Определение № 2269 от 30.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2269 гр. София, 30.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева като разгледа докладваното от Геновева Николаева Касационно гражданско дело № 20268002100840 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ответниците по делото – Софийски районен съд (СРС) и Софийски градски съд (СГС) срещу решение № 565 от 24.11.2025 г. по в. гр. д. № 995/2025 г. на Окръжен съд – София в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение № 213 от 07.07.2025 г. по гр. д. № 27/2024 г. на Районен съд – Костинброд в частта му, в която е уважен предявеният от В. Н. С. иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за осъждане на касаторите да заплатят солидарно на ищцата сумата 2 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди поради нарушение на правото й на разглеждане и решаване в разумен срок на гражданско дело № 30668/2014 г. по описа на СРС и гражданско дело № 3514/2022 г. по описа на СГС, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане.

Жалбоподателят СРС поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Счита, че следва да се изследва общата продължителност на процесното делбено дело, а не на отделните фази от съдебното производство, което въззивният съд намира да не е направил. Твърди, че съдът не е съобразил всички релевантни за спора обстоятелства при постановяване на обжалвания акт, поради което е извел неправилния и необоснован извод за забавяне на производството. Моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ да бъде отхвърлен като неоснователен или размерът 1 на присъденото обезщетение да бъде намален и съобразен с принципа на справедливост, залегнал в чл. 52 ЗЗД.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба, касаторът СРС поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следния въпрос: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди конкретните обстоятелства (съображения), въз основа на които е приел като справедлив присъдения от него размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт съобразно чл. 52 ЗЗД, при наличие на изрични възражения в тази насока в подадените от въззивниците СРС и СГС въззивни жалби?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 320/27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 338/10.06.2024 г. по гр. д. № 3020/2023 г. на ВКС, III г. о., т. 11 ППВС № 4/23.12.1968 г. и др.

Касаторът СГС поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че солидарната отговорност на ответниците е установена със законова разпоредба от ЗОДОВ и не позволява разграничаване при липса на принос в причиняване на вредоносния резултат от една от съдебните инстанции в качеството й на процесуален субституент. Посочва, че въззивната инстанция не е съобразила всички относими към спора обстоятелства и доказателства, както и направения фактически извод, че при решаване на в. гр. д. № 3514/2022 г. СГС не е допуснал забава, при което не е следвало да бъде ангажирана отговорността му по предявения иск. Моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което искът с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ срещу СГС да бъде отхвърлен изцяло като неоснователен или да бъде намален размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, ако касационната инстанция намери за обоснована солидарната отговорност на двамата ответници.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба, в хипотезата на чл.

280, ал. 1, т. 1 ГПК, жалбоподателят СГС поставя следните въпроси: 1. „Допустимо ли е разрешение, при което съдебна инстанция, пред която делото е било разглеждано и поради това съответният съд е посочен като ответник, да бъде изключена от кръга пасивно легитимирани да отговарят ответници при условията на солидарна отговорност, когато отговорността се реализира по реда на чл. 2б ЗОДОВ?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 50258 от 16.12.2022 г. по гр. д. № 4461/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 50005 от 08.07.2024 г. по гр. д. № 70/2022 г. на ВКС, ІV г.о., и решение № 30 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о.; 2.„ Въз основа на какви критерии и съотношението между тях се извършва преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС?“; 3. „Кои са критериите, определящи "справедливостта” по чл. 52 ЗЗД, при определяне на конкретен размер на обезщетението, във връзка с решаване на делата в разумен срок?“; 4. „Достатъчно ли е единствено да бъдат формално изброени тези критерии или следва решаващият състав на съда да извърши задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, 2 обективно съществуващи конкретни обстоятелства и да посочи значението им за размера на неимуществените вреди?“, за които три въпроса твърди, че са разрешени в противоречие с решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС, решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на ВКС, решение № 48 от 06.04.2020 г. по гр.д. № 1610/2019 г. на ВКС; ППВС № 4/1968 г. и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС; решение № 334 от 19.06.2025 г. по гр. д. № 3984/2024 г. на ВКС; решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на ВКС; решение № 280 от 26.11.2018 г. по гр. д. № 125/2018 г. на ВКС и др., и 5. „Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236 ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 1/1953 г, ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., както и решение № 17/18.02.2021 г. по гр. д. № 2253/2020 г. на ВКС; решение № 192/29.01.2018 г. по т. д. № 44/2017 г. на ВКС; решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС; решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС; решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на І т.о. на ВКС, и решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС.

