Решение № 3956 от 19.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3956 гр. София, 18.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Н. С. Маринова

Калина В. Станчева при участието на секретаря Алина К. Т. като разгледа докладваното от Н. С. Маринова Въззивно гражданско дело № 20221100506173 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20030246/15.04.2022 г., постановено по гр. д. № 4049/19 г. по описа на СРС, 166 състав, П. А. И. е осъден да заплати на Н. И. Т. на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК във вр. с чл. 200 ЗЗД във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД сумата от 2000 лв. – главница по договор за покупко – продажба на техническо оборудване от 21.01.2014 г. с нотариална заверка на подписите, сключен с Ц.А.Н. и А.Ц.А., ведно със законната лихва от 22.01.2019 г. до окончателното изплащане, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 295,00 лв. – разноски в исковото производство пред СРС. С решението П. А. И. е осъден да заплати на адв. Р.Р. от САК, на основание чл.

78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 3 ЗА, сумата от 370 лв. – разноски за предоставена безплатна правна помощ в исковото производство пред СРС, а в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СГС на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 250,00 лв. – депозит за особен представител в исковото производство пред СРС.

Подадена е въззивна жалба от особения представител на П. А. И. срещу решение № 20030246/15.04.2022 г., постановено по гр. д. № 4049/19 г. по 1 описа на СРС, 166 състав. Твърди, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на процесуалния закон и е необосновано.

Поддържа, че по делото не е доказано изискуемостта на претендираната част, изпадането в забава, както и че е осъществен фактически състав на цесията.

Твърди, че в нарушение на разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 и 5 ГПК първоинстанционният съд е допуснал до разпит св. А.Ц.А. и е основал решението си на свидетелските му показания. Оспорва като неправилен извода на първоинстанционния съд, че плащането не може да се уговори за определен период от време. Посочва, че от уговореното в т. 1 и 2 от договора за покупко – продажба на техническо оборудване от 21.01.2014 г. е видно, че цената на оборудването в размер на 8000 лв. следва да се плаща на пет равни месечни вноски в размер на 1600 лв. всяка от тях. Твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че длъжникът може да бъде уведомен за цесията от 16.11.2018 г. чрез особения му представител, назначен по делото. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение като неправилно, и вместо него да постанови друго решение, с което да отхвърли иска.

Въззиваемата страна – Н. И. Т. е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва жалбата като неоснователна.

Твърди, че доводите на въззивника, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение на разпоредбите на чл. 164, ал. 1, т. 3 и 5 ГПК, като е допуснал до разпит св. А.А. са неоснователни, тъй като свидетелските показания касаят обстоятелствата около сключването на договора за покупко – продажба на техническо оборудване, а доколкото въззиваемата не е била страна по процесния договор за покупко – продажба на техническо оборудване, липсва пречка същият да се установява със свидетелски показания. Счита за неоснователни доводите на въззивника, че в случая следва да се приложи кратката 3 – годишна погасителна давност, тъй като се касае за „периодични плащания“. Поддържа, че разсрочването на плащането на цената на отделни вноски не му придава характер на периодични плащания по см. на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Счита за неоснователни доводите на въззивника, че фактическият състав на цесията не е завършен, тъй като уведомлението за цесията не му е надлежно връчено. Моли за потвърждаване на решението.

Претендира разноски.

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните, и 2 като обсъди събраните по делото доказателства поотделно, и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 във вр. с чл. 200, ал. 1 във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД.

Ищцата Н. И. Т. твърди, че ответникът П. А. И., в качеството на купувач, е сключил с Ц.А.Н. и А.Ц.А., в качеството на продавачи, договор за покупко – продажба на техническо оборудване с нотариална заверка на подписите от 21.01.2014 г. Посочва, че съгласно уговореното в договора продавачите продават на купувача техническо оборудване, подробно описано в Приложение № 1 към договора, за сумата от 8000 лв., дължима на пет равни месечни вноски от 1600 лв., платими между 20 – то и 25 – то число на месеца, за който са дължими. Твърди, че с договор за цесия от 16.11.2018 г. с нотариална заверка на подписите Ц.А.Н., в качеството на цедент, е прехвърлил на Н. И. Т., в качеството на цесионер, половината от припадащата се част от продажната цена по договора за продажба в размер на 2000 лв.

Поддържа, че ответникът е изпаднал в забава и не е платил уговорената продажна цена на падежа. Иска се от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищцата сумата от 2000 лв., представляваща цедирано вземане по договор за покупко – продажба на техническо оборудване от 21.01.2014 г. с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда – 22.01.2019 г. до окончателното плащане. Претендира разноски.

Ответникът – П. А. И. оспорва да е бил надлежно уведомен за договора за цесия, както и за възможността това да стане с връчването на исковата молба. Оспорва да е настъпила изискуемостта на задълженията на ответника по договора за покупко – продажба на техническо оборудване, както и че продавачите са изправна страна по договора. Прави възражение за изтекла погасителна давност.

