Решение № 260765 от 02.03.2022, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р

Е Ш Е

Н И Е гр.София, …03.2022г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в публично съдебно заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА

ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

МАРИАНА ГЕОРГИЕВА

СИМОНА

УГЛЯРОВА при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 9036 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение от 12.04.2019г. по гр.д. №

65012/2016 г. на СРС, II ГО, 126 състав е изнесен на публична продан, на основание чл. 348 от ГПК, допуснат до съдебна делба недвижим имот с идентификатор ***, представляващ апартамент № 24, находящ се в сграда № 6, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, адрес: гр. София, район *******, ж.к. „********2“, бл. ********с площ 79.53 квадратни метра, при съседи: на същия етаж - имоти с идентификатори *** и ***, под обекта - имот с идентификатор ***, над обекта - имот с идентификатор ***, заедно с припадащото му се избено помещение № 24 с площ 2.61 квадратни метра и заедно с 4.824 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху земята, върху която е построена, като е отхвърлена заявената от М.П.П. претенция с правно основание чл. 349, ал. 2 от ГПК за възлагане на горепосочения делбен недвижим имот. С решението е отхвърлен и предявения от М.П.П. срещу Д.П.П. иск с правна квалификация чл. 31, ал. 2 от ЗС за заплащане на сумата 15 050 лв., представляваща обезщетение за ползата, от която ищецът е лишен във връзка с ползването на съсобствения апартамент за периода 08.10.2014 г. – 26.07.2017 г.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца М.П.П., с оплаквания за неговата неправилност и незаконосъобразност.

Жалбоподателят оспорва извода на първоинстанционния съд, че не са налице предпоставките за възлагане на имота в негова полза по реда на чл. 349, ал. 2 от ГПК. Навежда доводи, че решението е постановено в противоречие с тълкувателната и каузална практика на ВКС. Твърди, че е живял в процесното жилище към момента на смъртта на наследодателя му – негов баща. Поддържа, че от депозираните по делото свидетелски показания се установява, че в продължение на шест месеца преди смъртта на баща му, той се е грижил за него поради влошеното му здравословно състояние и всяка вечер е преспивал в процесния апартамент, като било житейски нелогично да не премести личните си вещи в него – дрехи, тоалетни принадлежности и пр. Сочи, че като е живял в имота повече от 6 месеца, той установил своето обичайно пребиваване в него по смисъла на Регламент № 883/2004год. Поддържа, че дори да се приеме, че ищецът е живял едновременно и в друг недвижим имот, това не било пречка за уважаване на възлагателната претенция по чл. 349, ал 2 от ГПК. Излага съображения, че е без значение причината, поради която е пребивавал в процесното жилище – поради жилищна нужда или за да полага грижи за своя наследодател, като законът не поставял допълнителни ограничения в тази насока. Поддържа, че липсата на негова адресна регистрация на адреса на имота не може да изключи извода, че той е живял в него към момента на откриване на наследството. Излага съображения, че не следва да доказва, че е живял в имота и към момента на смъртта на неговата майка, като било достатъчно за уважането на претенцията за възлагане обитаване на жилището към откриване на наследството на един от наследодателите му. Твърди, че е изпълнено и изискването да не притежава друго жилище, като е било ирелевантно обстоятелството, че в хода на процеса е дарил притежаван от него недвижим имот – апартамент на дъщеря си. Посочва, че притежаването на ограничено право на собственост – в случая пожизнено безвъздмезно право на ползване, не може да се приравни на това да „притежава“ друго жилище, което следвало да се тълкува единствено, че е титуляр на право на собственост върху такова. По отношение на решението в частта, с която е отхвърлен предявеният от него иск за заплащане на обезщетение за ползването от страна на ответницата на процесния имот за периода 08.10.2014 г. – 26.07.2017г. твърди, че след смъртта на баща им, ответницата се нанесла в процесното жилище, което се установявало от свидетелските показания по делото. Поддържа, че по този начин тя лишила ищеца от възможността да го ползва. Сочи, че ответницата е следвало да установи, че е предоставила на ищеца достъп до жилището, като доказателствената тежест за това ѝ е била разпределена с доклада по делото, но такова доказване не е проведено. Моли съда да отмени решението и да възложи на основание чл. 349, ал. 2 от ГПК процесния недвижим имот в негова полза, както и да осъди ответницата да му заплати сумата 15 050 лв., на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС, с присъждане на разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата Д.П.П. оспорва жалбата с депозиран писмен отговор, по подробно изложени съображения. Поддържа, че като е посещавал имота, за да се грижи за баща им, ищецът не е задоволявал свои жилищни нужди. Твърди, че пребиваването в имота е било за периода от лятото на 2012 /което следвало да се разбира най-рано от месец юли/ до смъртта на наследодателя му – 20.01.2013 г., т.е. за период, по-кратък от шест месеца и той не би могъл да установи обичайно пребиваване в него. Излага съображения, че с учреденото в полза на ищеца пожизнено право на ползване на друг имот неговите жилищни нужди са задоволени.

