Решение № 244 от 10.07.2026, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 244 гр. Карлово, 10.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Йоана М. Апостолова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20265320100461 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1-во от ЗЗД, предявени от П. Ц. К., ЕГН:

**********, с постоянен адрес: ***, съдебен адрес: *** чрез адв. Д. М. против „ВИВУС.БГ“ ЕООД, ЕИК: 202393458 със седалище и адрес на управление: гр.

София, п.к.1421, р-н „Лозенец“, ул. „П. Хаджикоцев“ № 52-54, представлявано от управителя З. С. Р., електронен адрес за връчване при условията на чл. 38 и 38а ГПК: *****. чрез ЕПЕП.

Ищцата твърди, че на 28.07.2024 г. сключила с „ВИВУС.БГ“ ЕООД договор за кредит № 9693152003, по силата на който получила сума от 250 лева при ГПР 49,50% и годишен лихвен процент 40,97%. По договора била уговорена и допълнителна „такса разглеждане“ в размер на 38,68 лева. С анекс към същия договор ищцата получила допълнително още 90 лева. Тя изплатила общо 340 лева главница, 1,87 лева лихва и 52,61 лева такси.

Твърди, че договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 22 ЗПК, поради неспазване на изискванията на закона.

В договора липсвала яснота относно приложимия лихвен процент и 1 условията за прилагането му, включително дали е фиксиран или променлив, което противоречало на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Освен това ГПР бил посочен само като абсолютна стойност (49,50%), без да е разкрита методиката на формирането му, без яснота кои разходи са включени и как се изчислява, в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Не било ясно дали допълнителните такси, включително таксата за разглеждане, са включени в ГПР, което създавало възможност за заобикаляне на законовите ограничения и за изкуствено увеличаване на цената на кредита. Така формираният ГПР не отразявал реалните разходи по кредита и представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на ЗЗП, тъй като не бил реално прилаганият в отношенията между страните. Чрез допълнителните разходи се заобикаляло ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на ГПР.

При условията на евентуалност ищцата поддържа нищожност на клаузата за „такса разглеждане“, като твърди, че противоречи на чл. 10а ЗПК.

Същата представлявала такса за действия по усвояване и управление на кредита, която законът не допускал да се заплаща. Освен това клаузата противоречала на добрите нрави по чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради явна нееквивалентност на престациите и накърняване на принципите на добросъвестност и справедливост, както и представлявала неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, тъй като водела до значително неравновесие между страните и до необосновано високо оскъпяване на кредита. Чрез тази клауза се заобикалял законът и се целяло неоснователно обогатяване на кредитора.

С оглед изложеното за ищцата бил налице правен интерес от предявяване на настоящите искове. Моли съда да постанови решение, с което:

- да признае за установено, че сключеният между нея и ответното дружество Договор за потребителски кредит №9693152003/28.07.2024 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, а в условията на евентуалност – че „такса разглеждане“ по договора е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД;

- да осъди ответното дружество да й заплати сумата от 27.86 евро, получена от „Вивус.БГ“ ЕООД без основание по недействителния Договор за потребителски кредит №9693152003/28.07.2024 г., а в условията на евентуалност – да й заплати сумата от 26.90 евро, недължимо платена на ответното дружество „такса разглеждане“ по договора, ведно със законната 2 лихва от датата на подаване на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата.

Претендират се и разноските по делото.

В законоустановения едномесечен срок ответникът, чрез юрк. Д. Д. е подал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете.

Потвърждава, че на 28.07.2024 г. между „ВИВУС.БГ“ ЕООД като кредитодател и ищцата като кредитополучател бил сключен договор за кредит № 9693152003 при спазване на изискванията на Закона за потребителския кредит и Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. По договора била отпусната сума от 250 лева със срок 5 дни и падеж 02.08.2024 г., при договорна лихва 1,38 лева и такса за допълнителна незадължителна услуга „бързо разглеждане“ в размер на 38,68 лева, като общото задължение възлизало на 290,06 лева.

Твърди, че още преди сключването на договора на ищцата бил предоставен стандартен европейски формуляр с всички съществени параметри – размер на кредита, лихва, ГПР, общо задължение и падеж, както и възможност да избере дали да ползва допълнителната услуга. Услугата „бързо разглеждане“ била изцяло незадължителна, заявявала се чрез изрично действие и гарантирала отговор до 15 минути, за разлика от стандартния безплатен срок до 7 дни.