Не се спори между страните по делото, а и от представения като доказателство по делото договор за покупко – продажба на техническо оборудване от 21.01.2014 г. с нотариална заверка на подписите се установява, че между Ц.А.Н. и А.Ц.А., в качеството на продавачи, и П. А. И., в качеството на купувач, е сключен договор за покупко – продажба, по силата на който Ц.А.Н. и А.Ц.А. са продали на П. А. И. техническо оборудване за цех срещу 3 задължението на купувача да плати сумата от 8000 лв. на пет равни месечни вноски между 20 – то и 25 – то число на месеца, за който се отнасят.

Договорът е сключен за срок от пет месеца, считано от датата на подписването му. В чл. 4 от договора е уговорено предаването на ползването на техническото оборудване, описано в Приложение № 1 към договора, да се осъществи в деня на подписването на договора.

За установяване на обстоятелства около предаването на оборудването, предмет на договора за покупко – продажба, по делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на св. А.Ц.А.. От показанията му се установява, че ответникът П. А. И. изявил желание да закупи оборудването на стопанисваната от свидетеля и бившия му съдружник Ц.А.Н. баничарница в ж. к. Дружба, тъй като двамата заминавали на работа в чужбина. Посочва, че в продължение на един – два месеца ежедневно помагал на ответника в баничарницата – правил закуски и ги зареждал във фризера, а след това ответникът продължил да работи самостоятелно, като използвал оборудването, предмет на договора.

От представения като доказателство по делото договор за цесия от 16.11.2018 г., сключен между Ц.А.Н., като продавач, и Н. И. Т., като купувач, се установява, че ищцата е придобила безвъзмездно част от вземането на Ц.А.Н. към П. А. И. по договор за покупко – продажба на техническо оборудване от 21.01.2014 г. с нотариална заверка на подписите – сумата от 2000 лв., ведно със законната лихва за забава върху прехвърлената част.

По делото е представено като доказателство и уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от 16.11.2018 г. от Ц.А.Н. до П. А. И. за цесията на процесното вземане, за което няма данни да е връчено на ответника преди завеждане на делото.

При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в 4 жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо. При постановяване на решението първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на императивни материалноправни норми /т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/13 г. на ОСГТК на ВКС/.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение на правилността на решението, въззивният съд намира следното:

За основателността на предявения иск с правно основание чл. 79, ал.

1, пр. 1 във вр. с чл. 200, ал. 1 във вр. с чл. 99 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже наличието на облигационно правоотношение между посочените трети лица и ответника по договор за продажба на техническо оборудване, по което продавачите са изправна страна, изискуемост на претендираната част от задължението на ответника, както и валидно прехвърляне на вземането в полза на ищцата по договор за цесия.

Във въззивното производство не са спорни между страните следните обстоятелства: че между третите лица Ц.А.Н. и А.Ц.А., от една страна, и ответника П. А. И., от друга страна, е сключен договор за покупко – продажба на техническо оборудване от 21.01.2014 г. с нотариална заверка на подписите, по силата на който продавачите Ц.А.Н. и А.Ц.А. са продали на купувача П. А.

И. техническо оборудване за цех срещу задължението на купувача да заплати сумата от 8000 лв. на пет равни месечни вноски между 20 – то и 25 – то число на месеца, за който се отнасят, както и че на 16.11.2018 г. е сключен договор за цесия между Ц.А.Н. и ищцата Н. И. Т., по силата на който ищцата е придобила безвъзмездно част от вземането на Ц.А.Н. към ответника П. А. И. по договор за покупко – продажба на техническо оборудване от 21.01.2014 г. с нотариална заверка на подписите, а именно – сумата от 2000 лв., ведно със законната лихва за забава върху прехвърлената част.

Спорно обстоятелство по делото е дали продавачите са изправна страна по договора за покупко – продажба на техническо оборудване от 21.01.2014 г. с нотариална заверка на подписите, т. е. – предали ли са на купувача уговореното техническо оборуване, респ. възникнало ли е за купувача задължението да плати уговорената продажна цена.

За установяване на обстоятелствата около предаване на оборудването 5 по делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на св.

А.А., от които се установява, че след сключването на договора техническото оборудване на цеха е било предадено на ответника П. А. И. от продавачите.

От тях се установява, че процесното оборудване е било във владение на ответника и той го е използал по предназначение. Показанията на св. А. касаят факти и обстоятелства, които свидетелят е имал възможност да възприеме непосредствено, поради което следва да се кредитират като достоверни. По делото липсват данни, от които да може да се направи извод, че св. А. е заинтересован от изхода на спора, поради което показанията му да следва да се ценят при условията на чл. 172 ГПК.

Неоснователни са доводите на въззивника, че показанията на св. А. са недопустими поради ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3 и 5 ГПК. Това е така, тъй като въззиваемата – ищца в първоинстанционното производство не е страна по процесния договор и по отношение на нея не са приложими ограниченията на чл. 164, ал. 1, т. 3 и 5 ГПК.

Предвид изложеното по – горе, въззивният съд приема, че продавачите са изправна страна по договора и че са изпълнили задължението си за предаване на купувача на процесното техническо оборудване. Същевременно по делото не се твърди и не доказва ответникът да е изпълнил задължението си за плащане на уговорената продажна цена.