Решение № 260006 от 17.08.2020, Апелативен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е № 260006 гр. Варна, 17.08.2020г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

Варненският апелативен съд, Гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети юли през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН

СЛАВОВ

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ПЕТРОВА

МАРИЯ МАРИНОВА при участието на секретаря Юлия Калчева, като разгледа докладваното от съдия М. Славов в.гр.д. № 213 по описа за 2020г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по въззивна жалба на Д.П.Д. *** чрез адв. В.В. *** против решение № 1384/25.11.2019г., постановено по гражданско дело № 427 по описа за 2019г. на Окръжен съд-Варна, с което са отхвърлени предявените в евентуалност от него против С.Б.И.-Г. искове с правно правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за приемане за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на недвижим имот – апартамент № 1 с ид.*** по КК на гр. Варна, находящ се в гр. Варна, ж.к.“Бриз-юг“, ул.“Сирма Войвода“ № 20, ет.2 със застроена площ от 82 кв.м., ведно с избено помещение 1 с площ от 3,06 кв.м., въз основа придобиване по давност вследствие на осъщестявявано трайно, явно и необезпокоявано владение на имота с намерение за своене в периода от 01.06.2007г. до настоящия момент /датата на предявяване на иска в съда 06.03.2019г./, а в условията на евентуалност – за установяване правото на собственост на ищеца по отношение на ½ ид.част от имота на основание влязло в законна сила съдебно решение по гр.д. № 51/2018г. на ВАпС, с което е уважен иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. В жалбата се излага, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Счита се, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства са установени всички елементи от фактическия състав на оригинерното придобивно основание придобивна давност – корпус и анимус. Оспорва се правния извод на съда, че вписаната на 10.07.13г. възбрана върху имота е било пречка за придобиването му от ищеца по давност, тъй като нормата на чл. 453, т. 1 от ГПК има предвид само деривативните придобивни способи за придобиване на правото на собственост.

Освен това се поддържа, че придобивната давност, текла в полза на ищеца, не е била прекъсвана чрез предвидените в закона способи и действия. Поддържа се и предявения в евентуалност иск, тъй като праводателят на ищеца въз основа на предварителния договор за ½ ид.ч. от имота и решението, с което е бил уважен иска му по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, не е бил ипотекарен длъжник чрез имота към банката-кредитор. След като съпругът-недлъжник не е дал съгласието си изпълнението да бъде насочено върху целия имот, то и продажбата чрез публичната продан по изпълнителното дело не е произвела действие за неговата ½ ид.ч., която ищецът е придобил чрез покупко-продажбата. Поради това и влязлото в сила постановление за възлагане на имота, на което основава правата си ответницата, е непротивопоставимо на ищеца като собственик на посоченото в евентуалност правно основание. Претендира се отмяна на решението и уважаване на предявените в евентуалност искове, ведно с присъждане на разноските за двете инстанции.

В предвидения срок е депозиран отговор на въззивната жалба от насрещната страна С.Б.И.-Г. чрез адв. А.Х. ***, с който същата е оспорена като неоснователна. Изцяло се споделят правните аргументи и изводите на съда, основани на събрания по делото доказателствен материал и инкорпорирани в обжалваното решение. Поддържа се оспорването на качеството на владелец на ищеца, както и намерението му да свои имота. Акцентира се и на факта, че със съдебни актове са били отхвърлени жалбите на длъжника по изпълнителното дело Й. Г. и на бившия ѝ съпруг Г.

Ш. /съпруг към момента на придобиването на имота/, тъй като макар и г-н Шавиер да не е участвал като страна при изповядване на сделката по учредяване на договорната ипотека, е бил обвързан от тази разпоредителна сделка на осн. чл.

