Решение № 462 от 20.10.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 462 гр. София, 20.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от Бистра Николова Въззивно търговско дело № 20261001000563 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 54 от 08.05.2026 г., постановено по т. д. № 70/2025 г. по описа на Софийския окръжен съд, III първоинстанционен търговски състав, е прогласена на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК недействителността по отношение на държавата на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 199, том III, peг. № 2886, дело № 543 от 2021 год. на нотариус П. А. – помощник нотариус по заместване при нотариус А. Ч., вписан под № *** в регистъра на НК, с район на действие Районен съд – Своге, с който „ПАКОМ – П“ ЕООД, ЕИК 131171502 е продал на „АЙ ТИ ИНВЕСТ” ЕООД, ЕИК 202782947 урегулиран поземлен имот № IV – „За гараж и антрацитни мини“, в квартал 41 от подробния устройствен план на с. Томпсън, Софийска област, с площ от 7 255 кв.м., заедно с построените в имота склад /производствен – ГМС/ със застроена площ от 26 кв.м., строен през 1975 год., склад /производствени масла/ със застроена площ от 31 кв.м., строен през 1956 год., производствен обект /работилница/ със застроена площ от 365 кв.м., строен през 1955 год., помпено помещение със застроена площ от 8 кв.м. строено през 1974 год., караулка със застроена площ от 13 кв.м., строена през 1981 год., заедно с всички трайни подобрения, приращения и насаждения в имота, при граници на имота: улица с о.т. 417-156 405-157-393, УПИ VIII-522, улица с о.т. 417-418, УПИ III-453 и УПИ V-455, всички в квартал 41 по плана на населеното място и край на регулацията - като сделка, сключена след датата на деклариране на публичните задължения на продавача „ПАКОМ – П“ ЕООД и с намерение да се увредят публичните взискатели.

Недоволен от решението е останал ответникът „АЙ ТИ ИНВЕСТ” ЕООД, който го обжалва в срок с оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост. Въззивникът не оспорва наличието на установени преди сключването на процесната сделка изискуеми публични задължения, както и настъпилото обективно увреждане на кредитора, но поддържа, че съдът неправилно е приел за установена и другата кумулативно изискуема предпоставка по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, а именно намерението на продавача да увреди 1 публичния взискател. В тази връзка сочи, че това намерение подлежи на пълно и главно доказване от ищеца и не се презюмира, а събраните по делото доказателства не обосновават извод за неговото наличие. Поддържа, че въпреки изрично дадените в доклада по делото указания, ищецът не е установил по пътя на пълното и главно доказване наличието на намерение за увреждане на публичния взискател, а се е позовал на непредвидена от закона презумпция, за което се позовава и на съдебна практика. Предвид твърдението си за незаконосъобразност на постановеното решение по главния иск, навежда подробни и доводи и за неоснователност на предявената в съотношение на евентуалност претенция с правно основание чл. 216 ал.1 т.2 от ДОПК, с твърдения, че в процеса не е установена нееквивалентност на престациите по атакуваната сделка. Излага, че имотът, предмет на процесния договор за покупко – продажба е прехвърлен на цена , съответстваща изцяло на неговото местонахождение и най-вече състояние, за установяването на което съдът необосновано е отказал да допусне поисканите доказателства. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявените искове.

Въззиваемият Национална агенция за приходите изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Сочи, че първоинстанционният съд правилно е приел за доказано наличието на всички елементи на фактическия състав на нормата на чл. 216 ал.1 т.4 от ДОПК, тъй като атакуваната сделка е сключен след датата на деклариране от страна на първия ответник на наличието на публичноправни задължения за по ЗДДС за периода 16.09.2014 г. – 31.08.2021 г. , корпоративен данък по декларации за периода 16.07.2014 г. – 31.12.2020 г. данък върху дивидентите и ликвидационните дялове, и вноски в задължителното обществено осигуряване в общ размер на 168 173,99 лева главница и 59 057,47 лева лихви които са били установени към датата но сключване на атакуваната сделка. Излага, че прехвърлянето на имуществото уврежда кредитора, тъй като намалява възможността за неговото удовлетворяване , а длъжникът не е съдействал по никакъв друг начина за събиране на дълга, като не е предложил обезпечение или друг начин на удовлетворяване. Излага, че в процеса е установено по несъмнен начин и намерението на длъжника за увреждане на публични изпълнител, тъй като към датата на сключване на атакуваната сделка същия е знаел за наличието на задължение, както е бил и уведомен за образуваното изпълнително дело и издаденото постановление за налагане на обезпечителни мерки на 15.09.2024 г., но въпреки това е продал имуществото , като при нотариалното изповядване на сделката е подписал декларация с невярно съдържание по чл. 264 от ДОПК, в която е посочил, че дружеството няма публични задължения. Поддържа, че преценени в съвкупност , всички събрани по делото доказателства сочат на наличието на вътрешно психическо намерение у управителя за увреждане на кредитора. Навежда доводи за неоснователност и на предявената в съотношение на евентуалност претенция, доколкото получената по сделката цена е занижена няколкократно спрямо действителната пазарна цена на същия. Моли съда да потвърди обжалваното решение.

