Решение № 253 от 15.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 253 гр. София, 15.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Яна Огн. Лалова като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20241100505251 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника И. Г. Б., чрез назначения особен представител адв. И.С., срещу решение № 20114650 от 30.01.2024 г., постановено по гр. дело № 48796/2020 г. по описа на СРС, 58 състав, в частта, с която е уважен предявеният от „Столичен Автотранспорт“ ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ за сумата от 490,92 лв., представляваща обезщетение за неспазен срок за предизвестие при дисциплинарно уволнение, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба (08.10.2020 г.) до окончателното изплащане на сумата.

Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати процесуални нарушения и необоснованост с доводи, че от събраните по делото доказателства не се установява трудовото правоотношение между страните да е било прекратено с налагане на наказание „дисциплинарно уволнение“, доколкото заповедта не е била надлежно връчена на ответника, а и законовата процедура по налагане на дисциплинарното наказание не е била спазена. Въззивникът счита, че представените от ищеца обратни разписки не доказват връчване на заповедта за уволнение на служителя поради непосочване на съдържанието на пратките, а и с оглед обстоятелството, че са 1 изпратени на адреси, които нямат връзка с ответника. Намира, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение не е връчена и в хода на настоящото производство, тъй като ответната страна се представлява от особен представител, чиято представителна власт се ограничава единствено до процесуално представителство в производството. Ето защо, счита, че трудовото правоотношение между страните към настоящия момент не е прекратено и ищецът няма право на обезщетение за неспазено предизвестие, с оглед на което моли първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде отменено, а предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.

Въззиваемият „Столичен Автотранспорт“ ЕАД е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи следното:

Между страните не се спори, а и от представените по делото доказателства се установява, че между страните е сключен безсрочен трудов договор № РД-12-181/29.11.2016 г. за длъжност „шофьор – единичен автобус“ в поделение „Малашевци“ с уговорено основно месечно трудово възнаграждение от 784,61 лв. Със заповед № РД-15-21/23.04.2020 г. работодателят е наложил дисциплинарно наказание „уволнение“ на ответника поради нарушения на трудовата дисциплина, изразяващи се в неявяване на работа за времето от 13.02.2020 г. до издаването на заповедта, като в акта на ищеца е посочено, че с писма от 27.02.2020 г. и 12.03.2020 г. лицето е поканено да даде обяснения за отсъствията си или да представи оправдателен документ, но не е сторило това. Претенцията в настоящото производство касае дължимото от служителя съобразно разпоредбата на чл. 221, ал. 2 КТ обезщетение за неспазено предизвестие в случай на дисциплинарно уволнение, като съобразно 2 възраженията на ответника спорно по делото е обстоятелството дали заповедта за налагане на дисциплинарното наказание е редовно връчена на служителя и дали трудовото правоотношение между страните е прекратено на соченото от работодателя основание.

Съгласно разпоредбата на чл. 195, ал. 3 КТ, дисциплинарното наказание се смята за наложено от деня на връчване на заповедта на работника или служителя или от деня на нейното получаване, когато е изпратена с препоръчано писмо с обратна разписка. На въпросите относно начина на връчване на заповедта за дисциплинарно уволнение е дадено разрешение в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, в които се приема, че за да е надлежно връчването по пощата, не е необходимо то да е извършено лично на получателя. Редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. 46 и чл. 47, във вр. с чл. 41, ал. 3 ГПК (отм.), сега чл. 42 и чл. 44 ГПК, както и съобразно специалния закон – чл. 36 от Закона за пощенските услуги. В този смисъл – Решение № 283 от 06.04.2010 г. по гр. дело № 507/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., Определение № 2516 от 23.05.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 2989/2023 г., Определение № 775 от 15.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2983/2015 г., IV г. о., Определение № 1564 от 03.04.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 3564/2023 г., Решение № 283 от 06.04.2010 г. по гр. д. № 507/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 39 от 09.02.2012 г. по гр. д. № 410/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., Определение № 146 от 01.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3431/2021 г., III г. о. и др.

В настоящия случай се установява, че работодателят е изпратил препис от заповедта за уволнение на наличните по трудовото досие адреси – постоянният адрес на И. Б. на ул.

„******* (служебно регистриран там от общината, доколкото това е адресът на Столична община, район „Средец“ и лицето несъмнено не пребивава там), както и на адрес в гр.

София, кв. „Горна баня“, ул. „*******, който самият служител е посочил като свой домашен адрес в молби за отпуск, депозирани до ответника на 23.02.2018 г. и 04.01.2018 г. (л. 91 и л.

94 от делото на СРС). Писмото е изпратено по пощата с препоръчана пратка с обратна разписка съобразно нормата на чл. 195, ал. 3 КТ, като е удостоверено връчване на 09.07.2020 г. на трето лице „В.“, видно от обратната разписка на л. 9 от делото на СРС. Законът за пощенските услуги не изисква служителят на „Български пощи“ ЕАД да удостовери три имена и качество на третото лице, като за редовността на връчването е достатъчно, че това лице се е намирало на адреса на получателя и се е съгласило да получи пратка със задължение да я предаде на адресата.

Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи, че действително в известието за доставяне не е посочено съдържанието на пратката, но предвид характера на правоотношението между страните и обстоятелството, че три месеца преди изпращане на писмото работодателят е наложил дисциплинарно наказание „уволнение“ на лицето, то несъмнено изпратените документи касаят именно прекратяване на сключения трудов договор с ответника. Дисциплинарното наказание се смята за наложено освен от деня на връчване или получаване на заповедта за дисциплинарно уволнение, още и от деня на узнаване на нейното съществено съдържание – изразена воля от работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение и правното основание, на което това е 3 направено (в този смисъл – Решение № 39 от 27.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 410/2011 г., III г. о.). Следователно, дори да не е изпратен препис от самата заповед за уволнение, а уведомителното писмо с изх. № 590/09.06.2020 г. (л. 8 по делото на СРС), то служителят е бил информиран за наложеното наказание и неговото основание, респ. че трудовият договор е прекратен поради дисциплинарно уволнение и същият дължи претендираното обезщетение.

С оглед на изложеното, настоящият въззивен състав намира, че трудовото правоотношение между страните е прекратено поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, считано от 09.07.2020 г., от когато в тежест на служителя е възникнало задължение да плати обезщетение за неспазен срок на предизвестие по чл. 221, ал. 2 КТ. За пълнота на изложението и с оглед доводите във въззивната жалба следва да се отбележи, че няма пречка заповедта за уволнение да бъде връчена редовно в хода на процеса – това е факт от значение за спорното право (завършва фактическия състав на прекратяване на трудовото правоотношение), поради което настъпването му в хода на процеса следва да бъде съобразено при решаването на делото с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.

Действително в настоящото производство ответникът не участва лично, а чрез назначен особен представител, но заповедта за дисциплинарно уволнение в случая е връчена не чрез адв. И.С. като особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, осъществяващ единствено процесуално представителство в настоящото исково производство, а въз основа на фикцията на чл. 47, ал. 5 ГПК, която на общо основание намира приложение в материалноправните отношения между страните по договора – в случай на невъзможност за лично връчване поради бездействието на служителя (който е променил местоживеенето си и не е уведомил насрещната страна по трудовия договор за различния си адрес с оглед размяна на кореспонденция между тях) не може да се отрече правото на работодателя да осъществи фингирано връчване при спазване на нормативно регламентираната процедура на чл. 47 ГПК, доколкото в противен случай служителят би черпил права от собственото си недобросъвестно поведение, което е недопустимо. В случая лицето е било търсено на регистрираните му постоянен и настоящ адрес повече от три пъти в рамките на повече от един месец, като са сърбани данни, че не живее на адресите, поради което съдът е установил редовността на връчването на исковата молба и книжата към нея, разпоредил е съобщенията да се приложат по делото (с определение от 16.05.2021 г.) и е назначил особен представител на ответника за целите на защитата му в процеса на основание чл. 47, ал. 6 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че дори заповедта за уволнение да не е била получена извънсъдебно, то същата несъмнено е връчена на служителя в хода на процеса заедно с исковата молба и приложенията към нея, поради което към настоящия момент трудовото правоотношение между страните е прекратено на посоченото от ищеца основание.

Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за незаконност на наложеното дисциплинарно наказание, но настоящият съдебен състав не може инцидентно да проверява законосъобразността на заповедта за уволнение и спазването на изискванията към процедурата по налагане на дисциплинарното наказание, след като уволнението не е било 4 атакувано с конститутивен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ в законоустановения двумесечен срок (в този смисъл Решение № 313 от 21.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 201/2009 г., IV г. о. и др.).

С оглед на изложеното, предявеният иск за заплащане на обезщетение за неспазен срок на предизвестие при дисциплинарно уволнение се явява доказан по основание, поради което следва да бъде уважен. Във въззивната жалба не се съдържат конкретни доводи срещу размера на обезщетението, присъден от първоинстанционния съд, поради което въззивната инстанция не следва да излага собствени мотиви по този въпрос, а следва да потвърди решението изцяло в обжалваната част.