Определение № 1169 от 04.12.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1169 гр. София, 30.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20238002900392 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищцата в производството М. И. К. срещу решение № 500 от 21. 11. 2022 г., постановено от Пловдивски апелативен съд по в.т.д. № 484 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 103, постановено от Окръжен съд – Стара Загора по т.д. № 81 по описа на съда за 2021 г. в неговите части, с които е отхвърлен предявеният от касаторката срещу „ИНДУСТРИАЛ КОНОП

КОРПОРЕЙШЪН“ ЕООД, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за осъждането на ответника да заплати разликата над 27000 лв. до 37558.30 лв., дължима на отпаднало основание, като внесена по договор за сътрудничество и съвместна дейност от 05. 11. 2020 г., както и в частта, с която е отхвърлен изцяло искът за заплащане на сумата 37558.30 лв., представляваща неустойка по чл. 8, ал. 1, пр. 2 от същия договор, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост на въззивното решение с твърдения, че потвърденото с него първоинстанционно решение е поправено по реда на чл. 247 от ГПК, като 1 решението за поправката е именно меродавно за спора; това не е съобразено от въззивния съд, липсва произнасяне на въззивния съд по основния предмет на въззивната жалба – решението за поправката, поради което и въззивното решение следва да бъде обезсилено, като недопустимо.

При условията на евентуалност се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушения на материалния закон и необоснованост.

Сочи се, че съдът не е съобразил, че когато реалното изпълнение на един двустранен договор е било преустановено, договорът се счита за развален с исковата молба, без да е необходимо изрично волеизявление на ищеца в този смисъл, поради което и съдът необосновано е приел, че процесният договор е прекратен по общо съгласие на страните, с което е допуснал нарушение на материалния закон.

Претендира се неправилно приложение на материалния закон и поради обстоятелството, че съдът е приел предявения кондикционен иск за основателен само за сумата 27000 лв., която е осчетоводена от ответното дружество, игнорирайки обстоятелството, че за превеждането на ответното дружество на сумата 18000 лв. ищцата е представила редовно оформени банкови документи, а за 19558.30 лв., чл. 1, ал. 2 от процесния договор служи като разписка по см. на чл. 77 от ЗЗД.

Трето претендирано нарушение на материалния закон според касаторката е пропускът на въззивния съд да отчете, че двата, предявени от нея иска са независими един от друг, а предпоставките за уважаването на всеки от тях са различни, поради което и отхвърлянето на единия иск като неоснователен, не обуславя автоматично неоснователност и на другия.

Като необоснованост на обжалваното решение касаторката квалифицира обстоятелството, че въззивния съд е изложил в мотивите си, че приема облигационното отношение между страните в съответствие с изложеното във въззивната жалба, за прекратено по взаимно съгласие, по аналогичен начин на което следва да се коментират и „…представените от него писмени бележки, в които се признава, че съществувалите облигационни отношения между страните са 2 прекратени по тяхно общо съгласие“. Излага се, че в действителност нито в исковата молба, нито във въззивната жалба, нито в останалите писмени становища по делото ищцата е заявявала, че е изразявала съгласие процесният договор с ответника да бъде прекратен. В допълнение се сочи, че в мотивите си съдът е посочил, че процесният договор е сключен за определен срок, цитиран от него, но въпреки това не е констатирал, че договорът очевидно е прекратен, поради изтичането на срока му, по силата на изрична разпоредба в него и при наличието на изрично формулирано възражение в този смисъл от ищцата – обстоятелство, което съдът е следвало да съобрази по реда на чл. 235, ал.

3 от ГПК.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК освен недопустимост на въззивното решение, по изложените в касационната жалба и възпроизведени и в настоящите мотиви съображения /непроизнасяне на въззивния съд по решението за поправяне на първоначалното такова/, се поддържа и очевидна негова неправилност по съображенията в касационната жалба, изложени към оплакването в жалбата за неговата необоснованост – поради приемането, че облигационното отношение между страните в съответствие с изложеното във въззивната жалба, е прекратено по взаимно съгласие, препратката към представени писмени бележки и пропускът на съда да констатира, че срокът на процесния договор очевидно е изтекъл, преди приключване на устните състезания във въззивната инстанция. Твърди се все в тази връзка, че изводът на съда, че процесният договор е бил прекратен по взаимно съгласие на страните, е очевидно необоснован, тъй като по делото липсва не само изрично волеизявление, но дори и най-малка индиция, че ищцата е изразявала такова съгласие, а тъкмо обратното.

Поставят се материалноправни въпроси с твърдение, че представляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, както следва:

1. Когато реалното изпълнение на един двустранен договор е било преустановено, счита ли се договорът за развален с исковата молба, без да е необходимо изрично волеизявление на ищеца в този смисъл? Твърди се, че въззивният съд, приемайки, че процесният договор е прекратен по 3 взаимно съгласие, е разрешил този въпрос в противоречие с постоянната практика на ВКС /цитирани са решение № 46 от 01. 03. 2022 г. по гр.д. № 2466/2021 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о. и решение № 37 от 22. 03. 2011 г. по гр.д. № 920/2009 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о./ - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Сочи се, че след волеизявление на управителя на ответното дружество от 10. 03. 2021 г., изпълнението на процесния договор е станало невъзможно и очевидно е било преустановено, поради което с подаването на исковата молба ищцата в качеството си на изправна страна е развалила договора на основание чл. 87, ал. 2 от ЗЗД, като по този начин е спазена и установената в ал. 1 на същия законов текст писмена форма.

