за закупуване на устройство на преференциална цена, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 03.08.2022г. до изплащане на задължението, на осн. чл. 422, вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД.

Във въззивната жалба се излага, че решението на ВРС е неправилно и необосновано и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Конкретно развитите доводи са за неприлагане разпоредбата на чл. 133 от ГПК като съдът неоснователно е кредитирал становището на ответната страна, подадено след изтичане срока за писмен отговор на исковата молба.

На следващо място се твърди, че съдът не е разпределил правилно доказателствената тежест по отношение на релевантните за спора факти и обстоятелства, доколкото не е указал на ищеца необходимостта от представяне на доказателства, установяващи размера на исковата претенция. Счита се, че при служебно назначаване на експертиза депозитът за възнаграждението на вещото лице се определя в тежест на бюджета на съда. Отделно жалбодателят намира, че назначаването на ССчЕ не е било необходимо, доколкото при изчисляване на размер на задължение, което представлява сбор от различни суми по фактури не е налице въпрос на фактическа сложност и не се изискват специални знания. Сочи се, че видно от покана за плащане до клиента, представена по делото с молба по реда на чл.102 от ГПК ищецът е изпълнил задължението си по чл. 87, ал.1, пр.2 от ЗЗД, а като такава следва да се възприема и редовно връчената искова молба.

Настоява се за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на иска с присъждане на сторените разноски в заповедното и исковото производство.

В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата страна не е подала писмен отговор на въззивната жалба.

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, като взема предвид оплакванията по въззивната жалба, събраните по делото доказателства и съобрази закона счита, че жалбата е частично основателна по следните съображения :

Правомощията на въззивният съд съобразно разпоредбата на чл.269 от ГПК са да се произнесе служебно по валидността на първоинстанционното решение и допустимостта в обжалваната му част, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.

Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно. Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост, поради което въззвивният съд дължи произнасяне по съществото на спора.

На първо място, неоснователно е възражението на ищеца за липса на основание при преценка основателността на иска да се съобразява становището на ответника изразено извън срока по чл. 133 от ГПК. В съответствие с разрешението, дадено в практиката на ВКС и обективирано в Решение № 27/16.04.2014г. на ВКС по т.д. № 1893/23г. второ търг. отд, ВКС 2 параметрите на спора се считат очертани едва след доклада по чл. 146 ГПК.

Неподаването на писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените от ищеца доказателства. Липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК.

На следващо място, не е било спорно между страните наличието на валидно облигационно правоотношение, породено от сключен договор за мобилни услуги с предпочетен номер +*** от 08.09.2020г.

Договорът е сключен за срок от 24 месеца с месечна абонаментна такса от 29.99 лева за предоставен пакет от услуги, включващи разговори, мобилен интернет и достъп до дигитални услуги. Договорът влиза в сила на 08.09.2020г. и изтича на 08.09.2022г.

Таксата за месечен абонамент е дължима независимо от потреблението, поради което се дължи в пълен размер. Същата е дължима срещу възможността потребителят да ползва посочените услуги. Дали в действителност абонатът е ползвал мрежата на оператора е обстоятелство, което няма отношение към възникването на правото на последния да получи договореното възнаграждение. Само при допълнително потребление извън параметрите на абонамента ищецът носи доказателствената тежест в тази насока. Затова и възражението на особения представител на ответника, че потребителят не се е възползвал от предоставените му мобилни услуги като сочи, че сумите по фактурата представляват само и единствено месечната му абонаментна такса, е неоснователно. Както се поясни по-горе абонаментната такса в уговорения размер се дължи именно за пакета услуги, включващи разговори, вкл. в роуминг, мобилен интернет и достъп до други цифрови услуги, което означава, че при действащ договор потребителят има възможност да ползва пакета в рамките на параметрите по договорените услуги на договорена цена в конкретния случай от 29.99 лева, а при консумация извън параметрите дължи допълнително заплащане по тарифата на доставчика за съответната услуга. Доколкото доставчикът не е доказал вида и стойността на услугата извън месечната такса за периода от 15.09.2020г. до 14.10.2020г., то за този период дължима е само таксата от 29.99 лева с ДДС, до който размер искът се явява основателен и доказан. Такъв е и искът, така както е предявен за сумата от 26.34 лева, представляващ абонаментна такса и такса потребление за периода 08.09.2020г. до 14.09.2020г. Към датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК кратката 3-годишна погасителна давност за периодичните плащания, каквито представляват задълженията к ъ м мобилни оператори и която започва да тече от момента, в който е следвало да бъде заплатена фактурата, в която е обективирано, задължението не е изтекла, поради което и възражението на ответника остава недоказано.