Във връзка с претенцията за заплащане на обезщетение за ползването на имота от нейна страна посочва, че ищецът е имал безпрепятствен достъп до имота, което се подкрепяло от обстоятелството, че дъщеря му посещавала апартамента. Посочва, че не било доказано твърдението, че бравата на входната врата на имота е била сменена. Излага доводи, че при наличие на ключ от апартамента той е бил свободен да го ползва. Моли съда да потвърди решението, с присъждане на разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част, както и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Производството пред СРС е образувано по предявен от М.П.П. срещу Д.П.П. иск за делба на недвижим имот с идентификатор ***, представляващ апартамент № 24, находящ се в сграда № 6, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, адрес: гр. София, район *******, ж.к. „********2“, бл. ********с площ 79.53 квадратни метра, при съседи: на същия етаж - имоти с идентификатори *** и

***, под обекта - имот с идентификатор ***, над обекта - имот с идентификатор ***, заедно с припадащото му се избено помещение № 24 с площ 2.61 квадратни метра и заедно с 4.824 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху земята, върху която е построена.

С влязло в сила решение от 26.07.2017г. по гр.д.№

65012/2016 г. на СРС, 126 с-в е допусната делба на процесния недвижим имот при дялове:

5/6 идеални части за М.П.П. и 1/6 идеална част за Д.П.П..

Във втората фаза на делбата е прието за разглеждане искане на ищеца М.П.П. за поставяне в негов дял на процесния недвижим имот по реда на чл. 349, ал. 2 от ГПК, както и предявен от него иск срещу ответницата Д.П.П. с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за заплащане на сумата 15 050 лв., представляваща обезщетение за ползата, от която ищецът е бил лишен във връзка с ползването на 5/6 идеални части от делбения имот в периода 08.01.2014 г. – 26.07.2017 г.

По делото е представена нотариална покана, акт № 3, том I, рег. № 27/2014 на Х.В.– нотариус, с рег. № 628 на НК, с която ищецът кани ответницата да заплаща месечен наем в размер на 350 лв. за ползването на процесния недвижим имот. Посочено е, че поканата е получена лично от ответницата Д.П., за което е съставена разписка № 522/14.01.2014г. От заключението на приетата от първоинстанционния съд съдебно-графическа експертиза се установява, че подписът за получател в разписа № 522 от 14.01.2014 г. за връчена нотариална покана е положен, а ръкописния текст, касаещ трите имена под подписа, е написан от Д.П.П..

От заключението на приетата СТЕ се установява, че пазарната стойност на процесния недвижим имот възлиза на 105 957 лв., като дялът на ищеца е в размер на 88 297. 50 лв., а на ответницата – 17 659. 50 лв. Средният пазарен наем на апартамента за периода 08.10.2014 г. – 26.07.2017 г. възлиза на 14 155 лв., докато за 5/6 идеални част от правото на собственост върху имота на

11 795. 69 лв.

По делото е разпитан като свидетел А.И.С.– сестра на съпругата на ищеца. Свидетелката дава показания, че ищецът и съпругата му са живели в апартамент, находящ се на втори етаж в същия вход, в който се намира процесното жилище, в което от своя страна са живели родителите на страните. Съгласно показанията на С., през 2012г. наследодателят П.П. /баща на страните/ се разболял и ищецът се преместил да живее при него до смъртта му на 20.01.2013г. Свидетелката твърди, че по информация от сестра си знае, че след като се прибирал от работа, ищецът веднага отивал при баща си, като всяка вечер преспивал там. Нямала информация дали е преместил личните си вещи в процесното жилище. Дава показания, че след смъртта на баща им ответницата сменила бравата на жилището и оттогава ищецът нямал достъп до него; ответницата не е предлагала на ищеца да му предостави ключ от апартамента. Според свидетеля ответницата е живяла на шестия етаж в същия вход, в жилище на приятеля си, поради това, че били във влошени отношения с баща ѝ. Свидетелката твърди, че ответницата не полагала грижи за баща им по сведение от ищеца.

По делото са събрани и гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетеля Д.Й.А.. Свидетелят дава показания, че с ответницата са живели на шестия етаж, докато баща ѝ живял на осмия. Той бил в добро здраве, ходел, пазарувал си, справял се сам. Посочва, че ищцата и ответника не били в добри отношения, като след смъртта на баща им, ответницата заживяла в процесното жилище. Твърди, че не знае ответницата да е сменяла бравата на жилището, като в ищеца останал ключът на баща им. Знае, че ответницата следвало да дари своята част от апартамента на втория етаж на брат си, докато за нея остане процесното жилище, като тя трябвало да полага грижи за родителите ѝ, както и правела. Не знае ищецът да е полагал грижи за П.П. или да е отсядал в апартамента, като единствено се качвал да гледа телевизионно предаване. Не знае ответницата да не е допускала ищеца под някаква форма в апартамента.

С решението си, първоинстанционният съд е приел, че по делото не се установява ищецът да е живял в процесното жилище, а единствено, че е посещавал баща си, с оглед полагането на грижи за него. В същото време, не се установявало и за него да е налице жилищна нужда, доколкото той е титуляр на безвъздмезно и пожизнено право на ползване върху жилищен имот. Във връзка с иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС е посочил, че не е доказано ищецът да е бил лишен от възможност да ползва съсобствения имот. Ищецът е имал ключ от апартамента, като не са кредитирани показанията на свидетелката С., че ответницата е сменила бравата на входната врата. Поради изложеното е прието, че за ищеца не е възникнало право на обезщетение.

По отношение на възлагането на съсобствения имот в дял на ищеца по реда на чл. 349, ал. 2 от ГПК обжалваното решение е правилно.

Предпоставките за уважаване на възлагателната претенция по чл. 349, ал. 2 от ГПК са: 1/ съсобственият имот да е неподеляем;

2/ да представлява жилище; 3/ поискалият възлагането съделител да е живял в него към момента на откриване на наследството и 4/ да няма друго жилище.