24, ал. 3, вр. § 4 от ПЗР на СК от 2009г. Няма данни съпругът на кредитополучателката да е оспорил сделката в сроковете по чл. 24, ал. 4 от СК, поради което тази сделка е валидна и обвързва и него. Счита се, че създаването на предварителен договор за продажба на имота с дата 01.06.07г., която е недостоверна, подаването на жалби от г-н Ш. по изпълнителното дело, сключването на предварителен договор за ½ ид.ч. от имота между ищеца и г-н Шавиер на 30.07.16г. и воденето на иска по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, са все опити да се осуети продажбата на имота от банката-кредитор за удовлетворяване на нейните вземания и за запазване на собствеността му. Споделя се и непротивопоставимостта на правата на ищеца, произтичащи от обявения за окончателен предварителен договор, предвид непротивопоставимостта на прехвърлянето спрямо правата на взискателя по изпълнителното дело, предвид вписаната ипотека и последващата възбрана на имота. Претендира се решението да бъде потвърдено, ведно с присъждане на разноските по делото.

Настоящото производство има за предмет и подадената от Д.П.Д. *** чрез адв. В.В. *** частна жалба, насочена против определение № 666/19.02.20г., постановено по посоченото първоинстанционно дело, с което е било оставено без уважение искането му с молба вх. № 37829/18.12.19г. за изменение на решението по делото в частта му за разноските чрез намаляване на присъденото в полза на насрещната страна адвокатско възнаграждение. В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като съдът се е позовал на нормата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 на ВАС, която е била отменена с решение № 9273/27.07.16г. на ВАС по адм.д. № 3002/15г. и решение № 5485/02.05.17г. на ВАС по адм.д. № 1403/17г. Освен това присъденото адвокатско възнаграждение в размер на 4 000 лв. е и прекомерно завишено съобразно размерите по цитираната наредба, съобразно цената на иска по делото, както и съобразно липсата на каквато и да е фактическа и правна сложност на спора или продължителността на развилия се пред първата инстанция процес. Цитирана е практика на СЕС, с която се приема, че определянето на размерите на възнагражденията от ВАдвС и забраната за заплащане на възнаграждения под установения с Наребдата минимум /адресирана и до съда/, представлява нарушение на ДФЕС, който не допуска ограничаването на свободната конкуренция чрез съгласувани практики в рамките на вътрешния пазар. Поради това се счита, че Наредба № 1 на ВАдвС противоречи на правото на ЕС и по-конкретно на чл. 101 и чл. 102 от ДФЕС, както и на чл. 47 от ХОПЕС. Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат „пропорционални“, а преценката за това следва да бъде в правомощията на съда, който би гарантирал недопускането на резултат, който да се счита за несправедлив. В тази връзка се сочи, че националният съд е компетентен по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, която противоречи на правото на ЕС, дори и такава разпоредба да не е изрично отменена по съответния предвиден за това ред. Претендира се отмяна на обжалваното определение и уважаване на искането за изменение на решението в частта за разноските.

В предвидения срок е депозиран отговор на частната жалба от насрещната страна С.Б.И.-Г. чрез адв. А.Х. ***, с който същата е оспорена като неоснователна. Сочи се, че ответницата по делото се е защитавала срещу предявените в условията на евентуалност два установителни иска, поради което ѝ се следва присъждането на направените разноски за защитата по тези два иска. Освен това следва да се има предвид, че към датата на сключването на договора за правна защита и съдействие между ответницата и нейния адвокат, а и към момента на представянето на списъка на разноските по чл. 80 от ГПК на 08.11.19г., действаща е била Наредба № 1 на ВАдвС в редакцията ѝ преди постановяването на Решение № 5419/08.05.20г. на ВАС по адм.д. № 14384/19г., 5 членен състав. Поради горното се претендира обжалваното определение да бъде потвърдено.

В с.з. страните поддържат изразените в жалбите и отговорите становища чрез процесуалните си представители.

За да се произнесе настоящият състав на съда съобрази следното относно предмета на делото:

За да предяви в условията на евентуалност против ответницата С.Б.И.-Г.