Основателна е претенцията за неустойка при прекратяване на договора :

Съгласно уговорката в договора от 08.09.2020г., в случай на прекратяване на договора преди изтичане на срока по вина или инициатива на потребителя, същият дължи неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаменти за периода от прекратяване до изтичане на уговорения срок, като максималният размер на неустойката не може да надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаменти.

В чл.75 от Общите условия основанията за прекратяване на договора от 3 страна на доставчика са разграничени в две хипотези чрез препращане към чл.19б и чл.19в. В чл.19б са уредени хипотезите на прекратяване на договора без предизвестие, сред които и буква в) при неплащане от потребителя на изискуеми задължения по договора, а в чл.19в са предвидени хипотези на прекратяване на договора с едномесечно писмено предизвестие. Следователно в хипотезите на неплащане на уговорените абонаментни такси, какъвто е настоящият случай, клаузите от договора и ОУ не предвиждат особена форма, в която изявлението на кредитора за предсрочно прекратяване на договорните отношения да бъде отправено към длъжника. По тези съображения съдът приема, че в конкретния случай волеизявлението може да бъде и конклудентно с предприети от доставчика действия по ограничаване на ползваните услуги. Затова следва да се приеме за установено довършването на фактическия състав, пораждащ прекратяването занапред на договора с продължително изпълнение, считано от 01.11.2020г., когато е преустановено предоставянето на мобилните услуги. В случая, предвид оставащия срок до края на договора – до 08.09.2022г. за оператора е възникнало правото да начисли неустойка в размер на три месечни вноски без ДДС, така както са поискани, поради което заявеният иск в тази част се явява основателен и доказан, а решението, в частта, в която е отхвърлен – неправилно и незаконосъобразно.

По отношение на неустойката в размер на разликата между стандартната цена на устройство TABLET LENOVO Tab М7 4G Black, съгласна ценова листа, действаща към момента на сключване на договора, и заплатената от потребителя при предоставянето му, каквато съответства на оставащия срок на договора :

С полагането на подпис от потребителя под изявлението в договора от 08.09.2020г., че е закупено и предадено един брой устройство, е опровергано твърдението на ответника, потребител, че не е получил вещта. Видно от договорната клауза по т.7. Мобилен апарат, той е получил устройство TABLET LENOVO Tab М7 4G Black на цена в брой с абонаментен план 29.99 лева, при стандартна цена без абонамент от 349.90 лева, или с отстъпка от стандартната цена – 319.91 лева. Съгласно вписването в договора от 08.09.2020г. : при прекратяване на договора преди изтичане на срока му потребителят, независимо дали последният има вина или не за това действие, той е поел задължение да заплати на доставчика на мобилни услуги разликата между стандартната цена на устройството, съгласно ценова листа, действаща към момента на сключване на договора, и заплатената от него при предоставянето му (в брой или на лизингови вноски), каквато съответства на оставащия срок на договора. Налице е заплащане специално формирана цена на доставена вещ под условието да се изпълнява по договора за доставка на пакета от цифрови услуги. Посоченото условие е отпаднало, поради което й купувачът дължи заплащане на част от стойността на отстъпката при закупуването на таблета, отговаряща на разликата между стандартната цена на устройство TABLET LENOVO Tab М7 4G Black, съгласно ценова листа, действаща към момента на сключване на договора, и заплатената от потребителя при предоставянето му, каквато съответства на оставащия срок на договора. Налице е задължение за реално изпълнение на поето задължение от потребителя, като с оглед диспозитивното начало в процеса съдът не е оправомощен да променя основанието, на което е предявен иска, поради което и същия, така както е поставен на разглеждане, се явява неоснователен и недоказан, а постановения от исковия съд съдебен акт правилен и законосъобразен.