Решение № 262933 от 07.09.2022, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 3367/2021
- Вид
- Решение № 262933
- Подписан
- 07.09.2022
- В сила
- 07.09.2022
- Състав
- СТОЙЧО ТОДОРОВ ПОПОВ, ТАТЯНА СТАВРИ ДИМИТРОВА, СОНЯ НИКОЛОВА НАЙДЕНОВА
Цитирани разпоредби
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 300 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 51, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 48 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 48, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 51, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 52 и 53 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 52 и 53 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 61, ал. 1 · Наказателен кодекс
- чл. 78а · Наказателен кодекс
РЕШЕНИЕ гр. София, 07.09.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публичното заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СТОЙЧО ПОПОВ при секретаря Алина Т., като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД № 3367 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20247949 от 10.11.2020 г., постановено по
ГД № 71772 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд (СРС), III ГО, 140 с-в на основание чл. 48 от ЗЗД Г.Б.Г. и Т.И.Т. са осъдени да заплатят солидарно, в качеството им на родители на непълнолетната към момента на деянието и на предявяване на исковата молба в съда Г.Г.Г., на И.Н.В., действаща със съгласието на нейната майка и законен представител А.В.Г. сумата в размер на 3000,00 лева, ведно със законната лихва от 18.03.2019 г. до погасяването, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, вследствие увреждане на задрвето, изразяващо се в контузия на средния лицев етаж вляво; хематом в основата на дясната орбита; субконюктивен кръвоизлив на склерата на лявото око; контузия на носа, включително и кръвотечение; мигрирало кръвонасядане в основата на дясната орбита; охлузване в долната част на носа и областта на лявата скула, и преживяна психическа травма, причинени на ищцата от нанесени удари в лицето от непълнолетното дете на ответниците Г.Г.Г., което деяние е извършено на 18.03.2019 г. в гр. Нови Искър, като искът е отхвърлен за разликата над уважения до пълния предявен размер от 5000,00 лв. На основание чл. 78, ал. 1 и 3 от ГПК първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство съразмерно с уважената, респ. с отхвърлената част от иска.
Решението на СРС е обжалвано от ответниците
Г.Б.Г. и Т.И.Т. в частта, с която исковата претенция е уважена. Въззивникът поддържа, че решението на първоинстанционния съд е неправилно, необосновано и постановено при съществени нарушения на процесуалните правила. В жалбата се излагат подробно оплаквания, че СРС неправилно е уважил исковата претенция, тъй като, според жалбоподателите, същата е неоснователна както по основание, така и по размер, а при условията на евентуалност считат, че размерът на уважената част от исковата претенция следва да бъде редуциран по справедливост. Сочи се, че първата инстанция не е отчела, че всъщност ищцата със своето поведение е провокирала настъпването на процесното деяние от
18.03.2019 г. Твърди се, че първа е осъществила агресивни действия именно ищцата.
Въззивниците считат, че първоинстанционният съд не е отчел факта, че образуваното за процесното деяние досъдебно производство е прекратено, тъй като наблюдаващият прокурор е счел, че деянието на Г.Г.е извършено от нея поради лекомислие. Касателно протокола за разпит на Г.Г.жалбоподателите посочват и че същият е частен свидетелстващ документ и се ползва с необвързваща решаващия съд материална доказателствена сила, за разлика от официалните свидетелстващи документи. Сочи се, че за гражданския съд задължителна е само присъдата на наказателния съд и то само за обстоятелствата, визирани в разпоредбата на чл. 300 от ГПК, респ. останалите правнорелевантни обстоятелства следва да се установят от гражданския съд по предвидения в ГПК ред, което не било сторено от последния.
На следващо място, жалбоподателите твърдят, че са налице предпоставките за намаляване на присъденото обезщетение поради съпричиняване съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Ето защо отправят искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част, респ. да се присъди обезщетение по справедливост. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата И.Н.В..
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е огра-ничен от релевираните в жалбата въззивни основания.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивна-та жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК.
В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да се произнесе само по релеви-раните във въззивната жалба оплаквания, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално леги-тимирани лица и при наличието на правен интерес от обжалването.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание по чл. 48, вр. с чл. 45, ал. 1, вр. с чл. 52 и 53 от ЗЗД.
Основателността на исковата претенция в случая е обусловена от установяване кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти), а именно: противоправно деяние (действие или бездействие) на дете, ненавършило пълнолетие, вреда и причинна връзка между противоправното поведение на дееца и настъпилите вреди, ответниците да са родители на ненавършилото пълнолетие дете и да упражняват родителските права спрямо последното.
Установяването на тези обстоятелства, при условията на пълно и главно доказване, е в тежест на ищеца. Ответниците по делото могат да проведат насрещно доказване касателно тези факти. В тежест на ответниците при условията на пълно и главно доказване е да установят, че не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите и наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца при наличие на релевирани в тази насока възражения по чл. 48, ал. 3 и чл.