Необходимият задължителен другар „Паком-П“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано въз основа на искова молба, подадена от Национална агенция за приходите срещу „ПАКОМ – П“ ЕООД и „АЙ ТИ ИНВЕСТ” ЕООД, за прогласяване за относително недействителен спрямо държавата на основание чл. 216, ал.1, т.4 ДОПК, евентуално на основание чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 199, том III, peг. № 2886, дело № 543 от 2021 год. на нотариус П. А. – помощник нотариус по заместване при нотариус А. Ч., вписан под № *** в регистъра на НК, с район на действие Районен съд – Своге, с който „ПАКОМ – П“ ЕООД, ЕИК 131171502 е продал на „АЙ ТИ ИНВЕСТ” ЕООД, ЕИК 202782947 следния свой недвижим имот: Урегулиран поземлен имот № IV – „За гараж и антрацитни мини“, в квартал 41 от подробния устройствен план на с. Томпсън, Софийска област, с площ от 7 255 кв.м., заедно с построените в имота склад /производствен – ГМС/ 2 със застроена площ от 26 кв.м., строен през 1975 год., склад /производствени масла/ със застроена площ от 31 кв.м., строен през 1956 год., производствен обект /работилница/ със застроена площ от 365 кв.м., строен през 1955 год., помпено помещение със застроена площ от 8 кв.м. строено през 1974 год., караулка със застроена площ от 13 кв.м., строена през 1981 год., заедно с всички трайни подобрения, приращения и насаждения в имота, при граници на имота: улица с о.т. 417-156 405-157-393, УПИ VIII-522, улица с о.т. 417-418, УПИ III-453 и УПИ V-455, всички в квартал 41 по плана на населеното място и край на регулацията.

За уважаване на предявения главен иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК е необходимо да бъдат доказани всички елементи от фактическия състав, а именно: наличие на установено публично задължение на длъжника, извършване от него на разпоредителна сделка със свое имущество след датата на установяване на публичното задължение, намерение с тази сделка да бъде увреден публичният взискател и настъпило реално увреждане.

Специалният иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, уреждащ правата на държавата и общините при разпореждане от техен длъжник с публични вземания със свое имущество във вреда на кредитора е по своята правна природа вид отменителен иск, което следва от чл. 216, ал. 3 ДОПК, предвиждаща субсидиарно приложение на чл. 135 ЗЗД. Разликата е, че с оглед спецификата на правните субекти-кредитори, имащи право на този иск и вида на вземанията /публични/, чиято събираемост е в обществен интерес, законодателят е дал принципно по силна защита на тези кредитори в сравнение с тази на кредиторите по общия отменителен иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Искът по чл. 135, ал. 1 ЗЗД и съответно по 216 ДОПК е облигационен иск, който представлява средство за защита на кредитора в случай, че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворението от него. Целта на иска е да бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора действията на длъжника, с които той го уврежда. Последиците от уважаването му се изразяват в това, че атакуваното действие - увреждащата сделка - остава действителна за страните по нея /прехвърлител и приобретател/, но се счита за недействителна /т.е. за нестанала/ по отношение на кредитора ищец и той може да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, макар че то е преминало в патримониума на приобретателя. В хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК е без значение знанието на приобретателя за увреждането, а е достатъчно намерението на отчуждителя за това.( така и решение № 84 от 01.07.2020 г. по т. д. № 601/2019 г., Т. К., ІІ Т.

О. на ВКС).

При съобразяване на изложеното и при иска по чл. 216 ДОПК (във всяка от предвидените хипотези) правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно, като не е необходимо и същото предварително да бъде установено със сила на присъдено нещо. При преценката дали ищецът има качеството на кредитор съдът изхожда единствено от фактическите твърдения, изложени в исковата молба, като липсата на това качество може да се приеме само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо.

С оглед на горното предмет на иска по чл. 216 ДОПК не е вземането на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си всяка сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда. Правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, може да стане предмет на спора единствено ако искът по чл. 216 ДОПК е обективно съединен с иск за самото вземане. ( така Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГТК на ВКС).

В настоящия случай страните не спорят пред въззивната инстанция относно наличието на установени преди сключването на процесната възмездна разпоредителна сделка публични вземания, които не са погасени по давност и не са удовлетворени, нито относно увреждащия характер на сделката. Основният спорен въпрос пред настоящата инстанция е наличието на последната изискуема предпоставка за уважаване на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, а именно намерението на длъжника да увреди публичния взискател.

3

Намерението за увреждане по смисъла на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК предполага съзнание у длъжника, че с извършването на съответното разпоредително действие се засяга възможността на кредитора да се удовлетвори, най-често чрез намаляване на имуществото, служещо за общо обезпечение по смисъла на чл. 133 ЗЗД. Увреждането може да бъде пряко целено или да представлява неизбежен резултат от сделката, но и в двата случая е необходимо длъжникът да съзнава настъпването на неблагоприятните за кредитора последици.

Намерението за увреждане не се предполага и не следва от самото увреждащо действие, а подлежи на доказване като доказателствената тежест се носи от ищеца. Като вътрешно мисловно - емоционално състояние на длъжника/ респ. на неговите управителни органи/, намерението за увреждане няма самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на разпореждане в контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления, а следва да се установи след преценка на всички факти по конкретния спор. Естеството на този факт е такъв, че трудно би се доказал при пряко доказване, а по - често следва това да стане при косвено такова, на основата на предположения произтичащи от преценката на конкретните факти материализиращи субективното намерение за увреждане.( така и решение № 27 от 28.02.2013 г. по т.д. № 410/2012 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 140 от 27.05.2020 г. по т. д. № 3106/2018 г., Т. К., І Т. О. на ВКС). В тази връзка следва да бъде съобразена и практиката, формирана с решение № ***/03.02.2017 г. по т. д. № 3372/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., съгласно която законът не ограничава пълното доказване на релевантния за спора факт единствено до преки доказателства. То може да бъде проведено и чрез косвени доказателства, като успешното му провеждане предполага установяване на такава съвкупност от косвени доказателства, които, преценени във взаимната им връзка, водят до единен и непротиворечив извод за наличието на главния факт.