2. Следва ли дадено плащане да се приеме за доказано, ако сумата е постъпила по банковата сметка на получателя или му е предадена в брой срещу разписка, но същият не е осчетоводил плащането? Твърди се противоречие на въззивното решение с постоянната практика на ВКС /решение № 185/30. 10. 2013 г. по т.д. № 813/2012 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 44/28. 03. 201 по т.д. № 526/2010 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 50/02. 04. 2009 г. по т.д. № 485/2008 г. на ВКС, ТК, Второ т.о./, според която счетоводните книги не се ползват с материална доказателствена сила на официални свидетелстващи документи относно съдържанието им и последното следва да се преценява с оглед всички обстоятелства по делото, като съгласно чл. 305 от ТЗ плащанията по банков път се смятат за завършени със заверяване сметката на кредитора, независимо дали са осчетоводени.

Противно на това въззивният съд е приел иска по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за основателен само за сумата 27000 лв., тъй като само тя е осчетоводена от ответното дружество, игнорирайки обстоятелството, че за превеждането на ответното дружество на сумата 18000 лв. ищцата е представила редовно оформени банкови документи, а за 19558.30 лв., чл. 1, ал. 2 от процесния договор служи като разписка по см. на чл. 77 от ЗЗД основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По този въпрос се заявява наличието и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК , като се твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, доколкото касае прилагането на разпоредби с голямо практическо 4 значение – чл. 305 ТЗ и чл. 77 ЗЗД, и обхваща основните начини на плащане – по банков път и в брой, а отговорът му би изяснил значението на липсата на осчетоводяване на плащането в процеса по доказване.

3. При обективно кумулативно съединени иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане на даденото на отпаднало основание с иск по чл. 92 ЗЗД за неустойка, следва ли отхвърлянето на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД автоматично да обуславя и отхвърляне на иска по чл. 92 ЗЗД? По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС /пр. решение № 210/27. 07. 2015 г. по гр.д. № 5600/2014 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о./, според която при кумулативно обективно съединяване на искове като процесното съдът дължи самостоятелно произнасяне, в т.ч. да изложи самостоятелни мотиви по всеки от двата иска, които не са в отношение на обуславящ и обусловен, а са самостоятелни и независими един от друг, тъй като всяко от двете вземания е възникнало на самостоятелно основание – първото се дължи по силата на закона, а второто е дължимо въз основа на изрично уговорена между страните договорна клауза. Излага се, че въззивният съд, приемайки, че доколкото договорът е прекратен по общо съгласие на страните, изцяло неоснователен е предявеният иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД, не е отчел, че двата иска са независими един от друг, а предпоставките за уважаването им са различни, поради което и отхвърлянето на единия не означава автоматично неоснователност и на другия.

Ответникът по касация не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно частичната основателност на предявения от касаторката кондикционен иск, съответно – неоснователност на предявения от нея иск за неустойка, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и 5 изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си, че в представения от ищеца и неоспорен от ответника договор за сътрудничество и съвместна дейност от 05. 11. 2020 г. страните изрично са посочили, че към момента на подписване на договора от ищцата е платена на ответника сумата 10000 евро, дължима за месец октомври; Договорът е сключен за определен срок - 14 месеца и влиза в сила от датата на подписването му от страните; В чл. 15 от договора страните са предвидили условия за прекратяването му - по взаимно съгласие между страните, изразено в писмена форма; при виновно неизпълнение на задълженията от изпълнителя /ответник/ с писмено предизвестие от инвеститора /ищцата/ и без предизвестие от инвеститора, в случай на забава повече от 15 дни; при неотстраняване на констатирани недостатъци; при неточно изпълнение на някои от задълженията; при обявяване на изпълнителя в несъстоятелност или ако същият използва подизпълнител, различен от посочения в договора или без да е декларирал това.

Въззивният съд е приел, че видно от приложените платежни нареждания за кредитен превод от 29. 07. 2020 г. ищцата е наредила плащане на сумата от 1000 лв. в полза на физическото лице Николай Митков Митков, съответно на 01. 10. 2020 г. е наредила плащане на сумата 10000 лв. към дружеството-ответник, с посочено основание аванс към договор, и на 27. 11.

2020 г. на същото основание и към същото дружество ищцата е наредила превод на сумата от 7000 лв.

Според съда от приетата и неоспорена от страните ССчЕ се установява, че банковата сметка на дружеството ответник е заверена с наредената от ищцата сума на 01. 10. 2020 г. в размер на 10000 лв. и с посочено основание „превод аванс към договор“, и на 27. 11. 2020 г. с наредените от ищцата 7000 лв.; От експерта е установено още, че по банкова сметка на Николай Митков Митков, на 29. 07. 2020 г. е преведена от ищцата сумата от 1000 лв. с посоченото основание „превод“; При ответника е установено осчетоводяване на сумата от 27000 лв. по счетоводна сметка № 222 „Инвестиции - други инвеститори“, ан. сметка № 3 „М. И. К. – инвеститор“, която сума е формирана от сбора на преведените на 01. 10. 2020 г. по банков път 10000 лв., внесените в брой с ПКО № 3 от 05. 11. 2020г. 10000 лв. и преведените на 01.