Ответницата по касационните жалби - В. Н. С. подава писмен отговор на същите, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбите. Не претендира заплащане на съдебно – деловодни разноски.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (въззивно решение по иск по граждански спор с цена над 5 000 лв.), поради което същите са допустими.

Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Производството, във връзка с което се твърди, че са причинени процесните неимуществени вреди от забавено правосъдие, е образувано по предявен на 06.06.2014 г. иск от В. Н. С. срещу К. Н. Д. за делба на недвижим имот в [населено място] и недвижим имот в [населено място]. Въззивният съд по иска с правно основание чл. 2б ЗОДОВ е установил, че първоинстанционното решение на СРС за допускане на делбата (първа фаза на делбата) е постановено на 16.03.2015 г., в рамките на 9 месеца от образуването на исковото производство. Подадената срещу него въззивна жалба е била администрирана и изпратена за разглеждане на Софийски градски съд без забавяне, след което е било образувано в. гр. д. № 8813/2015 г. на СГС, което с определение от 10.03.2016 г. е било спряно. Определението за спиране е обжалвано с частна жалба пред САС, който с определение № 2736 от 04.08.2016 г. е отменил определението на СГС за спиране, което след влизането му в сила е възобновило разглеждането на въззивното гр. д. № 8813/2015 г. на СГС, приключило с решение от 01.08.2017 г. – в рамките на година и половина от образуването на въззивното производство.

Софийски окръжен съд е посочил, че решението по първоинстанционното производство е влязло в сила на 11.07.2018 г., когато производството е върнато в СРС и е продължило с протоколно определение от 18.12.2019 г. във фазата по извършване на делбата. Въззивният 3 съд е съобразил, че делбеното производство пред СРС е било пренасрочено за 23.09.2020 г., поради обявено в страната извънредно пандемично положение и преустановено разглеждане на всички граждански и търговски дела, като е приключило с постановено съдебно решение по извършване на делбата на 24.09.2021 г. Приел е, че по подадена въззивна жалба срещу последното решение е било образувано в. гр. д. № 3514/2022 г. на СГС на 06.04.2022 г., което е било насрочено с определение от 23.05.2022 г. в о. с. з. за 05.06.2023 г., когато е даден ход на делото, но заседанието е отсрочено за 13.11.2023 г., когато отново е било отложено поради неосигурен достъп на назначено вещо лице до процесен имот от страните. Посочил е, че въззивното производство е приключило в три заседания, като забавяне се констатира единствено преди насрочване на първото по делото открито съдебно заседание. По отношение на отложените открити съдебни заседания въззивният съд е установил, че причината за отлагане е за изслушване на допусната СТЕ, като първото съдебно заседание е отложено поради препятстване от страните на възможността на вещото лице да извърши оглед на имота и изготви заключението, а второто съдебно заседание е отложено поради това, че заключението е било изготвено извън срока по чл. 199 ГПК.

От правна страна въззивният съд е приел, че солидарната отговорност на ответниците, установена със законова разпоредба от ЗОДОВ не позволява разграничаване на общата им отговорност. Посочил е, че преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок според чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС се извършва по критериите, определени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, поддържани последователно в практиката на ЕСПЧ, които са: обща продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Подчертал е, че за да се прецени дали едно дело е разгледано и решено в разумен срок от значение е общата продължителност на съдебното производство - възможно е тя да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи на производството са имали разумна продължителност и обратно - при допусната забава в отделна част от производството да няма нарушение на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност не е прекомерна според вида на делото и броя на инстанциите. Намерил е също, че при преценката за продължителността на разумния срок следва да се отчита и времето за проучване на делото, правилното водене на производството и попълването му с доказателствен материал, с цел постановяване на правилен и законосъобразен съдебен акт.

Споделил е достиженията в практиката на ЕСПЧ, според които преценката дали е спазено изискването за разумен срок се извършва с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на съдебното производство. Посочил е, че ЕСПЧ е определил като важни няколко фактора, за да се реши дали делото е сложно: естеството на фактите, които следва да бъдат установени, нуждата да се получат документи по делото (включително и от чужбина), съединяването на делото с други дела, необходимостта от ползване на специални знания и назначаване на съдебни 4 експертизи, обем на доказателствата, поведението на сезиралия съда и на съответните власти и др.. При преценката на поведението на компетентните органи от значение са усилията им за ускоряване на производството и за предотвратяване на ненужно забавяне.

Разпечатката съдържа 23 от 44 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e43b167e-d6ea-4c1d-8174-134c18333d9f