51, ал. 2 от ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че ответниците са родители на детето Г.Г.и че последната живее при тях. От формираната по делото доказателствена съвкупност – писмени доказателства и свидетелски показания, СРС е приел за установено, че детето Г.Г.е осъществила противоправно поведение – нанесла е няколко удара с шамар в лицето на ищцата И.В.. СРС не кредитира показанията на свидетеля С. в частта, в която същият сочи, че ищцата първа е осъществила физическо насилие спрямо детето на ответниците, предвид възможната му заинтересованост от изхода на делото. СРС не кредитира и тези на свидетеля З., тъй като същите представляват производни доказателства (дадени са изцяло на база разказ на Г.Г.за случилото се с ищцата). Първата инстанция приема за установено, че вследствие деянието на Г.Г.за ищцата са настъпили следните увреждания: контузия на средния лицев етаж вляво; хематом в основата на дясната орбита; субконюктивен кръвоизлив на склерата на лявото око; контузия на носа, включително и кръвотечение; мигрирало кръвонасядане в основата на дясната орбита; охлузване в долната част на носа и областта на лявата скула, което се установява от приложеното по делото като писмено доказателство медицинско удостоверение, неоспорено от ответниците.
За претърпените от ищцата физически и страдания, както и касателно нанесената ѝ психическа травма, СРС е кредитирал показанията на свидетеля Г.. При това положение първоинстанционният съд е счел, че исковата претенция по чл. 48, вр. с чл. 45 от ЗЗД е установена по своето основание, като ответниците отговарят солидарно за причинените от тяхното дете вреди. Касателно размера на обезщетението СРС се е позовал на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, както и на разясненията, дадени с ППВС № 4/1968 г., като е приел за справедлив размер на обезщетението сумата от 3000,00 лв. Изложените от първоинстанционния съд фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, въззивният съд споделя изцяло и на основание чл. 272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
По оплакванията в жалбата настоящият въззивен състав намира за необходимо да добави следното:
Неоснователно е оплакването, че именно ищцата е поставила началото на физическия сблъсък между нея и детето на ответниците. От съвкупната преценка на приобщените по делото доказателства, се установява по категоричен начин, че именно Г.Г.е започнала физическата схватка между нея и ищцата И.В..
В тази връзка правилно първата инстанция не е кредитирала показанията на свидетеля И.С., тъй като същите са противоречиви, не се подкрепят от нито едно от други доказателства по делото и свидетелят в достатъчна степен е вероятно да е заинтересован от изхода на делото предвид отношенията, в които се намира с детето на ответниците. Освен това, кой е започнал физическия сблъсък е въпрос, който евентуално би имал значение за редуциране на обезщетението по чл. 51, ал. 2 от ГПК. Същественото е, че безспорно Г.Г.е осъществила противоправно поведение, което е в пряка причинна връзка с понесените от ищцата телесни увреждания и психическа травма, което обуславя ангажиране гражданската отговорност на нейните родители в условията на солидарност.
Съгласно разпоредбата на чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Съгласно практиката на върховната съдебна инстанция, която е трайна и безпротиворечива, с тези последици се ползва и решението на наказателния съд по чл. 78а от НК, но не и постановлението на прокурора, с което се прекратява наказателното производство (така Решение № 14 от 4.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1493/2009 г., IV г. о., ГК; Решение № 47 от 23.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 340/2011 г., I т. о., ТК; Решение № 75 от 12.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 733/2012 г., IV г. о., ГК). Непозволеното увреждане е съставомерно и противоправно деяние – по този признак то прилича на престъплението. Разликата между непозволено увреждане и престъплението се състои в това, че едно деяние е престъпление, ако е общественоопасно и осъществява всички признаци на конкретен престъпен състав, обявен от закона за наказуем и има толкова вида престъпления, колкото са съставите в Наказателния кодекс, докато непозволеното увреждане е формулирано само в една правна норма, т.е. предвиден е общ състав.
За непозволено увреждане е обявено всяко увреждане на друго лице, без законът да поставя допълнителни изисквания към деянието и без деянията да са диференцирани. Поради това обстоятелството, че наказателното производство по водени досъдебни производства е прекратено поради несъставомерност, не е от правно значение за гражданския спор за непозволено увреждане (така Решение № 101 от 22.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6111/2014 г., III г. о., ГК). Още повече, в настоящия случай наказателното производство е прекратено не поради несъставомерност, а на основание чл. 61, ал. 1 от НК – престъплението е извършено поради лекомислие. В тази връзка доводите в жалбата, че гражданският съд не е съобразил, че досъдебното производство за деянието е прекратено, респ. тези във връзка с приложението на чл. 300 от ГПК, също се явяват неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ГПК ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. Задължително условие за приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди. За да се приеме правнорелевантен принос, не е достатъчно увреденият да е благоприятствал настъпването на отрицателния резултат, но е необходимо и каузално да го е обусловил. Основание за намаляване на обезщетението по силата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД би могло да бъде и противоправно поведение на увредения, при което се нарушава императивна правна повеля – забраняваща или заповядваща правна норма.
Разпечатката съдържа 35 от 56 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e4258527-1a6a-4fcd-9cbb-7c0e6ace9a65