Определение № 112 от 18.03.2024, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 112 гр. Пловдив, 18.03.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Вера Ив. И.

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Тодор Илк. Хаджиев като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело № 20235001000568 по описа за 2023 година

Производството е по чл.248 от ГПК.

С решение №39/06.02.2024г., постановено по в.т.д. №568/2023г. по описа на ПАС, е потвърдено решение №66/29.05.2023г., постановено по търг.д. №85/2022г. по описа на окръжен съд Пазарджик, с което е ОБЯВЯВЕНА НЕПЛАТЕЖОСПОСОБНОСТТА на „З.“ АД, ЕИК ***, като е определена начална дата - 31.12.2021г.; ОТКРИТО е производство по несъстоятелност на „З.“ АД, ЕИК ***. Постановено е прекратяване дейността на предприятието на „З.“ АД, ЕИК ***. ПОСТАНОВЕНА е ОБЩА ВЪЗБРАНА И ЗАПОР върху имуществото на длъжника. Потвдърдено е и решение №89/07.07.2023г., постановено по реда на чл.250 от ГПК, в обжалваната част, с която е ОСТАВЕНО БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Б.“ ЕАД, гр.С. с правно основание чл.250 от ГПК за допълване на диспозитива на решение №66/29.05.2023г. - за обявяване на длъжника в несъстоятелност, прекратяване на правомощията на органите на длъжника и лишаването му да се разпорежда и управлява масата на несъстоятелността, започване на осребряване на имуществото включено в масата на несъстоятелността и разпределение на осребреното имущество.

„З.“ АД е осъдено да заплати на „Ю.“ АД ЕИК *** разноски за въззивното производство в размер на 5 000лв.

Постъпила е молба с вх.№1324/14.02.2024г., подадена от „Ю.“ АД, чрез 1 процесуалния представител - адв. К. З., която съдържа искане по чл.248 ал.1 от ГПК за изменение на така постановеното решение в частта за присъдените разноски за адвокатско възнаграждение и вместо присъдените разноски от 5 000лв. да се присъдят такива в пълен размер, съгласно представен списък по чл.80 от ГПК – 127 217,95лв. Изразено е несъгласие с приетото наличие на предпоставки за намаляване на адвокатското възнаграждение. Наведени са доводи, че цитираното от въззивния съд решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. не дава конкретни насоки на националния съд вън от това, че националният съд трябва да направи преценка дали правната уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договарят възнаграждение в по-нисък размер, определен с наредба и от друга страна съдът няма право да присъди разноски в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл.101, пар.1 от ДФЕС, след като отчете общия контекст, в който наредбата на Висшия адвокатски съвет е приета и какви са легитимните цели на националната правна уредба. Наведени са доводи относно приложението на чл.2 и чл.36 от ЗА. Твърди се, че приетото от въззивния съд противоречи не само на едно от основните начала в гражданския процес – това на равенството между страните, но и на основните цели на производството по несъстоятелност, целящо справедливото удовлетворяване на кредиторите на длъжника и зачитане на първо място на техните интереси.

В срока по чл.248 ал.2 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна – „З.“ АД, чрез процесуалния представител – адв. К. Г., с който е изразено становище, че искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските е неоснователно.

Пловдивският апелативен съд, като разгледа депозираната молба намира, че същата е подадена в законния срок, от легитимирана страна, поради което, като процесуално допустима, следва да бъде разгледана.

Разгледана по същество молбата се явява неоснователна по следните съображения :

При разпределение на разноските за въззивното производство е взето предвид, че с оглед изхода на спора пред въззивната инстанция по жалбата на „З.“ АД на въззиваемата страна „Ю.“ АД се дължат разноски. Съгласно представен от въззиваемата страна списък на разноските по чл.80 от ГПК 2 същата претендира заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 127 217,95лв. /за което са представени доказателства за извършено плащане /л.120-122/. Прието е обаче за основателно възражението на процесуалния представител на „З.“ АД за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

На първо място е посочено, че облигационното правоотношение между страната и процесуалния представител е възникнало към 2021г. /видно от приложените в първоинстанционното производство пълномощни - л.387, 388/– т.е. – преди изменението на Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /Наредбата/ с ДВ бр.88/04.11.2022г., при което минималното адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл.7 ал.3, във вр. с чл.7 ал.2, т.3 от Наредбата, преди изменението с ДВ бр.88/04.11.2022г., изчислено на базата на стойността на вземанията се явява в размер на 83 600,26лв. /без ДДС/. Но, за да се присъди адвокатско възнаграждение значително под посочения минимален размер, преди всичко е прието, че в случая са налице всички основания за прилагане на прието в наднационална съдебна практика – решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. Цитираното решение е постановено по повод преюдициално запитване по приложението на Наредбата. Приетото със същото е в смисъл, че националният съд не само може, но е и длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително, когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги и доводите на молителя, че наднационалната съдебна практика не дава конкретни насоки на националния съд са изцяло неоснователни. Вярно е, че национална законова правна норма – чл.2 от Закона за адвокатурата повелява: упражняването на адвокатската професия е дейност, предвидена в Конституцията, за правно съдействие и защита на свободите, правата и законните интереси на физическите и юридическите лица; тя се осъществява в съответствие с принципите на независимост, изключителност, самоуправление и самоиздръжка; при упражняването на адвокатската професия адвокатът или адвокатът от Европейския съюз се ръководи от законните интереси на клиента, които е длъжен да защитава по най-добрия начин със законни средства. Приетото с решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. обаче не противоречи на тази норма. Не може да се приеме, че то противоречи и на разпоредбите на чл.36 ал.1 и ал.2 от ЗА, съгласно които адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на възнаграждение 3 за своя труд и размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента и този размер трябва да бъде справедлив и обоснован. Вярно е и че последната разпоредба предвижда и че този размер не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа /Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/, а процесуална норма – чл.78 ал.5 от ГПК, не позволява на съда да определи по-малък от минимално определения размер адвокатско възнаграждение съобразно чл.36 от ЗА. Не може да се приеме обаче, че тази национална правна уредба придава изключително задължителен характер на решение на съсловна организация. Според посоченото в п.37 от решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г., националният съд е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на правото на Съюза, като при необходимост сам взема решение да остави без приложение всяка национална правна уредба, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, какъвто директен ефект има нормата на чл.101, пар.1 от ДФЕС. В този смисъл в п.39 от решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. е посочено, ако национален съд установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл.101, пар.1 от ДФЕС, във вр. с чл.4, пар.3 от ДЕС – което е намерило израз и в п.1 от диспозитива на решението. Даденото разрешение с решението по преюдициалното запитване /задължително за всички съдилища по смисъла на чл.633 от ГПК/ означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът и в приложение на разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК, съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. /В този смисъл опр.

№350/15.02.2024г. по ч.т.д. №75/2024г., второ т.о. на ВКС; опр.

№50015/16.02.2024г. по т.д. №1908/2022г., първо т.о. на ВКС; опр.

№50017/26.02.2024г., първо т.о. на ВКС; опр. № 474/28.02.2024г. на ВКС по ч. т. д. №961/2023 г., I т.о./ Ето защо не може да се приеме тезата на молителя, че намаляването на разноските, представляващи подлежащо на 4 възстановяване адвокатско възнаграждение под мининума, предвиден с Наредбата, с оглед приетото в решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. и предвид разпоредбата на чл.633 от ГПК противоречи на основните принципи на гражданския процес, включително и на принципа за равенство между страните в процеса.

Не на последно място следва да се посочи, че относно това дали подлежащото на възстановяване адвокатско възнаграждение следва и може да се определи под прага, предвиден с Наредбата, преценката се извършва с оглед на всички релевантни обстоятелства, характеризиращи случая в икономически и правен аспект или с оглед конкретиката на казуса. В случая, като се съобрази характера на производството – производство по несъстоятелност в исковата му фаза, с последващи фази по предявяване на вземания, попълване на масата на несъстоятелността, осребряване на имуществото; като се съобрази, че тези разноски се дължат от масата на несъстоятелността и са необходими начални разноски за производството по несъстоятелност, но които ще бъдат за сметка на масата на несъстоятелността; като се съобрази основната цел на производството по несъстоятелност, прокламирана още в общите разпоредби на част Четвърта – чл.607 от ТЗ - да осигури справедливо удовлетворяване на кредиторите и възможност за оздравяване предприятието на длъжника, като се охраняват, както интересите на всички кредитори, така и на длъжника и неговите работници; като се има предвид и че процесуалната защита, упражнена от претендиращата страна във въззивното производство, не е сведена до фактическа и правна сложност, се налага да се приложи прието с решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. и да се присъди адвокатско възнаграждение значително под минимума, предвиден с Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което е определено в размер на 5 000лв. Оплакването на молителя, че намаляване на адвокатското възнаграждение противоречи и на основните принципи на производството в несъстоятелност, аргументирани с доводи, че приоритетна цел на това производство е зачитане на първо място интересите на кредиторите /в случая се има предвид конкретен кредитор/ не намира опора в нормативната уредба.

Прокламираната в чл.607 от ТЗ основна цел на производството по несъстоятелност - да осигури справедливо удовлетворяване на кредиторите и възможност за оздравяване предприятието на длъжника, като се охраняват, 5 както интересите на всички кредитори, така и на длъжника и неговите работници – недвусмислено сочи, че в специфичното производство по несъстоятелност не е предвидена приоритетна защита на интересите на който и да е от посочените в нормата субекти, а тази защита следва да се осъществи при баланс на интересите на всички участници в производството по несъстоятелност, както в исковата му фаза, така и в последващите я фази.

Ето защо искането по чл.248 от ГПК се явява неоснователно и следва да се остави без уважение.

Водим от изложеното, Пловдивският апелативен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх.№1324/14.02.2024г., подадена от „Ю.“ АД, чрез процесуалния представител - адв. К. З., по чл.248 ал.1 от ГПК за изменение на решение №39/06.02.2024г., постановено по в.т.д.