Твърди, че по искане на ищцата бил сключен и анекс от същата дата за допълнителна сума от 90 лева, с което общото задължение достигнало 394,48 лева (340 лева главница, 1,87 лева лихва и 52,61 лева такса).

Задължението било погасено предсрочно на 30.07.2024 г. със сума 393,36 лева, като поради предсрочното погасяване начислената лихва била намалена до 0,75 лева.

Ответникът оспорва изцяло твърденията за нищожност. Поддържа, че договорът съдържа ясно определен фиксиран годишен лихвен процент и ГПР, като ясно били посочени условията за прилагане на лихвата и начинът на изчисление (на база 365 дни). Така били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, а при фиксиран лихвен процент не се изисквала допълнителна методика.

По отношение на ГПР твърди, че същият бил изрично посочен и съответствал на законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 ЗПК, като не 3 надвишавал петкратния размер на законната лихва. В ГПР правилно била включена само договорната лихва, тъй като таксата за „бързо разглеждане“ представлявала допълнителна, незадължителна услуга, която не била условие за получаване на кредита и поради това не следвало да се включва в ГПР.

Услугата била индивидуално заявена от ищцата чрез изрично действие и представлявала самостоятелна опция извън основното кредитно правоотношение, като кредитополучателят имал реална възможност да избере безплатната стандартна процедура. Поради това не било налице заобикаляне на закона или неравноправност. Позовава се и на практика на Съда на ЕС, според която разходи за допълнителни услуги се включват в ГПР само ако са задължителни за получаване на кредита, какъвто не бил настоящият случай.

Поддържа, че клаузите били ясни, разбираеми и индивидуално уговорени, съответствали на чл. 10а ЗПК и не нарушавали изискванията на ЗЗП.

Процесният договор бил валиден, не страдал от пороци и исковите претенции били изцяло неоснователни и недоказани.

Моли съда да отхвърли исковете и да присъди на ответното дружество разноските по делото. На основание чл. 78, ал. 5 ГПК прави възражение за прекомерност на претендираното по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. възнаграждение на пълномощника на ищцата.

От събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

По иска с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по Договор за кредит №9693152003 от 28.07.2024 г. по който ищцата е усвоила сумата от 250 лева при договорна лихва 1,38 лева, ГПР 49,50% и ГЛП 40,97%. В договора е уговорена и допълнителна „такса разглеждане“ в размер на 38,68 лева, като по този начин общото задължение възлиза 290,06 лева

С анекс към договора от същата дата ищцата е получила допълнително още 90 лева, с което общото задължение е достигнало 394,48 лева – 340 лева главница, 1,87 лева лихва и 52,61 лева такса за бързо разглеждане.

С протоколно определение от 11.06.2026 г. е обявено за безспорно обстоятелството, че задължението е било погасено предсрочно с платени от 4 ищцата общо 393,36 лева, от които 340 лева – главница, 0,75 лева – лихва и 52,61 лева – такса за бързо разглеждане.

Процесният договор за заем има характеристиките на такъв за потребителски кредит, поради което за спорното правоотношение са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит, а в съответствие с чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно дължи преценка относно наличието на неравноправни клаузи.

Дружеството-кредитор е регистрирано като финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ в публичния регистър на БНБ по чл. 3а от ЗКИ, т. е. то се явява кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

От друга страна, отпуснатият заем на ищцата – като физическо лице, представлява предоставяне на финансова услуга, съобразно § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП, и тя има качеството на потребител – по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

Предвид това, следва да се приеме, че процесният договор е такъв за потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 от същия – и в Закона за защита на потребителите.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на годишния процент на разходите по кредита, договорът за потребителски кредит е недействителен. В случая, видно от договора, в него е посочен годишен процент на разходите 49,50 %, като в раздел III, чл. 7 от Общите условия към договора е посочено какво се включва в него, поради което договорът формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Размерът на посочения в договора ГПР обаче не съответства на действителния такъв съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, 5 комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая кредитополучателят се е задължил и е заплатил такса за бързо разглеждане в размер на 38,68 лева. По делото не се спори, че размерът на посочената такса не е включен в посочения в договора ГПР, въпреки че разходите за заплащането му са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляването му.

Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се допуска той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на кредитора.

В решението на СЕС по дело С-714/22 от 21.03.2024 г., постановено по отправено преюдициално запитване, е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.