/производството против втората посочена в исковата молба ответница Й. С. Г. е прекратено с определение № 1116/04.04.19г. на ВОС на осн. чл. 232 от ГПК/ установителните искове за установяване на правото си на собственост, евентуално на ½ ид.ч. от същото /така съобразно уточнението, направено с молба от 03.04.19г./, върху описания апартамент № 1 с ид. *** по КК на гр. Варна, находящ се в гр. Варна, ж.к.“Бриз-юг“, ул.“Сирма Войвода“ № 20, ет.2, на посочените в евентуалност придобивни основания, ищецът е навел следните твърдения в подадената на 06.03.19г. искова молба: че при справка в имотния регистър е установил вписването по партидата на посочения имот на Постановление за възлагането му на ответницата, издадено по изп.д. 20137110400351 по описа на ЧСИ Д. П.-Я. – Варна, по което ищецът не е страна, но длъжник е била Й. С. Г.; че ищецът е придобил имота по следния начин – владее целия имот като свой, считано от 01.06.07г. /въз основа на сключен с Й. С. Г. предварителен договор за покупката му/ до подаване на исковата молба по настоящото дело, а в евентуалност по отношение на ½ ид.ч. от него въз основа на влязло в сила решение по гр.д. № 51/18г. на ВАпС, с което е уважен иска му по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД срещу другия съсобственик на имота Г. В. Л. Ш., което решение е вписано в СВ-Варна на 27.04.18г., а исковата молба по делото – на 12.07.18г.; на 26.02.19г. е направен опит да му се връчи известие от ЧСИ по посоченото изпълнително дело за насрочен въвод във владение в имота на ответницата С.И.-Г..

В депозирания в предвидения срок отговор на исковата молба ответницата С.И.-Г. е заявила, че оспорва предявените в евентуалност искове. Сочи, че след като правата на праводателите на ищеца са непротивопоставими на взискателя по изпълнителното дело, то тези права на осн. чл. 496, ал. 2 от ГПК са непротивопоставими и на ответницата, закупила имота на публична продан по същото изпълнително дело. Тази непротивопоставимост следва от вписването на ипотека върху имота, предхождащо всички други предприети по отношение на имота действия от майката на ищеца Й. Г. и от самия ищец. Отрича се последният да е осъществявал владение върху имота като се поддържа, че същият е бил само държател и то за ограничени периоди от време. В тази връзка се оспорва достоверността на посочената в предварителен договор за покупко-продажба на имота дата 10.06.07г., който е сключен между ищеца и неговата майка Й. Г..

Оспорва се и отразеното в договора, че е било предадено владението върху имота на същата посочена дата. Твърди се, че ищецът е заявил качеството си на владелец на имота едва на 26.02.19г., когато е получил съобщение за насрочване на въвод във владение в имота за дата 15.03.19г. по изпълнителното дело. Освен това постановлението, с което имотът е възложен на ищцата е вписано преди датата на подаване на исковата молба по настоящото дело. Сочи се още, че на 22.11.16г. ищецът е подал молба по изпълнителното дело, с която е отправил искане да му се даде възможност да изплати дълга, посочвайки в молбата си адрес, различен от адреса на имота. Това, наред със сключването на предварителен договор с Ш. за покупката на неговата ½ ид.ч. от имота, сочи, че ищецът не е считал себе си за собственик въз основа на придобивна давност. Относно евентуално предявения иск се сочи, че макар и учредяването на ипотека върху имота в полза на посочената банка да е било осъществено единствено от Й. Г. и без участието на съпруга ѝ към този момент Г. Ш.

/поради възмездното му придобиване по време на брака им, същият е придобит в режим на СИО/, то Ш. е бил обвързан от действието на тази сделка по силата на чл. 24, ал. 3 от СК вр. § 4 от ПЗР на СК от 2009г., тъй като няма данни Ш. да е оспорил сделката в сроковете по чл. 24, ал. 4 от СК.

Въз основа на събраните от първоинстанционния съд доказателства настоящият съд приема за установено следното от фактическа страна: