Решение № 1184 от 14.11.2025, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1184 гр. Варна, 14.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мила Й. Колева

Членове:

Тони Кръстев

Десислава Г. Жекова при участието на секретаря Албена Ив. Янакиева като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно гражданско дело № 20253100501681 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 45541/22.05.2025 г. на „Дженерали Застраховане“ АД срещу Решение № 1354/17.04.2025 г. по гр. д. № 11743/2024 г. на ВРС, с което дружеството е осъдено да заплати на В. К. Р. сумата от 10,00 лева – частичен иск от сумата в размер на 466,78 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди по лек автомобил „Ситроен С3“ с рег. № *********, собственост на ищцата, причинени в резултат на настъпило на 17.06.2024 г. ПТП, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 16.09.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ.

В жалбата се отправя искане за отмяна на атакуваното решение в обжалваната част с аргументи за неговата неправилност поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. Според въззивника, първоинстанционният съд неправилно е определил размера на застрахователно обезщетение, като същият не съответствал на реално претърпените вследствие на процесното събитие имуществени вреди. Съдът неправилно кредитирал заключението на вещото лице по изготвената по делото съдебна автотехническа експертиза (САТЕ), което било оспорено в частта на т. 2, 3 и 4 от поставените задачи като необосновано и неправилно, респ. непълно. Оспорват се изводите на вещото лице досежно пазарни цени за час труд и за литър боя като значително завишени, както и начина на 1 изчисляване на средната пазарна стойност на ремонта с оглед броя на сервизите в гр. Варна и съотношението между такива, които притежават сертификат за качество и тези, които не притежават такъв, както и оторизираните за съответните марки. Също така, вещото лице не било извършило изчислението на стойността за ремонт на процесното МПС към момента на настъпването на събитието. Релевира се оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, тъй като не уважил искането на ответника за допускане на повторна експертиза. Поддържа, че реалният размер на материалните щети, нанесени на процесния автомобил е в размер на 133,22 лв., която сума била определена и заплатена преди завеждане на делото. Поради неоснователността на главните искове въззивникът счита за неоснователни и акцесорните искове за лихви. Прави искане за допускане на повторна съдебно-автотехническа експертиза, която да даде отговор на поставените задачи.

Моли да бъде отменено решението на първоинстанционния съд като неправилно и да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страни е подала отговор, с който оспорва жалбата и иска потвърждаване на решението на ВРС като правилно. Позовава се на релевантна съдебна практика на ВКС. Излага, че вещото лице правилно е определило средната пазарна цена на труда, след като е сравнило цените за ремонт в сервизи, притежаващи европейски сертификат за качество, такива без сертификат, както и в оторизираните сервизи и неоторизирани автомобилни сервизи като счита, че не следва да се ограничава собственикът на автомобила да го ремонтира в свободно избран от него сервиз.

Оспорва като недоказано възражението, че вещото лице значително било завишило цените за труд и литър боя. Счита, че вещото лице е отговорило изчерпателно и обосновано на всички задачи, които са му поставени, и се противопоставя на направеното във въззивната жалба искане за допускане на повторна САТЕ, като преклудирано и неоснователно. Моли за потвърждаване на решението и присъждане на сторените разноски.

Депозирана е и частна жалба с вх. № 60929/07.07.2025 г. от В. К. Р. на основание чл.

248, ал. 3 ГПК е срещу Определение № 8473/23.06.2025 г. по гр. д. № 11743/2024 г. на ВРС, с което е редуцирано адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищцата от 480,00 до 200,00 лева с вкл. ДДС. Жалбоподателят счита за неправилен извода на ВРС, че размерът на заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерен, тъй като същото е в съответствие с материалния интерес и фактическата и правна сложност на спора. Поддържа, че не са налице основания за определяне на адвокатското възнаграждения под минимума, предвиден по Наредба № 1/09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като същата не е обявена за нищожна от Решение С-438/22 на СЕС.

Развива подробни съображения.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата депозира отговор, с който изразява становище за правилност на обжалваното първоинстанционно определение и моли за оставяне на жалбата без уважение. Излага подробни аргументи относно задължителния характер на даденото с Решение С-438/22 на СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС и моли за потвърждаване на обжалваното определение.

2

В открито съдебно заседание процесуалният представител на въззиваемата страна моли за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно по изложените в отговора съображения.

І. По въззивната жалба срещу решение № 1354/17.04.2025 г.

Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал.1 ГПК, подадена е в срок от надлежна страна срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.

Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно.

Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на ответника.

ВРС е бил сезиран с осъдителен иск от В. К. Р. срещу „Дженерали Застраховане“ АД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 10,00 лева, частичен иск от 466,78 лева, представляваща застрахователно обезщетение за нанесени имуществени вреди, изразяващи се в увреждане на предна броня и лайсна предна броня лява на собствения лек автомобил марка „Ситроен С3“, рег. № *********, причинени в резултат на реализирано на 17.06.2024 г. в гр. Силистра ПТП по вина на водача на лек автомобил „Опел“, рег. № *********, застрахован по договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ при ответното дружество, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.09.2024 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че застрахователят е бил уведомен на 18.06.2024 г., бил е извършен оглед на автомобила, изготвено е опис-заключение и снимков материал.

Ответникът е изплатил извънсъдебно обезщетение в размер на 132,22 лева, което ищцата счита за недостатъчно, поради което подава частичния иск за 10,00 лева от общо заявена претенция 466,78 лева, представляваща разликата до 600,00 лева – твърдяния от ищцата пълен размер на претърпените вреди.

Ответникът оспорва иска по размер, като не оспорва наличието на валидно застрахователно правоотношение към датата на събитието, механизма на настъпване на ПТП, вината на водача на застрахования автомобил, както и извършеното извънсъдебно плащане на 132,22 лева, поддържайки, че така изплатената сума е достатъчна.

Предявеният иск е с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ. В тежест на ищеца е да установи валидно възникнало застрахователно правоотношение по договор за задължителна застраховка «Гражданска отговорност» на автомобилистите, покриващо отговорността на водача на увреждащия автомобил със застраховател ответника; настъпване на твърдяното 3 застрахователно събитие в срока на действие на застрахователния договор; противоправно поведение на застрахования водач; настъпване на твърдяните имуществени вреди в причинна връзка с настъпилото застрахователно събитие; съответно размер на разходите нужни за репариране на вредите. Съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД вината на делинквента се предполага до доказване на противното. В тежест на ответника е да докаже правопогасяващите и правоизключващите си възражения.

С доклада по делото е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че за лек автомобил марка „Опел“ е била валидна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника към 17.06.2024 г.; че на тази дата в гр. Силистра е настъпило ПТП при описания механизъм, като е увреден лек автомобил „Ситроен С3“ на ищцата; че на 18.06.2024 г. тя е уведомила застрахователя и е изплатено обезщетение 132,22 лева.

Спорен между страните във въззивното производство е въпросът за стойността на ремонтно-възстановителните дейности на увредения лек автомобил на ищцата „Ситроен С3“ с рег. № *********.

От приетото по делото заключение на вещото лице по назначената САТЕ се установява, че действителната възстановителна стойност на увредените части към датата на събитието възлиза на 556,45 лева по средни пазарни цени, отчитащи труд и материали при сервизи със и без европейски сертификат за качество. При всички разгледани варианти остатъкът над изплатените 132,22 лв. надхвърля размера на частичната претенция от 10,00 лв. и тази претенция е изцяло обоснована.

Съгласно чл. 386, ал. 2 от КЗ обезщетението трябва да бъде равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието. Обезщетението не може да надвишава действителната (при пълна увреда) или възстановителната (при частична увреда) стойност на застрахованото имущество. За действителна се смята стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се закупи друго от същия вид и качество, съгласно чл. 400, ал. 1 от КЗ, а за възстановителна застрахователна стойност се смята стойността за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка (чл. 400, ал. 2 от КЗ). В този смисъл е и константната практика на ВКС (решение № 6/02.02.2011 г. по т. д. № 293/2010 г. на ВКС, I т. о.; решение № 206/03.09.2013 г. по т. д. № 107/2011 г. на ВКС, II т. о.; решение № 79/02.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 156/2009 г., I т. о.; решение № 52 от 8.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 652/2009 г., I т. о.; решение № 235/27.12.2013 г. по т. д. № 1586/2013 г. на ВКС, II т. о.; решение № 115/09.07.2009 г. по т. д. № 627/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 209/30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о.), съгласно която за възстановителна стойност се приема стойността на разходите за материали и труд по средна пазарна цена към момента на настъпване на застрахователното събитие, без да се прилага коефициент за овехтяване на увредените части, доколкото по такива цени ще може да се купи вещ от същото качество и количество като увредената вещ.

При това положение районният съд

4 правилно е определил дължимото застрахователно обезщетение на база установената от вещото лице средна пазарна стойност на необходимия ремонт – 556,45 лв., и е уважил частичния иск от 10,00 лв., тъй като дължимият остатък над изплатените 132,22 лв. надвишава този размер.

Същевременно следва да се отбележи, че изложените от въззивника аргументи за неправилно изчисляване на средната пазарна цена на труда поради несъобразяване на общия брой сервизи в гр. Варна притежаващи европейски сертификат за качество, тези без сертификат и оторизираните сервизи, са логически неиздържани. На първо място, средната цена следва да се формира като средна не между общия брой сервизи въобще, а между средната цена за оторизираните, средната цена за тези със сертификат и средната цена за тези без сертификат за качество. Формирана по този начин, видно от направената от вещото лице извадка, средната цена се равнява на около 54 лева с ДДС за 1 нормочас, докато вещото лице е направило изчисленията си на база средна цена от 43,56 лева за нормочас. Разликата се дължи на обстоятелството, че вещото лице е поставило в една група оторизираните за съответните марки и тези със сертификат за качество сервизи. Нещо повече, дори да се вземе предвид само средната цена за труд в сервизи без сертификати за качество, то същата е в размер на около 25 лева за 1 нормочас с ДДС. Въззивникът не оспорва приетия от вещото лице общ брой нормочасове, който е 7,46 и при който по средна цена от 25,00 лева на час би се получила обща стойност на необходимия за ремонта труд в размер на 186,50 лева. Дори да се вземе само най-ниската цена за труд на сервиз без сертификат, която според експертизата е 21,60 лева на час, би се получила стойност на труда в размер на 161,36 лева. Тази сума надхвърля сбора на изплатената от въззивника сума от 133,22 лв. и предявения частичен иск от 10,00 лева, т. е. сумата от 143,22 лева, което води до извод за основателност на частичния иск при това без да се включва цената на необходимите за ремонта консумативи – боя, камера и тониране. Следователно, доводите на въззивника относно завишени цени за труд и материали съотнесени дори само към най-ниската цена за труд, установена от вещото лице, не могат да обосноват извод за неоснователност на частичния иск. Тук следва да се отбележи, че в производството по предявен частичен иск съдът приема същия за основателен, в случай че вземането бъде доказано в претендирания или по-голям размер, като съдебното решение не формира сила на пресъдено нещо по отношение на общия заявен размер, респ. по отношение на разликата от частичната до общата заявена претенция, а само за частта, която е присъдена или отхвърлена.